Мари Лу
Батман (18) (Нощният хищник)

Глава 17

Тази нощ Брус потъна дълбоко в един нов кошмар. За пореден път бродеше по тъмните коридори на своя дом. Имението сякаш продължаваше до безкрай във всички посоки — коридорите се превръщаха в кабинети, а оттам в балкони, които не гледаха към нищо друго, освен към сенките. Алфред не се виждаше никъде. Брус спря в трапезарията. Някой се беше отпуснал на дивана.

Навън бушуваше буря — а в съня на Брус един от големите прозорци в салона се пръсна на парчета и навсякъде се разлетяха стъкла. От счупения прозорец нахлу студен вятър и за миг угаси огъня в камината, така че остана само облак дим. Брус се сви и инстинктивно вдигна ръка пред лицето си, за да се защити — но когато отново погледна към тъмния салон, тайнственият силует вече не беше там. Под кожата му жужеше тръпката на страха и той изпита внезапното желание да побегне.

Една ръка го докосна над лакътя. Той рязко се извъртя. Срещу него беше Мадлен.

Тя изглеждаше призрачно бледа в нощта, като прекрасно привидение. Тъмната й коса се спускаше права и лъскава върху раменете, като просветваше в синкави оттенъци под ивиците светлина от прозорците, които сякаш насичаха пода и стените. Мадлен му се усмихна, все едно го беше очаквала, и Брус неволно се усмихна в отговор, макар че кожата му бе настръхнала на мястото, където го беше докоснала. Тя не биваше да е тук, нали? Дали не беше забравил нещо? Тя беше престъпник, затворен зад „Аркам“. Тогава какво правеше тук? Беше му трудно да разбере как стоят нещата, когато беше до нея — все едно всичко, което му се беше струвало съвсем логично едва допреди миг, се беше обърнало надолу с главата и с хастара навън.

— Не си ли спомняш? — прошепна тя, като пристъпи по-близо до него. — Ти ме изведе оттам и ме доведе тук.

Гласът й беше много тих, натежал от болка, и Брус почувства как сърцето му натежа, когато го чу. Ръцете й бяха малки и студени, отпуснати на гърдите му.

Брус се наведе към нея, докато и двамата не се облегнаха на стената. Отне му известно време да осъзнае, че по ръцете й има кръв, която оставяше тъмни петна по кожата му.

— Мислиш ли, че брат ми заслужаваше да страда така? — попита го тя.

„Не. Разбира се, че не.“ Лицето на Брус се сви от болка, когато думите й му припомниха познатото усещане от липсата на родителите му, и когато извърна поглед, Мадлен вдигна ръце и ги обви около врата му. Тя меко го хвана за брадичката и завъртя лицето му обратно към своето.

— Кажи ми истината — тихо настоя тя.

Очите й бяха толкова тъмни, че зениците й се сливаха с ирисите.

— Ти не можеш да спреш да мислиш за мен, нали?

„Не мога.“

Тя се усмихна.

— И за какво точно си мислиш, Брус?

„За устните ти. Очите ти. Извивката на усмивката ти. Кръвта по ръцете ти. Искам те. Страхувам се от теб.“

Брус поклати глава и се опита да се отдръпне — знаеше, че тя не бива да е тук, и всяка клетка от тялото му подсказваше, че се намира в смъртна опасност — но тя го придърпа обратно към себе си и наведе главата му, докато устните му не се озоваха над нейните. А после той започна да я целува, тя притисна мекото си тяло в неговото и това — това — беше всичко, което някога бе искал. Защо искаше да си тръгне оттук? Тя отвърна на целувката му с отчаяно желание. Главата му се въртеше — всяко мускулче в тялото му беше напрегнато от копнеж и ужас. Никога не беше срещал друга като нея — никога не се беше озовавал в прегръдките на момиче, от което съвсем искрено да се страхува. Чувството беше неестествено и противно, но в същото време бе най-страхотното чувство на света. Той просто не можеше да се отдръпне от нея. Можеше единствено да продължава да я целува по устните, а сетне по челюстта и по шията. Искаше да чуе как тя рязко ще си поеме дъх, искаше да прошепне името му отново и отново. А тя копнееше да бъде тук, в прегръдките му.

„Бягай, Брус. Тя е дошла, за да те убие.“

Отнякъде зад гърба му се разнесе прещракването на пистолет, което не можеше да сбърка с нищо друго. Брус се отдръпна от Мадлен и рязко се извърна. Срещу него имаше само тъмна, гола стена. Той отново се завъртя — но сега и Мадлен беше изчезнала. Стените на коридора сякаш се затвориха около него, за да го притиснат, а после отново се отдръпнаха, и той разтърси глава, все още замаян от топлината на устните й върху своите. В стомаха му пропълзя внезапен, вледеняващ страх. Двамата не бяха сами тук.

„Нощните хищници. Те ще ме уловят в капан.“ Трябваше да се измъкне от къщата.

Брус се извърна и се втурна да бяга. Но крачките му сякаш застиваха във въздуха. Той стигна до входната врата и я отвори със замах, но вместо да излезе навън, отново се озова в същия коридор, от който беше избягал току-що. „Невъзможно.“ Счупеният коридор във фоайето отново бе непокътнат. Оскъдната светлина, която беше влизала през прозорците, се беше стопила и сенките обгръщаха Брус от всички страни. Той различи един силует, който мина тичешком покрай него в мрака.

Чу още стъпки. И шепот. И стържене на нещо остро по метал.

— Мадлен! — провикна се той.

— Тук съм — отговори тя зад гърба му.

Брус се изтръгна от съня и задавено си пое дъх. Отвън се разнесе гръмотевица, а клоните на дърветата се удряха с всичка сила по прозореца на спалнята му. Той остана седнал в леглото в продължение на няколко секунди, като дишаше тежко, а широко отворените му очи продължаваха да се стрелкат насам-натам из стаята.

Сън ли беше това наистина? Или Нощните хищници наистина бяха тук, в дома му, и го затваряха в капан като предишните жертви на Мадлен, за да го уловят като диво животно? Той продължаваше да усеща парещите устни на Мадлен по своите и топлината на ръцете й около врата си. По гърдите му беше избила студена пот. Брус не помръдна от мястото си, докато дишането му най-сетне не се успокои и споменът за кошмара не започна да избледнява заедно с ужаса, който беше изпитал. Бурята продължаваше да бушува навън.

„Било е просто сън.“ И все пак, някъде в подсъзнанието си той продължаваше да усеща присъствието на Мадлен и изпитваше едновременно ужас от нея и желание да я задържи в прегръдките си.

Брус погледна дисплея на телефона си, за да види колко е часът. Току-що се беше зазорило, но заради черните облаци в небето навън изглеждаше тъмно като в полунощ. Той отметна глава и затвори очи за миг. После провеси краката си отстрани на леглото и се изправи.

Оскъдната светлина огря тялото му — беше гол до кръста и с боси крака. Той излезе от спалнята си и спря за миг, за да погледне по коридора към мястото, където потъваше в сенките, и си представи как Мадлен се появява там, като призрак от тъмното. Но в коридора се чуваха единствено бурята и тишината на нощта. Дори Алфред все още не беше станал. По пода потрепваха неясни петна от слаба светлина. След още един дълъг миг той продължи по коридора, като пристъпваше съвсем безшумно, докато не стигна до кабинета си.

Въздухът в стаята му се стори задушен, а светът навън изглеждаше размазан на ивици от дъжда, който шибаше по прозорците. Брус спря и се загледа в стария стенен часовник. Стрелките му бяха застинали и той никога не си беше направил труда да го поправи, така че да се завъртят отново. Той изтощено прокара ръка през косата си, после се приближи до бюрото. Седна и включи компютъра си.

Машината представляваше една-единствена плоскост от прозрачно тънко стъкло, дълга колкото самото бюро — беше я конструирал сам. Компютърът оживя и го огря със студената си изкуствена светлина. Той се втренчи в иконите, които изникнаха пред него, сякаш висяха във въздуха над бюрото, наведе се и въведе нови параметри за търсене.

Мадлен Уолъс майка

Появиха се няколко линка, които вече познаваше от предишните си проучвания за Мадлен — информацията за арестуването й, както и подробностите за извършените от нея убийства, които бяха оповестени на широката публика. Той прелисти две страници с резултати Най-сетне, в началото на третата страница, откри в една статия за Мадлен онова, което търсеше.

Беше коментарна статия, която навлизаше в подробностите от мрачното минало на Мадлен. Беше поместена избеляла снимка на семейството й. Мадлен Уолъс. Камерън Уолъс. Елайза Ито. Брат й беше по-голям от нея, но изглеждаше по-слаб и крехък — с изпито лице, увиснали рамене и късо подстригана коса. Вниманието на Брус се насочи към Елайза Ито. Нямаше място за съмнение, че Мадлен бе наследила красотата си от своята майка: двете имаха еднаква дълга и права синкавочерна коса, еднакво бледа кожа и плътни устни. Брус отново се върна към статията, като я четеше тихо на глас.

„Последиците от тази лекарска небрежност се оказват трагични. Една седмица след смъртта на своя син госпожа Елайза Ито влиза с взлом в кабинета на доктор Кинкейд и изчаква в засада Кинкейд да влезе в стаята, а след това я намушква с кухненски нож повече от десет пъти.“

Брус преглътна тежко, когато прочете тези думи. Историята беше подобна на онази, която му беше разказала Мадлен — но не беше съвсем същата. Във версията на Мадлен нейната майка бе ударила лекарката само веднъж, но по случайност го бе направила твърде силно.

В тази версия Елайза я беше намушкала над десет пъти с кухненски нож, като бе извършила зловещо предумишлено убийство, и в резултат на това беше осъдена на смърт. Беше умряла в затвора, преди да изпълнят смъртната й присъда.

Брус се облегна на стола си и раздразнено въздъхна. Сякаш всичко, което му разкриваше Мадлен за себе си, бе само наполовина истина. Дали това важеше и за останалите неща, които му бе казала?

В ъгъла на екрана му се появи нов прозорец. Беше съобщение по чата от Даян.

„Буден ли си вече?“, пишеше тя.

„Страшна буря“, написа в отговор Брус. „Не можах да спя много.“

„И аз“, отговори тя.

„Добре ли си? Как се чувстваш?“

„Нищо ми няма, Брус Въпр. е как си ти?“

Брус въздъхна. „Не твърде добре“, написа той. Но колкото и да не му харесваше мисълта за това, че Даян вече също бе замесена по някакъв начин в това разследване, освен това изпитваше и облекчение от факта, че имаше и някой друг, освен Дрейкон и доктор Джеймс; с когото да си поговори за всичко. Той изчисти резултатите от търсенето си и зададе ново. Този път провери името на Камерън Уолъс.

„И така — Мадлен ми разказа още малко за миналото си“, написа Брус на Даян. „Ако не друго, Дрейкон казваше истината поне за това, че тя произхожда от престъпно семейство, макар че все още не знам доколко е вярно онова, което ми каза самата Мадлен.“

„Брус“ Стори му се, че едва ли не чува въздишката на Даян. „Още ли се занимаваш с това разследване? Същото, Заради което едва не загина?“

„Просто ме изслушай. Моля те, Ди.“

„Добре. Добре. Какво друго?“

„Нейната майка също е била осъдена на смърт за убийство.“

Настъпи кратка пауза. После Даян написа: „Дявол да го вземе“.

„Но все пак й съчувствам. По онова време е била на десет години. И убийството е било заради брат й.“

„Съжалявам, Брус. Освен това не знаех, че е имала брат?“

Брус се загледа в резултатите от търсенето, които се появиха на екрана. Най-горният беше некролог на Камерън Уолъс, на 12 години. Снимката беше на същото слабо и усмихнато момче.

„Брат й е починал от някаква бактериална инфекция.“ Той изпрати линка на Даян.

„Но как е отвело това Мадлен до Нощните хищници?“ Отмъщение. Брус го осъзна инстинктивно, без никакво съмнение — беше го доловил в начина, по който говореше за смъртта на майка си и за безчувственото отношение на системата към нея, както и в разказа на Мадлен за брат й. Ако беше на нейното място, може би дори самият Брус щеше да постъпи по същия начин. Но после мислите му се върнаха към лекарката, която бе станала жертва на убийство, както и към тримата хладнокръвно убити филантропи.

„Каквато и да е била причината“, отговори Брус, „тя не го е направила сама“ Едно десетгодишно момиченце просто нямаше как да се превърне в опитен убиец, за осем години, без да й помогне някой друг.

Брус се намръщи, после се наведе напред на стола си и протегна ръка към досието на Мадлен, което беше взел от кабинета на Дрейкон. „Ще го върна на място следващия път, когато отида там“, каза си той. Той прокара пръст по снимката на Мадлен и информацията за престъпленията й. Спря в дъното на страницата, където бе отпечатан линк заедно с потребителско име и парола. Линкът водеше към видеозаписа от разпитите й.

Той се поколеба за миг. После въведе адреса в търсачката на компютъра си. Уебсайтът му поиска потребителско име и адрес и Брус ги въведе, като ги преписа от разпечатката.

Гост

Зелена Светкавица

Страницата примигна и се обнови. Брус се озова в директорията с видеозаписи на полицейското управление в Готъм Сити.

Появиха се познатите доклади за всяко от престъпленията на Мадлен, но този път след всеки от тях имаше поредица от видеозаписи и разпити. Брус спря на един от видеозаписите, на който се виждаше как Дрейкон и още няколко полицаи са обградили Мадлен в килията й. Тя си седеше на леглото, с нехайно извърната глава, докато те я засипваха с все по-раздразнени въпроси. По устните на Брус заигра цинична усмивка, като си спомни как се беше почувствал самият той, когато Мадлен го бе игнорирала по същия начин.

— Не се справяш много добре с лъжите — каза Дрейкон.

В гласа й се долавяше същата острота, с която се беше обръщала към Брус, когато се бяха запознали.

— Наясно сме, че не си била сама в дома на сър Грант. В действителност подозираме, че си имала поне трима, а може би дори четирима съучастници в това убийство. Кои са съучастниците ти?

Както можеше да се очаква, Мадлен запази мълчание, а погледът й остана толкова спокоен и дистанциран, все едно беше сама в килията си. Единственото, което привлече вниманието на Брус, бе едва забележимото движение на ръцете й — и когато ги погледна по-отблизо, той осъзна, че тя сгъва и разгъва едно от хартиените си творения, което държеше в скута си, като повтаряше едни и същи три или четири сгъвки отново и отново.

Дрейкон направи крачка към нея и поклати глава.

— Ние ще ги заловим независимо дали ще ни кажеш кои са те — продължи тя. — Но твоето съдействие може да означава разликата между доживотната и смъртната присъда. Ти решаваш.

Мадлен не си направи труда да отговори.

Брус продължи да гледа разпита, който беше също толкова безплоден като всеки друг разпит, проведен с Мадлен, преди да се появи самият той. „Нейните съучастници.“ Брус седеше в тишината на стаята си, където се чуваха единствено продължаващата буря навън и приглушеният запис от разпита, и се питаше кои бяха останалите хора, с които бе работила Мадлен. Тя беше проникнала в компютърната система на затвора, когато е била само на десет години — и да, наистина беше интелигентно момиче, но най-вероятно още тогава го беше направила с чужда помощ. А после се замисли и за самите убийства, извършени по толкова жесток начин — прерязани гърла, кръв навсякъде, следи от борба във всеки дом, където бе загинал някой:

„Едно десетгодишно момиченце просто нямаше как да се превърне в опитен убиец, за осем години, без да й помогне някой друг.“ А след като имаше цели четирима съучастници…

Записът от разпита свърши. Брус го пусна отначало.

Ами ако Мадлен е била там, но не е извършила самите убийства? Кой друг е бил с нея?

Видеозаписът отново беше стигнал до онзи момент, в който се виждаше как Мадлен сгъва хартиената фигура в скута си. Брус присви очи. В движенията на момичето имаше нещо, което го накара да спре записа. Той го пусна отново. Да, наистина — тя повтаряше едни и същи сгъвки, по три или четири пъти, като ги разгъваше и сгъваше отново, преди да продължа.

Брус вече я беше виждал да го прави, разбира се, но никога от гледната точка на охранителните камери. И когато я видя от този нов ъгъл, му хрумна една нова мисъл.

И той, както и полицаите, винаги беше смятал, че нейните оригами не са нищо повече от навик, с който занимаваше своя отегчен и интелигентен ум. Ами ако нещата не бяха толкова прости? Ами ако това беше нейният начин да комуникира с външния свят? Ами ако ги използваше, за да изпраща сигнали на хората, които я гледаха през охранителните камери?

Брус се облегна назад и главата му се завъртя от тази нова мисъл. Тя наистина беше проницателна, но понякога му се струваше, че знае повече за света зад стените на килията си, отколкото беше възможно. А някъде там имаше и други хора, които бяха работили с Мадлен и може би продължаваха да работят с нея.

„Хей. Хей.“ Пишеше му Даян, в чата. „Хей, хей, хей, буден ли е още Брус Уейн? Ало? Какво става навън, по дяволите?“

Новата му теория за Мадлен продължаваше да се върти в главата му, така че му отне известно време да разбере за какво говореше Даян. Навън, сред шума на бурята, приглушен от тътена на дъжда и гръмотевиците, се носеше вой на сирени. На много сирени.

„Сирените ли?“ написа той.

Даян му изпрати видеоклип, който бе направила с телефона си. Сирените и проблясващите светлини бяха някъде на нейната улица — толкова близо до дома на Даян, че заглушаваха всичко друго.

„Аха. Прилича на Нова година.“

Той се изправи от мястото си и се приближи до прозореца, после надникна навън. И там, зад завоя на улицата под възвишението, на което беше неговото имение, различи сиянието на множество полицейски светлини.

Явно се беше случило нещо голямо.

Той бързо се върна до бюрото си, взе дистанционното за телевизора в стаята и го включи. Смени няколко канала, докато не стигна до сутрешните новини, и спря. Репортерът на екрана говореше трескаво, а под него се виждаше огромно заглавие, което информираше зрителите коя бе най-новата жертва на Нощните хищници.

ТЕРОР!

Кметът Прайс е открит мъртъв в дома си.