Мари Лу
Батман (13) (Нощният хищник)

Глава 12

— Ти мразиш тази група — каза Даян, като хвана Брус под ръка.

Наложи му се да се наведе към нея, за да я чуе както трябва.

Тримата с Харви отиваха на летен концерт на открито в новия парк в центъра на Готъм Сити. Тази вечер беше изненадващо хладно, след като цяла седмица имаше бури, необичайни за сезона. В небето все още имаше разпокъсани облаци, осветени от залязващото слънце в розови и златисти нюанси.

— Не мразя тази група — излъга Брус — Просто смятам, че „Среднощните поети“ са надценени.

Но той всъщност мислеше за околностите на парка. Бяха едва на няколко пресечки от ъгъла на „Истъм“ и „Уикър“, където бе взривена сградата на „Промишлени материали Белингъм и сие“. Ако успееше да намери подходящ, момент, в който да се измъкне от тълпата, щеше да разгледа кръстовището по-отблизо, а може би дори да влезе в сградата и да потърси онова, за което му беше казала Мадлен.

Брус дръпна раницата си по-високо на рамото, като изпитваше неудобство от мисълта за съдържанието й. Беше донесъл какво ли не, в случай че му потрябва. Имаше големи клещи, с които да се справи с евентуалните катинари на вратата. Нож. Плетена маска за ски, която закриваше цялото му лице. Ръкавици. Все неща, които би взел със себе си някой престъпник — ако някой реши да провери какво има в раницата му. Мислите му за миг се върнаха обратно към Мадлен и спомена за нейната лека, потайна усмивка. Какво друго знаеше, а не искаше да сподели с полицията?

— Брус? — каза Даян и го сръга достатъчно силно, за да го върне в настоящето. — Попитах те какво не им харесваш. Представят ги като следващата голяма група на независимата сцена.

— Ами значи някой явно ги харесва — отговори Брус, като бързо се върна в разговора.

После се усмихна иронично на Даян:

— Със сигурност не искам да ви преча да се наслаждавате на този ужасен концерт.

Даян направи гримаса и завъртя очи към небето. Брус беше наясно, че е забелязала колко е разсеян.

— В ако в някакъв бъдещ момент ги видим да свирят в почивката на полувремето на финала на първенството по футбол, ще ти го напомня, обещавам ти.

— Държиш се странно още от деня на завършването, Брус — обади се Харви, докато дъвчеше една поничка и пръскаше захаросани трохи навсякъде. — Обикновено трябва много повече, за да те извади от релси. Какво става в „Аркам“? Не издържаш ли вече?

Брус се поколеба, преди да отговори. Досега им беше споменал единствено за това, че Дрейкон най-сетне бе започнала… не точно да омеква към него, но поне да го допуска до някои страни от работата си като детектив. Но за всичко останало — включително и за продължаващия разговор с Мадлен за Нощните хищници — не беше споменавал нито дума на Даян или Харви.

Затова той само сви рамене.

— Може и това да е. В „Аркам“ се издържа доста трудно, защото затворниците през цялото време ме тормозят.

— Може би детектив Дрейкон ще намери някакъв начин да съкрати престоя ти там — каза Харви. — За да не ти се налага да понасяш това всеки ден. Изобщо не ми звучи здравословно.

„Нямаш представа.“

— Ще я попитам — отговори той.

Харви сякаш беше готов да продължи с въпросите, но Даян просто въздъхна и ускори крачка, като ги принуди да направят същото.

— Може ли днес да пропуснем разговора за психиатричната болница? — попита тя, като спаси Брус от необходимостта да продължава.

Той изпита известно облекчение, когато тя скришом му намигна, а после кимна към парка, където хората вече се тълпяха по тревата с одеялата си за пикник и градинските столове, които си бяха донесли. Някои се криеха зад дърветата и чакаха служителите от охраната да погледнат в другата посока, преди да се покатерят на клоните им, за да седнат там.

— Все пак — продължи тя. — Нали разбирате, че това ще бъде един от последните пъти, в които тримата излизаме заедно в Готъм Сити?

— Цялото лято е пред нас — отговори Харви — Ти няма да заминеш преди края на август, нали така?

Даян вдигна двете си ръце с разперени пръсти.

— Десет седмици — отговори тя. — Точно така. Тази сутрин баба ми напомни за това — и едва не се разплака над чинията с ориз и бъркани яйца.

Тримата се замислиха за това. Брус почувства внезапна болка в гърдите си, когато си даде сметка колко малко време им оставаше заедно.

Когато стигнаха до парка, темата за бъдещето беше изместена от по-непосредствената задача да си намерят добро място, където да седнат. Най-сетне избраха една полянка и зачакаха групата да излезе на сцената. Докато Даян спореше с Харви за това коя беше най-добрата им песен, а Харви се опитваше да я накара да му я изпее на глас, Брус отново се замисли за Мадлен.

Детектив Дрейкон го беше предупредила, че Мадлен ще се опита да го манипулира. И сигурно беше права. Но в главата на момичето имаше нещо. „Сърцето ти тежи — като за човек, който има всичко.“ Беше казала тези думи по такъв начин, все едно и друг път бе мислила за това — все едно и тя изпитваше същото. Какво беше загубила? Дрейкон не му беше казала много за миналото на Мадлен или за нейното семейство. Ами ако в думите на Мадлен имаше нещо повече, отколкото подозираше Дрейкон?

Тълпата наоколо избухна в радостни възгласи и за момент го разсея от мислите му. Групата излизаше на сцената и микрофонът нададе вой, когато вокалът на групата се прокашля. Даян сви ръце на фуния от двете страни на устата си и извика името на песента, която искаше да чуе, докато Харви я бутна настрани и на свой ред извика името на своята любима песен. Когато групата започна да свири, публиката започна да припява на припева.

Брус само слушаше, докато всички наоколо пееха, без да откъсва поглед от своите приятели. Изглеждаха така, все едно им е толкова лесно да се почувстват близки, да се потопят в мига и просто да живеят. Брус отново беше обхванат от усещането за самота и мисълта за това, че може би никога няма да бъде способен да свали гарда по този начин. Като Харви — съвестен и изпълнителен, твърдо решен да постигне най-доброто, което позволяваше системата. Или като Даян — дете от голямо и любящо семейство, която просто непоколебимо вярваше в цялата система.

Ами ако системата просто имаше нужда от помощ? Във всеки криминален роман, който беше чел, служителите на реда винаги бяха на една крачка след главния герой. Ами ако единственият истински начин да помогне, беше сам да се справи с всичко, без да разчита на закона?

На втората песен той вече пляскаше с ръце, като се опитваше да не издава колко не му харесва, докато не се увери, че Харви и Даян са посветили цялото си внимание на концерта. След това, когато започна следващото парче и цялата публика скочи на крака, Брус се изправи и започна да си пробива път към края на тълпата. Даян му хвърли един поглед, докато се отдалечаваше. „До тоалетната“, произнесе само с устни той, преди да продължи.

Когато излезе от парка, вечерните улици наоколо бяха изненадващо притихнали. Явно всички в радиус от два километра около мястото на концерта или бяха решили да присъстват, или бяха напуснали района, за да не го чуват, така че по тротоарите нямаше никого. Подухна хладен ветрей, който носеше уханието на океана и острата миризма на подземната канализация.

Брус оправи спортното си сако и горнището с качулка, което носеше отдолу, и сложи качулката на главата си. Тази вечер прилепите на Готъм Сити бяха излезли в пълния си състав; когато спря и вдигна поглед към небето, видя цяло ято на хоризонта, нетърпеливо да започне вечерния лов. Той ускори крачка, когато светлината съвсем угасна в небето и по улицата не останаха само отделни осветени петна под уличните лампи.

Най-сетне Брус спря на ъгъла на кръстовището — точно под табелите с имената на улиците „ИСТЪМ“ и „УИКЪР“ — и огледа сградите от двете си страни.

Поне на пръв поглед нямаше нищо забележително. Събраните полицейски коли и бариери отдавна ги нямаше, натрошените стъкла и гилзите бяха изметени от улиците и изглеждаше така, все едно тук не се беше случило почти нищо необичайно. Но по асфалта продължаваха да се виждат следи от автомобилни гуми — дебели, черни, яростни линии — а сградата на компанията „Белингъм“ носеше овъглените белези от експлозията и пожара. По-голямата част от онова, което бе пострадало, вече бе закрита от дървено скеле, половината от счупените прозорци и тухли бяха подменени, а цялата сграда бе затворена зад строителна ограда от телена мрежа с опънат черен брезент, която скриваше първия етаж от погледа.

Той бавно зави зад ъгъла, като разглеждаше всичко наоколо и си припомняше какво беше станало тук. Полицейската блокада и колата беглец. Престрелката и експлозията, която бе съсипала сградата.

„Нощните хищници унищожават наследството на жертвите си.“

Брус спря, когато стигна до отсрещния ъгъл на кръстовището, и се обърна. Оттук най-сетне видя тухлената фасада на сградата и буквите, изписани с боя на нивото на втория етаж: „ПРОМИШЛЕНИ МАТЕРИАЛИ БЕЛИНГЪМ И СИЕ“.

Той прекоси улицата и се доближи до сградата. Над ръба на оградата от телена мрежа се виждаха олющените тухли, износени от времето — историята, която беше оставила следи по тази сграда. Той бързо закрачи покрай оградата, като се оглеждаше за нещо необичайно — каквото и да е. Минутите отминаваха.

После зад гърба му изведнъж се разнесе глас, който го стресна.

— Брус.