Мари Лу
Батман (21) (Нощният хищник)

Глава 20

Следващите няколко часа изминаха като в мъгла. Брус ги запомни като непрекъснат поток от събития във времето: в линейката, в болницата, в чакалнята… лекари, медицински сестри и служители на реда, които се сливаха помежду си, така че му беше трудно да определи къде свършва единият и започва другият. Ръката му беше превързана, кокалчетата му бяха ожулени от ударите, а дланта му бе порязана от ножа, без да забележи, но с изключение на това, той се беше измъкнал забележително невредим. Поне във физическо отношение. Ръцете му продължаваха да треперят и макар че се намираше на безопасно място, едва ли не очакваше някой Нощен хищник да изскочи зад всеки следващ ъгъл.

Най-важното беше, че Алфред е жив. Беше претърпял мозъчно сътресение от удара по главата, но щеше да се оправи.

— Брус…

Брус вдигна глава от ръцете си и видя Даян и Харви, които бързо прекосяваха чакалнята на болницата. Когато стигнаха до него, Даян силно го прегърна, а Харви отпусна ръка на рамото му, с мрачен и разтревожен поглед.

— Дойдохме веднага щом разбрахме какво е станало — каза той. — Господи, Брус…

Харви шумно въздъхна.

— Как си?

Брус сви рамене, докато двамата сядаха до него.

— Горе-долу — отвърна той, като хвърли поглед по коридора към стаята на Алфред.

— А Алфред? — попита Даян, като проследи погледа му.

— Почива си — отговори той и преглътна тежко в опит да потисне чувството за вина, което изпитваше. — Чакам да ми разрешат да го видя.

Харви се приведе напред на стола си и сниши глас.

— Съжалявам — каза той и отново протегна ръка, за да потупа Брус по рамото. — Но те ще бъдат заловени. Готов съм да се обзаложа, че ще стане така. Няма да им се размине. Само гледай — до довечера ще покажат ръководителя на организацията им по новините, прибран зад решетките.

Даян поклати глава.

— Наистина ли сам си отблъснал атаката на трима Нощни хищници и си им попречил да направят нещо лошо на Алфред?

— Всичко стана много бързо — отговори Брус.

Макар и да беше вярно, той не се чувстваше като герой.

— Нощните хищници очевидно имат списък със следващите си мишени. Аз съм в него.

— Какво? — попитаха едновременно Даян и Харви.

— Брус…

Разговорът им беше прекъснат, когато тримата вдигнаха очи и видяха Лушъс, който забързано влизаше в чакалнята. Той здраво стисна ръката на Брус и го дръпна към себе си, за да го прегърне.

— Вече си на сигурно място, слава на небесата. А Алфред?

— Ще се възстанови напълно — отговори Брус.

Лушъс смаяно поклати глава, без да откъсва поглед от Брус.

— Чух, че си се проявил забележително срещу Нощните хищници — каза той. — Но все пак ще бъде по-добре в бъдеще да направим така, че да не попадаш в подобни опасни ситуации. Няма нужда да идваш на галавечерята днес — няма нужда да правиш каквото и да е. Просто си почивай. Повярвай ми, никой няма да се учуди, ако решиш, че е по-безопасно да не идваш. Животът ти беше в…

— Нищо ми няма, Лушъс, благодаря ти — прекъсна го Брус и решително кимна. — На галавечерята ще бъда на сигурно място, а имам нужда да се разсея. Нали нашите дронове ще бъдат там?

Лушъс успя да се усмихне на това.

— Да, ще бъдат — отговори той.

Появи се една лекарка, която прекъсна разговора им.

— Господин Пениуърт вече е буден — съобщи им тя. — Жизнените му показатели са добри, така че тази вечер можете да го приберете у дома.

Брус забрави за всичко останало. Той скочи на крака.

— Може ли да го видя?

Лекарката кимна.

— За малко, господин Уейн. Не прекалявайте. По-късно отново ще има нужда от почивка.

Брус се извини и последва лекарката по коридора, после влезе през вратата, която му отвори тя. Алфред се поизправи на леглото, когато го видя. Брус винаги го беше смятал за силен и недосегаем, мъдър и честен — но сега, за пръв път, освен това му се стори стар, с по-забележима от всякога посивяла коса. Беше смъртен. И тази мисъл не се хареса на Брус.

— Господарю Уейн — каза Алфред.

Обичайно силният му дълбок глас звучеше малко дрезгаво. Главата му бе превързана.

Брус бързо пристъпи до Алфред, хвана го за ръката и я стисна.

— Как се чувстваш? — попита той. — Казаха ми, че са направили шевове, за да затворят раната на челото ти.

Алфред нехайно махна с ръка.

— О, съвсем нищо ми няма — отговори той. — Това е просто драскотина в сравнение с онова, което преживях в армията. Нощните хищници ще трябва да се постараят повече — но не и преди полицията да ги залови.

Когато чу оптимистичните думи на Алфред, от гърдите на Брус сякаш падна някаква огромна тежест. Раменете му се отпуснаха и той изведнъж седна на стола до леглото на Алфред, като облегна глава на ръцете си.

— Съжалявам, Алфред — каза той. — Толкова съжалявам. Помислих си, че съм те изгубил.

Толкова пъти Алфред се бе тревожил за него — Брус караше твърде бързо, импулсивно преследваше престъпник по улиците, залагаше живота си на карта отново и отново — но въпреки това нито веднъж не беше изпитвал такъв страх до днес, когато си даде сметка, че Алфред можеше да загине. Колко ли пъти беше принуждавал Алфред да се чувства по същия начин заради него?

Погледът на Алфред омекна, когато видя сведената глава на Брус.

— Горе главата, господарю Уейн — отговори му той. — Сега съм тук и се чувствам чудесно, като се изключи главоболието. Ти вече си мъж — макар и млад мъж, който винаги намира начин да се забърка в неприятности, но аз винаги ще бъда твоят настойник и ще се грижа за теб. Точно както и ти ще го правиш за мен.

Брус го погледна в очите. Спомняше си този поглед — и въпреки че от онази нощ на тъмната улица бяха минали десет години, той все още беше в състояние да успокои Брус и в най-мрачните мигове. Брус кимна, като се опитваше да не си представя живота си без него.

Алфред се усмихна.

— Двамата с теб сме добър екип, господарю Уейн — каза той. — Особено с твоите удари.

Познатото чувство за хумор на Алфред накара възела от нерви в стомаха на Брус да се отпусне. Той протегна ръка и потупа настойника си по рамото.

— Ти също не се справяш съвсем зле, Алфред.

Алфред му намигна. Сетне изражението му стана сериозно.

— Нощните хищници са те определили за една от мишените си. Освен това приличаш на предишните жертви на Мадлен, нали?

— Откъде знаеш?

— Смяташ ли, че не съм проучил това момиче, за което споменаваш непрекъснато? — отговори Алфред и лицето му се изкриви в гримаса, когато се приведе напред. — Тя е опасен човек.

Брус кимна и се намръщи.

— Да, знам. И не разбирам какво става.

Той сниши глас, преди да продължи:

— Алфред, тя ме предупреди за това. По време на последния ни разговор. Тя ми каза, че трябва да се махна от Готъм Сити, защото може би съм следващата мишена от списъка на Нощните хищници. Тя знаеше за това, което ще се случи, и искаше аз също да разбера.

Алфред присви очи.

— Може би всичко това е било капан.

В този момент вратата зад гърба на Брус се отвори и в стаята влезе Дрейкон. Под едното око на детектива имаше неприятна синина, а едната й ръка беше превързана. Брус изпита облекчение, когато я видя, и се изправи наполовина от мястото си, за да я поздрави.

— Детектив — промълви той. — Ти си…

Тя му се усмихна несигурно, но не помръдна от мястото си, и думите на Брус застинаха на върха на езика му.

— Детектив? — повтори Брус, този път с колебание.

— Какво има? — обади се и Алфред.

Дрейкон дълбоко си пое дъх, преди да се обърне към Брус.

— Става дума за Мадлен.

Радостта от възстановяването на Алфред и облекчението от това, че Дрейкон е добре, се изпариха за миг и отстъпиха мястото си на студената пелена на страха. Брус отвърна на погледа на детектива.

— Какво за нея?

— Избягала е.

„Избягала е.“

Брус остана неподвижен за миг, неспособен да осъзнае тази мисъл. Беше избягала. „Не.“ Как? Тя не беше избягала, когато имаше възможност да го направи предишния път — защо точно сега?

— Тя… не е възможно — успя да каже той.

Дрейкон посочи към телевизора в стаята на Алфред, по който даваха новините.

— Погледни сам.

Брус вдигна очи към екрана и видя репортажа, в който показваха празната килия на Мадлен.

Прониза го толкова силно неприятно усещане, че му се догади. Отново си спомни как Мадлен бе гледала нагоре към камерите — а след това как небрежно му беше споменала, че сигналът им може да бъде заглушен — а сетне как се беше преструвала на ранена и уязвима в килията си — а после му беше казала как ще може да разговаря с нея, без никой друг да разбере за това. Не знаеше как точно го бе направила, но Мадлен явно бе успяла да се възползва от момента, в който Брус бе пренастроил охранителните камери.

„Разбира се.“ Сега всичко му изглеждаше съвсем логично: защо да се опитва да избяга предишния път, когато в психиатричната болница бе обявена тревога, а всички пазачи бяха изведени под строй, за да търсят избягалите затворници? Тогава пазачите са били навсякъде. Вместо това тя беше решила да използва случая, за да организира истинското си бягство. Всичко е било част от мащабната измама, която бе организирала срещу него.

И сега тя беше на свобода, някъде в града, някъде извън психиатричната болница „Аркам“. Може би дори беше избягала по същото време, когато Брус бе нападнат в собствения си дом. Той поклати глава като зашеметен.

— Но къде… как? — успя да изграчи той. — Имате ли някакви следи?

— Да. Имаме една следа.

Дрейкон отвори вратата по-широко и Брус видя, че зад нея има още няколко полицейски служители. Единият от тях държеше белезници. Зад полицаите стояха Харви, Даян и Лушъс, които го гледаха объркано.

— Следата си ти — каза Дрейкон.

Погледът на Брус се замъгли, когато стаята пред очите му се завъртя.

— Аз ли?

— Разполагаме с видеозапис, на който се вижда как ти си последният човек, влязъл в отделението за интензивно лечение — точно преди камерите да се рестартират. Мадлен ти е оставила бележка в килията си, за да ти благодари за помощта.

— Какво? — възкликна Брус — Как изобщо можеш да си мислиш, че аз, особено след тази сутрин…

— Нямам друг избор, освен да те сметна за заподозрян. Съжалявам — каза Дрейкон с дълбока въздишка и направи знак на един от полицаите.

Мъжът вдигна белезниците в ръката си.

— Брус Уейн, вие сте арестуван.