Мари Лу
Батман (23) (Нощният хищник)

Глава 22

Въпреки факта, че Брус беше задържан в ареста без право на излизане под гаранция, в полицейското управление сякаш не бяха останали много служители на реда, които да го охраняват. В самото управление цареше хаос — всички свободни полицаи бяха изпратени в концертната зала, а останалите или тичаха от бюро на бюро, за да отговарят на приливната вълна от телефонни обаждания, или стояха приковани пред телевизионните екрани и с ужас наблюдаваха развитието на събитията.

Брус чуваше бъркотията от килията си, но колкото и да се опитваше, успяваше да зърне само част от екрана на единия телевизор от мястото си. Вече беше късно, наближаваше полунощ, и галавечерята трябваше да бъде в най-вълнуващата си фаза. Вместо това планираната вечер за памет и празненство се беше превърнала в най-мащабната ситуация със заложници в историята на Готъм Сити.

Брус крачеше напред-назад в килията си. Не беше разполагал с много време, за да каже на Алфред по телефона от какво има нужда — беше твърде рисковано да говори с него, докато наоколо имаше полицаи. Но Алфред, както винаги, нямаше нужда от много обяснения.

Брус не знаеше какво ще направи, ако се изправи срещу Мадлен — ако тя наистина бе отговорна за всичко това, думите му със сигурност нямаше да я спрат да продължи. И все пак, той не спираше да мисли за начина, по който беше вдигнала глава към него, и за изражението й, когато бе казала: „След като хората преживеят някаква лична трагедия, те излизат от нея по един от два възможни начина. Ти си от хората, които излизат от трагедията с повече светлина в себе си“. Дали зад целия лабиринт от противоречиви действия и изражения в Мадлен нямаше някаква част — колкото и малка да беше — която говореше истината?

Брус присви очи. Трябваше да разбере защо тя му беше причинила това. Трябваше да я изправи пред закона. А най-вече — трябваше да я спре, преди Нощните хищници да навредят на още хора. Това твърдо убеждение гореше в него като мрачен пламък.

— Изпратете още една полицейска кола на място! — извика някой, а по коридорите на полицейското управление отекнаха забързани стъпки. — Нямаме време — дроновете са открили огън.

„Дроновете са открили огън.“ Сърцето на Брус прескочи един удар, когато чу това. Нощните хищници бяха успели да хакнат всички дронове Ада, изпратени за охрана на галавечерята, и ги бяха превърнали в машини за убийства. Ако те — ако Мадлен — успееха да достигнат до дроновете в лабораторията на „УейнТех“ и да ги препрограмират по същия начин, или да се докопат до останалите оръжия там, полицията в Готъм Сити щеше да бъде безсилна да им се противопостави.

— Хайде, Алфред — промърмори на себе си Брус.

Покрай входа на ареста бързо мина детектив Дрейкон. Когато я видя, Брус се провикна:

— Детектив! Детектив Дрейкон!

Тя спря и се обърна, а очите й светнаха, когато видя Брус.

— Трябва да ме освободите! — извика Брус — Мога да ви помогна да влезете в концертната зала. Мога…

— Не мърдай, Брус! — извика в отговор тя. — Тук ще бъдеш на сигурно място.

Брус я проследи с поглед, когато тя се обърна и се затича по коридора, а хората й я последваха.

Докато хаосът на телевизионните екрани продължаваше, в дъното на полицейското управление стана още по-тихо. Вече бяха загасени половината светлини, а единствените останали хора бяха няколко дежурни полицаи, приковали цялото си внимание в телевизорите и телефоните си. Брус сграбчи решетките на килията и затвори очи, сведе глава и бавно се свлече до клекнало положение до вратата. Как се беше стигнало дотук?

Чувстваше се като в капан, неспособен да направи нищо, за да помогне.

— О, благодаря ви — разнесе се гласът на Харви Дент. — Да, дойдох да видя татко.

Очите на Брус рязко се отвориха, когато до ареста се доближи Харви, придружаван от един полицай. Харви не отвърна на погледа на Брус, а вместо това вежливо се усмихна на полицая, когато той му посочи една друга килия по-надолу по коридора.

— Да, ще се оправя оттук. Благодаря ви, сър.

— Добре, момче. Имаш десет минути — каза полицаят и се отдалечи забързано, разсеян от хаоса в управлението.

— Харви? — каза тихо Брус, когато погледът на неговия приятел най-сетне се спря на него.

— Брус — просъска в отговор Харви и се доближи до килията му. — Ето къде си бил.

— Какво правиш тук? — попита Брус, когато Харви стисна решетките на вратата от другата страна. — Дошъл си да видиш баща си?

Харви несигурно се усмихна в отговор.

— Най-сетне докладвах за него, Брус — отговори той. — Арестуваха го.

Брус примигна и по собственото му лице неволно се разля една кратка усмивка. След цялото това време неговият приятел най-сетне се беше опълчил на баща си.

— Ти докладвал си за него? И сега го държат в този арест?

Харви кимна.

— Аха. Но аз не дойдох заради него. Просто беше особено подходящо извинение, за да ме пуснат при теб.

Той вдигна в ръката си едно ключе. Брус го погледна и усмивката му избледня, а по лицето му се изписа шок.

Ключът беше от килията на Брус.

— Оказва се — продължи шепнешком Харви, — че имам доста ловки ръце, а Алфред е много убедителен.

„Алфред.“ Брус втренчено го изгледа.

— Той ли те накара да го направиш? Ще ми помогнеш да избягам?

— Ей, трябва да се чувстваш поласкан, че реших да наруша закона заради теб и Даян — отговори Харви, като пъхна ключа в ключалката. — Мястото на баща ми е в ареста, но не и твоето. Хайде, да тръгваме.

Във всяка друга вечер щеше да е почти невъзможно да се измъкне от ареста на полицейското управление на Готъм Сити. До сутринта детектив Дрейкон отново щеше да разпита Брус; в ареста щеше да има две смени от дежурни полицаи вместо една, а вниманието на всички служители на реда нямаше да бъде погълнато от телевизионните екрани на стената, които предаваха на живо кошмарните събития.

Но тази вечер, докато Нощните хищници държаха за заложник целия град, Брус успя бързо да се промъкне по един от коридорите на управлението, с наведена глава и напрегнати рамене, без да откъсва очи от Харви, който бързаше пред него. Двамата се бяха отправили към единствения заден вход на управлението, откъдето се излизаше на паркинга зад сградата, облян от дъжда.

Харви изведнъж се стрелна встрани и се сви в един тъмен ъгъл, където бяха вратите на тоалетните. Брус направи същото. Миг по-късно покрай тях забързано мина една полицейска служителка, с ръка на пистолета в кобура на колана си. Двамата затаиха дъх, когато тя изтича покрай тях. Докато минаваше, жената извика:

— Останал ли е някой тук? Обадихме се за още подкрепления!

— Националната гвардия ще пристигне всеки момент! — провикна се в отговор някой надолу по коридора.

Брус чу стъпки, които се отдалечаваха тичешком, после настъпи тишина. Той изпусна въздуха от дробовете си.

— Хайде — каза рязко Харви.

Двамата изскочиха обратно в коридора. Докато вървяха по него, Брус чу още един вик, който се разнесе от ареста.

— Дрейкон не беше ли затворила Уейн тук?

— Беше, но…

— Откъде е намерил ключ, по дяволите?

— Обадете се на Дрейкон — изчезнал е…

Брус изскърца със зъби и двамата с Харви продължиха тичешком. „Предполагам, че сега вече официално съм беглец от закона.“ Те изскочиха през задния вход навън в нощта, а арестът остана зад гърба им.

Успяха да направят две крачки, преди една черна кола да спре пред тях със свирене на гуми. Автомобилът не беше обичайната лимузина, с която го караше Алфред, а друга кола, която Брус бе виждал в „УейнТех“ — с аеродинамична форма, без опознавателни знаци, с черна повърхност, която се сливаше с нощта.

— Искате ли да ви повозя? — попита Алфред.

На лицето на Брус разцъфна широка усмивка. Двамата с Харви скочиха в колата. Брус едва успя да затвори вратата на мястото до шофьора, когато Алфред рязко натисна газта и колата изхвърча от паркинга. В огледалото за обратно виждане забелязаха младата служителка на реда, която изскочи от задния вход точно навреме, за да ги види как се отдалечават на скорост.

— Малко по-леко на завоите, Алфред — успя да каже Брус, когато взеха един завой със свирене на гуми и се изстреляха по тунела на магистралата.

Алфред се разсмя. На китката му все още се виждаше гривната от болницата.

— Колите на „УейнТех“ нямат нужда да минават леко по завоите, господарю Уейн.

— А ти се питаш от кого съм наследил това — отбеляза Брус.

Чувстваше се така, все едно стомахът му опира в гръбнака. Дори зад волана на своя астън мартин никога нямаше да успее да шофира така, както караше Алфред в момента.

— Все пак съм служил в Кралските военновъздушни сили, господарю Уейн — отговори сухо Алфред. — Така че поне имам извинение за това. Но само защото човек може да го направи, не означава, че трябва. Надявам се да не използваш това като довод срещу мен следващия път, когато решиш да се забавляваш зад волана.

— Ще се опитам — успя да отговори Брус, докато стискаше ръбовете на седалката си.

Харви, който седеше отзад, беше позеленял.

— Защо се съгласи да ме измъкнеш, Алфред? Мислех си, че със сигурност ще откажеш. Защото е твърде опасно и така нататък.

— Няма да спечелиш от това, че Мадлен ти е приятелка — отговори Алфред, докато влизаха в следващия завой.

— Съгласен съм — промърмори Брус.

— Не, имам предвид съвсем буквално. Преди половин час получих сигнал за тревога от банковите ти сметки. Извършени са съмнителни трансакции.

— Съмнителни?

Гласът на Брус заглъхна, когато Алфред му подаде един телефон. На дисплея се виждаше състоянието на банковите му сметки.

— Явно една определена организация е имала нужда от финансиране — каза Алфред.

Брус се втренчи в нулевия баланс на три от по-старите си сметки — онези, които беше използвал, преди да навърши осемнайсет години. И трите сметки бяха източени до нулата. Гърлото му пресъхна. „Мадлен.“

— Дявол да го вземе — промърмори Харви, докато гледаше през рамото му.

Още лъжи и измами. „Значи нищо, което ми е казала Мадлен в «Аркам», не е истина.“ През цялото това време тя беше искала да се добере до богатството му. И когато той бе решил да смекчи отношението си към нея и да й се разкрие, тя беше направила така, че да се озове в ареста, а междувременно го беше обрала. Точно както правеха Нощните хищници. Точно както бяха постъпили с всяка една от предишните си жертви, преди да ги убият. А това означаваше, че следващият им ход ще бъде да атакуват всичко, което принадлежи на компанията „Уейн“ — ако продължаваха да следват досегашния си модел на действие. Щяха да атакуват и новите банкови сметки, до които Брус вече имаше достъп — онези, в които бе основната част от семейното му богатство.

— С цялото ми уважение, господарю Уейн — продължи възпитано Алфред, — проклет да съм, ако позволя на една безобразна престъпничка да сложи ръка на фамилното ти наследство.

Брус тежко преглътна и се опита да фокусира гнева си в действие. „Съсредоточи се. Разсъждавай.“ Мислите му се върнаха към Лушъс, който беше един от заложниците, задържани на галавечерята. „Не беше ли проектирал нова система за сигурност за новите ми банкови сметки?“ спомни си Брус. После се изправи на мястото си.

Системата за сигурност, която защитаваше банковите му сметки. Нищо чудно, че Мадлен все още не ги беше докоснала; може би не успяваше да разбие защитата, инсталирана от Лушъс. Може би…

В главата му се появи една идея.

— Ще имам нужда от още малко помощ, Алфред — каза той. — Както и от теб, Харви.

Едва ли не очакваше Харви да се поколебае, но неговият приятел дори не мигна.

— Просто ми кажи какво трябва да направя. Имаш ли план?

Брус мрачно кимна.

— Поне началото на такъв. Харви, трябва да предупредиш полицията. Кажи им да не стрелят срещу дроновете. Кажи им да не се намесват. Не знам какво ще направят със заложниците Мадлен и Нощните хищници, ако полицията се опита да нахлуе в сградата. Просто ги забави, разбра ли?

— Ще застана на пътя им, ако се наложи — отговори Харви, като се приведе напред, за да се хване за облегалката на Брус. — А ти просто изведи Даян оттам — и направи така, че ти също да излезеш оттам. Разбра ли?

— Разбрано — отговори Брус, като се усмихна в отговор на своя приятел.

Алфред отби встрани, Харви слезе от колата и продължи към примигващите полицейски светлини, без да погледне назад.

Брус проследи с поглед как се отдалечава неговият приятел. После се обърна към Алфред.

— Ще трябва да спрем за малко на едно друго място — каза той.

— Къде?

— В „УейнТех“.

Алфред го погледна със съмнение.

— Ако беше тук, Лушъс щеше да те предупреди, че нито един от онези прототипи не е готов за употреба.

— И това го казва човекът, който кара тази кола — от говори Брус — Освен това точно в момента Лушъс е заложник на въоръжени престъпници в концертната зала. Мисля, че ще ни прости, ако го направим.

— Не и ако не успееш да се измъкнеш жив оттам.

— Хайде, Алфред — каза Брус и се усмихна на настойника си. — Какъв е смисълът да съм милиардер, ако не мога да се позабавлявам малко?

В отговор на унищожителния поглед, който му хвърли Алфред, той добавил:

— Нямам друг избор, освен да го направя. Ще го сторя с твоята помощ или без нея. Но ако ми помогнеш, ще има по-добри шансове.

Алфред поклати глава.

— За пръв път осъзнах, че ще имам проблеми с теб, когато неволно запали старата барака за инструменти в градината с онази горелка — отговори той. — Спомняш ли си? Беше на тринайсет години. И ето ме сега, пет години по-късно — оказвам съдействие на беглец от закона.

Той сниши глас и продължи:

— Задачата ми е да се грижа за теб, господарю Брус. Но ако това означава да се уверя, че няма да направиш нещо абсурдно зад гърба ми, така да бъде.

Този път никой не излезе да посрещне Брус, когато спряха пред задния вход на лабораторията на „УейнТех“ осветяван единствено от две улични лампи.

Брус пръв изскочи от колата. Алфред го последва, когато Брус се доближи до входа и сложи ръката си върху дисплея на охранителната система. „Отвори се, моля те“, помисли си той. Дисплеят издаде кратък звук, светна в зелено и вратата се плъзна настрани. Брус въздъхна с облекчение. Когато влязоха, подът под краката им сякаш беше насечен от ивици лунна светлина, а останалата част от просторното помещение тънеше в синкав мрак.

Двамата стигнаха до края на коридора, където ги очакваше последната плъзгаща врата. Брус отново сложи ръка на дисплея, но този път устройството светна в червено. Вратите останаха затворени.

— Не работи — промърмори на себе си Брус.

— Нека да опитам аз — каза Алфред, като се доближи. Той протегна ръка и на свой ред я притисна в дисплея.

— Лушъс сигурно все още не те е включил в системата за достъп до тази зала.

Дисплеят светна в зелено и вратите се отвориха, като ги пропуснаха вътре. Брус изтича между рафтовете, като се оглеждаше — докато най-сетне не спря пред стъклената витрина, зад която беше бронята от материал, подобен на металическа коприна. „С подсилени нишки, така че на микроскопично ниво работи като бронирана жилетка“, както беше казал Лушъс. Разбира се, освен това беше казал и друго — „не е готова за масова експлоатация“ — но защитното облекло все пак работеше и беше по-добре от нищо. Брус погледна към Алфред, който му кимна.

— Съжалявам, Лушъс — промърмори Брус и заби лакът в стъклото, за да го строши.

Стъклената витрина се посипа на парчета около тях Брус предпазливо свали защитния костюм от закачалката и продължи между рафтовете.

— Това ли е планът? — попита невярващо Алфред, когато Брус спря на следващото място.

Този път на рафта бяха подредени стрелички с лазерно насочване.

— Да се оборудваш с експерименталните прототипи на компанията си и да поемеш на щурм срещу концертната зала? Съвсем сам?

— Точно това е планът — отговори Брус.

Той грабна няколко от металните стрелички от контейнерите им и внимателно ги подреди в раницата си.

— Ако имаш по-добра идея, Алфред, ще се радвам да я чуя.

Алфред въздъхна, когато Брус продължи по пътеката между рафтовете, за да прибере и един миниатюрен арбалет, който изстрелваше кабел с носеща кука, и една малка сфера. Двете устройства също влязоха в раницата му.

— Господарю Уейн — отговори най-сетне Алфред, докато продължаваха между рафтовете. — Може би трябва да помислиш как ще минеш покрай хакнатите дронове, разположени около концертната зала. Гледах репортажа по телевизията. Лушъс е изпратил толкова много, че ще могат да удържат почти всички сили на реда в Готъм Сити Експерименталната противокуршумна материя и няколко димки няма да бъдат достатъчни, за да си пробиеш път през тях.

Брус кимна.

— Да, знам — и помислих за това. Но погледни тук…

Бяха стигнали до края на рафтовете. Срещу тях бяха подредени останалите дронове Ада, изключени в очакване на следващата си команда.

— Лушъс ми обясни, че дроновете са проектирани по такъв начин, че да не се атакуват помежду си — каза Брус, като се доближи до машините. — Мога да използвам един от тях, за да мина покрай останалите. А тези тук не са заразени с програмата, която са използвали Нощните хищници, за да хакнат другите.

Алфред не изглеждаше очарован от тази мисъл, но не възрази. Вместо това пристъпи по-близо до дрона и го разгледа внимателно.

— Как се включват?

Брус извади телефона си, отключи дисплея и отвори приложението, което му беше инсталирал Лушъс.

— Подай ми телефона си, Алфред.

Когато настойникът му подаде телефона си, Брус му прехвърли същото приложение и натисна едно активно поле. Очите на най-близкия дрон Ада незабавно грейнаха в синьо и роботът се обърна към тях, като съсредоточи вниманието си върху Брус.

— Привет, Брус Уейн — каза машината.

После зае стойка в готовност за по-нататъшни нареждания.

— Остава ми само да намеря начин да проникна в сградата — промърмори на себе си Брус.

Алфред се намръщи.

— Господарю Уейн…

— Вече ме последва дотук, Алфред.

Алфред поклати глава, но когато заговори отново, думите му бяха:

— Сградата на финансовата компания „Секо“, недалеч от концертната зала. Компанията „Уейн“ финансира изграждането на подземното ниво на сградата, което ще я свързва с мрежата от транспортни коридори под Готъм Сити Строежът не е завършен, но по тунелите вероятно вече може да се мине.

Брус кимна.

— Идеално. Ще свърши работа.

— А след това какво, господарю Уейн? — попита Алфред, докато гледаха как дронът върти глава и следи всяко тяхно движение. — Сигурен ли си какво правиш?

— Не съм сигурен за нищо — призна Брус, като преметна раницата на раменете си — Но няма да позволя на Мадлен да остане безнаказана. А единственият начин да я спра, е да го направя лично.