Мари Лу
Батман (7) (Нощният хищник)

Глава 6

Брус продължаваше да мисли за момичето, докато вечерта отиваше към своя край. Той излезе от „Аркам“ и се качи в колата на Алфред, която го чакаше пред входа.

— Как беше днес? — попита го Алфред.

Брус хвърли един поглед на настойника си в огледалото за обратно виждане.

— Беше страхотно — отвърна сухо той. — Препоръчвам го на всички.

Алфред се намръщи.

— От кого си наследил този сарказъм, господарю Уейн?

— Не знам — каза Брус, като се облегна напред и отпусна ръка на облегалката на седалката на Алфред. — Може би от теб.

— От мен? Сарказъм? — изсумтя Алфред и по устните му заигра едва доловим намек за усмивка. — За британец ли ме взимаш?

Въпреки дългия ден Брус неволно се усмихна на този отговор. После се загледа в мъртвите клони на дърветата, които се сливаха в непрекъснат поток зад прозореца. Лицето на момичето не излизаше от мислите му и когато си позволи да се върне към спомена за нея, сякаш видя очите й, които ритмично изникваха между стволовете на дърветата, по-тъмни от нощното небе.

Няколко минути по-късно колата спря пред залата за тренировки, където Брус прекарваше много от своите вечери. Брус дълбоко си пое дъх, когато излезе от колата, отвори вратата на залата и влезе вътре. Имаше нужда от една добра, съвестна тренировка, за да си прочисти главата и да се отърси от мислите за момичето.

Залата беше спортен клуб, отворен само за членове, а треньорът — Едуард Чан, олимпийски златен медалист по бокс и борба — приемаше нови ученици поединично, като разглеждаше всяка кандидатура поотделно. Погледът на Брус обхвана обширното пространство на залата и се спря на тавана, който се издигаше поне на два етажа над главата му. На места по пода в различни конфигурации бяха подредени сини постелки, а в центъра на залата се издигаше осмоъгълен ринг, където се провеждаха официалните спаринги между треньора на Брус и неговите ученици. Имаше десетки обособени зони с тежести и въжета за скачане, боксови круши и манекени, както и многобройни стени за катерене. В далечния ъгъл имаше дори басейн с осем коридора.

Брус отиде в съблекалнята и бързо се преоблече, като омота бял бинт на ръцете си и ги поръси с талк, а после извади от гардеробчето си чифт тънки очила и си ги сложи.

Оборудването в залата беше впечатляващо, но особено високата такса за членство в клуба се дължеше на технологията, инсталирана в тези очила. След като си ги сложи, Брус видя обозначения — „ПОСТЕЛКИ“, „РИНГ“ и „БАСЕЙН“ — които висяха във въздуха над съответните места в залата. Централното поле му показваше въртележка от различни виртуални пейзажи, в които можеше да се разположи, докато тренира.

Брус ги прехвърли, докато не стигна до режима, който предпочиташе. Протегна ръка във въздуха, за да включи тази опция, и светът около него потъмня до мрак.

Сетне примигна и се настрои — и той се озова на ръба на една кула, която потъваше в облаците, осветявани от светлината на залеза, откъдето се взираше в море от искрящи небостъргачи, свързани помежду си с кабели, опънати по такъв начин, че можеше да тича между тях. От външната страна на всяка сграда се виеше стълбище. Над всичко това беше увиснало виртуално вечерно небе. Когато сведе очи, височината изглеждаше толкова реалистично, че му се зави свят.

Небостъргачите и препятствията съвпадаха с разположението на самата зала, конфигурациите от постелки, осмоъгълния ринг в центъра и така нататък, а виртуалните стълбища отговаряха на реално съществуващи постелки, подредени като стъпала в кръг. Брус можеше да избира и различен режим в рамките на този пейзаж; ако искаше да тича между небостъргачите и нагоре-надолу по стълбищата, очилата осветяваха кабелите и стълбищата в яркобяло, така че да ги вижда по-лесно. Ако искаше да се изкачва по стените на сградите, вместо това по тях светваха съответните места, на които да стъпва — а те отговаряха на стените за катерене в реалната зала.

Брус избра режима, в който бяха осветени кабелите и стълбищата. Те светнаха в бяло, рязко очертани на фона на залеза. Той се протегна и въздъхна с облекчение, готов да се отърси от спомена за тъмните коридори на „Аркам“ и да се съсредоточи върху главозамайващата гледка на небостъргачите. После скочи.

Приземи се на един кабел, който се протягаше между него и най-близкия небостъргач. Незабавно продължи да тича по него, с непоколебимо равновесие, като стъпваше уверено след години практика. Когато стигна до края, скочи в движение и се хвана за перилата на външното стълбище на сградата. В реалния живот ръцете му се уловиха за тръбите, монтирани над една редица от сини постелки, и от тях се вдигна облак бял прах. Брус се изтегли нагоре с едно плавно движение, като напрегна мускулите на ръцете и гърба си, после се претърколи върху стълбището и продължи да тича. Нагоре по стълбите, нов скок и следващият кабел. По челото му изби пот. С всяка изминала минута упражнението за разгряване успокояваше съзнанието му, така че да не мисли за нищо друго, освен за равномерните удари на сърцето си.

— Брус.

Брус натисна паузата на симулацията и вдигна очилата на челото си, за да види треньора Чан, който беше излязъл от кабинета си в дъното на залата и му махаше с ръка.

— Треньоре — усмихна се Брус.

Мъжът кимна в отговор на неговия поздрав. Косата му беше ниско подстригана отстрани на главата и по-дълга отгоре, така че изглеждаше модерно и предизвикателно, а когато скръсти ръце на гърдите си, мускулите му се издуха. Ушите на треньора бяха нашарени от белези, като напомняха за миналото му като състезател по борба.

— Добра загрявка — отбеляза той.

Брус се канеше да отговори, но в този момент в залата след треньора излезе още един човек. Ричард.

Ричард се усмихна пресилено, докато разтриваше китките си.

— Здрасти, Брус — каза той.

— Ричард ми каза, че ще отсъства от града във вечерта, когато обикновено идва на тренировка — обясни треньорът. — Надявам се, че нямаш нищо против да го включа тази вечер. Двамата може да работите заедно — както едно време.

„Както едно време.“ Бяха минали години, откакто двамата с Ричард се бяха борили като приятели. „Дотук беше с приятната тренировка“, помисли си Брус.

Ричард кимна.

— Както едно време — повтори той.

Брус ясно чу престорената нотка и сарказма в гласа му. Треньорът им сякаш не забеляза напрежението между тях двамата, докато подреждаше оборудването на пода. После хвърли поглед на дисплея на телефона си.

— Загрейте малко, така че да се отпуснете. След малко ще започнем с едно упражнение.

Той вдигна телефона към ухото си и се обърна, като ги остави сами в залата.

Двамата се преместиха на една постелка за спаринг и Ричард се зае да обикаля около Брус.

— Разбрах, че си тръгнал по-рано от благотворителното събитие — подхвърли Ричард. — Толкова много ли те притесних?

— Просто имах нужда да проясня мислите си — отвърна Брус.

Не откъсваше поглед от другото момче в търсене на пролука, в която да го атакува.

Ричард се разсмя невесело.

— Моля те. Наистина ли си мислиш, че не те познавам достатъчно добре, за да разбера кога лъжеш?

Брус разтвори пръстите на ръцете си и отново ги стисна. Спомняше си как обикаляше около Ричард на същото място, когато бяха по-малки, как двамата се смееха и си подхвърляха предизвикателства един на друг. Колко различно беше усещането тогава.

— Ако го беше казал преди няколко години, щях да ти повярвам — отговори той.

— Аз не съм виновен, че спряхме да се виждаме.

— Тогава защо стана така? — намръщи се Брус. — Аз ли направих нещо лошо?

По лицето на Ричард сякаш премина сянка.

— Може би някой се наду повече, отколкото заслужава. Брус усети как започва да се ядосва.

— Защо? Защото вече не ти разрешавах да се възползваш от мен през цялото време? Защото вече нямаше полза от мен?

— Не се ласкай толкова.

„Значи е това“, помисли си Брус, готов да приеме тази мисъл. Ричард искаше конфликт между тях двамата — дори нямаше търпение да го получи. Той присви очи, когато видя как Ричард премина в нападателна стойка, и отново си сложи очилата. Двамата бяха свързани на един и същ канал, така че рингът около тях се преобрази в площадка за кацане на хеликоптери на покрива на един небостъргач.

Ричард се хвърли в атака, като замахна към главата му с едната си ръка, стегната с бинт. Брус автоматично повдигна рамене, за да £е защити; ударът попадна в горната част на ръката му и той незабавно му отвърна. Продължи да кръжи около своя противник, като се въздържаше да го нападне в очакване на следващата му атака. „Защитата е на първо място.“

Последваха още една атака и още една размяна на удари. Брус бе по-пъргав, така че отбягна атаката на Ричард, но ясно видя, че Ричард се беше упражнявал. Е, той не беше единственият, който се бе променил. Брус отговори с един, два удара — и Ричард едва успя да блокира втория.

По лицето на Ричард се изписа изненада. Той подскочи напред и блъсна Брус с такава сила, че го накара да се олюлее. „Забранена техника.“ Преди Брус да успее да възстанови равновесието си, Ричард насочи един яростен ритник в коляното му. Тялото на Брус се разтърси от болка — той стисна зъби от усилието да не извика, но кракът му все пак поддаде и той едва не падна. Овладя се в последния миг и отстъпи назад.

Брус присви очи. Тъмната му коса падаше върху челото. Този ритник не беше нещо, което Ричард бе научил в залата от техния треньор.

Ударите им станаха по-бързи и по-чести. Ричард имаше предимство над Брус, защото беше по-тежък и по-висок от него, но освен това беше и по-бавен, и Брус Забеляза как започваше да се уморява. Брус използва този момент, за да нанесе два бързи удара един след друг отстрани в тялото му. Момчето срещу него се преви на две, като изръмжа от болка.

Когато Брус отново замахна към него, Ричард го сграбчи за китката и завъртя ръката му с едно движение, като използва предимството на тежестта си, за да го отхвърли към ръба на ринга. Брус политна, но този път беше готов. Той използва инерцията си, за да се завърти обратно, и силно удари Ричард в стомаха.

Ричард отново се преви и вдигна ръка, в безмълвен сигнал да спрат. Брус се поколеба, като дишаше тежко, а болката пронизваше тялото му. Сетне отпусна юмруци.

И в същия миг Ричард го удари. Юмрукът му се стовари в брадичката на Брус. Пред погледа му избухнаха.

Следващото нещо, което осъзна, беше как лежи по гръб на пода на ринга, очилата му са свалени, а над него е разтревоженото лице на треньора му, който му помагаше да се изправи до седнало положение. Кога се беше върнал в залата?

Треньорът се намръщи и им кимна да излязат от ринга.

— Престанете, и двамата престанете.

Той ги изгледа неодобрително един по един.

— Едно време тренирахте толкова добре заедно. А сега не мога да ви оставя сами за няколко минути, без да се опитате да се избиете помежду си.

Лицето на Брус се сви от болка, когато предпазливо докосна подутата си челюст. Треньорът ги остави, за да донесе пакет с лед. Брус ядосано се обърна към Ричард.

— Значи вече не можеш да победиш по друг начин, освен с измама, така ли?

— Горкият Брус Уейн. Никой не се отнася честно с него.

Ричард отвърна на студения му поглед, преди да се извърне. По някакъв начин тази реакция се стори на Брус дори по-мъчителна от болката, която изпитваше.

— Но в реалния свят няма такова нещо като измама, нали? Просто такъв е животът.