Мари Лу
Батман (2) (Нощният хищник)

Глава 1

Ако имаше кола, която наистина да подхожда на Брус Уейн, тя беше тази: чисто нов, изработен по поръчка астън мартин с агресивен и грациозен силует, черен като нощта, украсен с една-единствена линия металик, която минаваше по покрива и предния капак на автомобила.

И сега той изпробваше, максималните възможности на колата, като се наслаждаваше на рева на двигателите и на послушния отклик на всяко докосване, докато автомобилът се носеше ниско над залетите от светлината на залязващото слънце улици в покрайнините на Готъм Сити Колата беше подарък от „УейнТех“, оборудвана с най-новите системи за сигурност на компанията — историческо сътрудничество между легендарния автомобилен производител и бизнес империята на фамилията Уейн.

Гумите пронизително изсвириха в знак на протест, когато Брус влезе в поредния остър завой.

— Чух това — обади се Алфред Пениуърт от видеоканала, отворен на чувствителния на допир дисплей на таблото на колата.

Погледът му беше безпощаден.

— Малко по-леко на завоите, господарю Уейн.

— Един астън мартин няма нужда да минава леко на завоите, Алфред.

— Няма нужда и да претърпява катастрофа.

Брус иронично се усмихна на своя настойник. Залязващото слънце се отрази в слънчевите му очила от класически авиаторски модел, когато зави обратно към небостъргачите на Готъм Сити.

— Никакво доверие ли нямаш в мен, Алфред? — подхвърли небрежно той. — Все пак ти ме научи да шофирам.

— Не съм те учил да шофираш като човек, обсебен от дявола — възрази Алфред.

— Като майстор на волана, обсебен от дявола — уточни Брус.

Той плавно завъртя волана, за да докаже думите си.

— Освен това колата е подарък от „Астън Мартин“ и е въоръжена до зъби със системите за сигурност на „УейнТех“. Единствената причина да я карам, е задължението да демонстрирам всичките й възможности на благотворителното събитие тази вечер.

Алфред въздъхна.

— Да, спомням си.

— А как мога да го направя, ако преди това не изпробвам възможностите на този автомобилен шедьовър?

— Между демонстрацията на системите за сигурност на „УейнТех“ на благотворително събитие и предизвикателството към смъртта има разлика — изтъкна Алфред, по-сухо от всякога. — Лушъс Фокс те помоли да отидеш с колата на празненството, така че журналистите да я отразят подобаващо в репортажите си.

Брус влезе в поредния остър завой. Автомобилът незабавно анализира пътя пред себе си и на предното стъкло изникна и угасна поредица от полупрозрачни цифри. Поведението на колата на пътя беше почти свръхестествено, в съвършен синхрон с обстановката, докато автомобилът не спираше да сканира всичко около себе си до последната подробност.

— Точно това правя, нали? — настоя Брус с широко отворени очи и изражение на престорена невинност. — Отивам с колата и се опитвам да пристигна навреме.

Алфред драматично поклати глава, докато продължаваше да бърше праха от един перваз във фамилното имение на Уейн, а светлината на залеза обагряше бледата му кожа в златисти нюанси.

— Ще убия Лушъс за това предложение — каза той.

По устните на Брус заигра усмивка, когато изпита прилив на привързаност към своя настойник. Понякога му се струваше, че Алфред забележително му прилича на стар сив вълк, мъдър водач на глутницата — с внимателния поглед на леденосините си очи, който сякаш носеше тежестта на целия свят. През последните години в косата му се бяха появили няколко бели кичура, а бръчките в ъгълчетата на очите му бяха станали по-дълбоки. Брус се запита дали той не е причината за това. С тази мисъл в главата си все пак намали скоростта на колата — но не много.

Беше вечерният час, в който човек можеше да зърне прилепите, докато излизат на лов. Докато влизаше в центъра на града, Брус забеляза едно ято от прилепи, очертани на фона на притъмняващото небе, докато кръжаха навън от убежищата си, потънали в мрак.

Обзе го привичната носталгия. Някога баща му беше отделил земя недалеч от фамилното имение на Уейн, отредена специално за едно от най-големите убежища на прилепи в града. Брус все още пазеше детски спомени за вечерите, прекарани на моравата пред къщата, където забравяше за технологичните си играчки, докато баща му сочеше хилядите нощни създания, които се виеха като черна река над главите им и превземаха цялото небе. Баща му беше казвал, че всеки прилеп е отделна личност, но все пак всички знаеха как да летят като един.

Когато си спомни това, Брус стисна волана по-силно. Баща му трябваше да е тук, на мястото до шофьора, за да наблюдават прилепите заедно. Но това не беше възможно, разбира се.

Улиците наоколо станаха по-неприветливи, когато Брус навлезе по-дълбоко в центъра на града, небостъргачите скриха светлината на залязващото слънце и хвърлиха дълбоки сенки върху тесните улици. Подмина кулата на „Уейн Тауър“ и сградата на финансовата компания „Секо“, в основата на която бяха разпънати няколко палатки на бездомници — в трагичен контраст с демонстрацията на финансово великолепие, която се извисяваше над тях. Недалеч от тях беше големият мост на Готъм Сити, наполовина боядисан отново. Под него несигурно се бяха скупчили порутени постройки, в които живееха хора с ниски доходи.

Брус не си спомняше градът да е изглеждал по този начин, когато беше момче — беше запомнил Готъм Сити като впечатляваща джунгла от бетон и стомана, в която се редуваха скъпи автомобили и портиери с черни палта, ухаеше на нова кожена тапицерия мъжки одеколон и дамски парфюм, сияеха фоайетата на луксозни хотели и палубата на яхтата се очертаваше на фона на светлините на града над пристанището.

Когато беше с родителите си, той беше виждал само хубавото — не и графитите, нито боклуците в канавките, нито изоставените пазарски колички и хората, които се свиваха по ъглите и подрънкваха с монетите в картонените си чашки. Беше дете на елита и бе видял само това, което можеше да подари Готъм Сити на хората, които можеха да си го позволят — но не и онова, което причиняваше на хората, които не можеха.

И всичко това се беше променило в една-единствена съдбовна вечер.

Брус беше подготвен да си спомни за своите родители точно днес — в деня, когато получаваше достъп до доверителния фонд, който му бяха завещали. Но колкото и да се беше опитал да се подготви за спомените, те все пак се забиваха като остриета в сърцето му.

Той отби по улицата, която се извиваше нагоре към клуб „Белингъм Хол“. На тротоара пред сградата и по цялото стълбище, което водеше към главния вход, беше опънат червен килим, а на улицата се беше събрала тълпа от папараци. Когато забелязаха колата му, светкавиците на фотоапаратите им започнаха да проблясват.

— Господарю Уейн.

Брус осъзна, че Алфред продължава да му говори нещо за сигурността.

— Слушам те, Алфред — каза той.

— Съмнявам се. Чу ли ме, когато ти казах да си уговориш среща с Лушъс Фокс утре? През цялото лято ще работиш с него — би трябвало поне да започнете да съставяте подробен план за това.

— Разбрано, сър.

Алфред строго го изгледа.

— И внимавай тази вечер. Ясен ли съм?

— Обещавам да застана неподвижно в най-далечния ъгъл и да не издавам нито звук.

— Много смешно, господарю Уейн. Няма да забравя обещанието ти.

— Няма ли да ме поздравиш за рождения ден, Алфред?

Тези думи най-сетне накараха Алфред да се усмихне и смекчиха строгото му изражение.

— Честит осемнайсети рожден ден, господарю Уейн — каза той и кимна. — Марта щеше да се гордее със сина си за това, че организира това събитие.

Брус затвори очи за миг, когато чу името на майка си. Всяка година, вместо да празнува рождения си ден, тя организираше благотворително събитие и всички събрани средства отиваха за фонда за съдебна защита на Готъм Сити — организация, която осигуряваше адвокати в съда за хората, които не можеха да си ги позволят. Тази вечер Брус щеше да продължи традицията, започната от нея, след като официално бе поел отговорността за фамилното състояние.

„Марта щеше да се гордее със сина си.“ В отговор Брус само сви рамене, защото не беше сигурен как да реагира на тази похвала.

— Благодаря ти, Алфред — каза той. — Не ме чакай, ще закъснея.

Двамата прекъснаха връзката. Брус спря пред сградата на клуба и за миг си позволи да остане в колата, за да си даде време да се успокои, докато папараците вече го викаха отвън.

Беше израснал под светлината на прожекторите и беше принуден да изтърпи цели години, в които името му не слизаше от първите страници на вестниците.

„БРУС УЕЙН, 8 ГОД, ЕДИНСТВЕН СВИДЕТЕЛ НА УБИЙСТВОТО НА РОДИТЕЛИТЕ СИ!“

„БРУС УЕЙН ЩЕ НАСЛЕДИ ЦЯЛО СЪСТОЯНИЕ!“

„БРУС УЕЙН, 18 ГОД, Е НАЙ-БОГАТИЯТ ТИЙНЕЙДЖЪР В СВЕТА!“

И така нататък, и така нататък.

Алфред често беше завеждал искове за ограничителни заповеди срещу фотографи, които бяха насочвали телескопичните си обективи срещу прозорците на фамилното имение на Уейн, а веднъж Брус се беше прибрал тичешком от началното училище, облян в сълзи, ужасен от поведението на жадните за сензации папараци, които едва не го бяха блъснали с колите си. През първите няколко години се беше опитвал да се крие от тях — все едно можеше да им попречи просто да си измислят нови слухове — като не се показваше от стаята си в имението.

Но действителността беше нещо, от което можеш да се скриеш — или нещо, срещу което да се изправиш. И с времето Брус си беше изградил защитна стена и беше договорил едно неизказано споразумение с пресата.

Той излизаше на показ, с внимателно култивираното си поведение за пред широката общественост, и оставяше репортерите да го снимат колкото си искат. В замяна те отразяваха темата, която беше избрал. А точно в момента голямата тема бяха усилията на компанията „УейнТех“ да направи от Готъм Сити едно по-сигурно място — с всички възможни средства, от нови алгоритми за сигурност в банковата система до дронове в помощ на полицейското управление на Готъм Сити. И не на последно място, със системи за автомобилна сигурност, които компанията щеше да разпространи безплатно — като технология с отворен код, така че всички производители на автомобили да се възползват от тях.

През годините Брус беше прекарал безброй нощи над бюрото в стаята си, като не спираше да слуша полицейските честоти с маниакална съсредоточеност и разследваше самостоятелно отдавна затворени досиета на неразкрити престъпления. Беше изгорил десетки крушки, докато разглобяваше прототипите на „УейнТех“ под лампата на бюрото си в мрака преди зората, разглеждаше блестящите микрочипове и изкуствените стави и изучаваше технологиите, произвеждани от корпорацията с неговото име, за да подобрят сигурността в неговия град.

И ако за целите на тази мисия трябваше да се появи в новините, той беше готов да го направи.

Когато един служител на паркинга се втурна да му отвори вратата, Брус прикри неудобството си, излезе от колата с едно-единствено елегантно движение и поздрави репортерите с безупречна усмивка, фотоапаратите пощуряха. Двама охранители с черни костюми и тъмни очила се заеха да избутват хората назад, за да му отворят място да мине, но репортерите продължиха да се тълпят около него, с протегнати микрофони, като се провикваха един през друг, за да му зададат въпросите си.

— С нетърпение ли очаквате завършването?

— Радвате ли се на новото си богатство?

— Как се чувствате като най-младия милиардер в света?

— С кого излизаш сега, Брус?

— Погледни насам, Брус! Усмихни се!

Брус се подчини, с небрежна усмивка. Знаеше, че излиза добре на снимки — висок и строен, с тъмносини като сапфири очи на бялото си лице, перфектно пригладена черна коса, ушит по поръчка костюм и излъскани до блясък официални обувки.

— Добър вечер — поздрави той, като спря за момент на фона на автомобила.

— Брус! — провикна се един от папараците, като посочи към колата му. — Това ли е първото нещо, което си купи за рождения ден?

Репортерът му намигна:

— Вече си започнал да харчиш от доверителния фонд, а?

Брус отказа да захапе въдицата и му отговори спокойно:

— Това е най-новият модел астън мартин на пазара, напълно оборудван със системите за сигурност на компанията „УейнТех“. Тази вечер сте добре дошли да разгледате колата отвътре, за пръв път в света.

Той протегна ръка към колата и един от костюмираните му охранители отвори вратата, така че журналистите да могат да надникнат вътре.

— Искам да благодаря на всички за това, че отразявате благотворителното събитие на майка ми. Това означава много за мен.

Брус продължи да говори за благотворителната кауза, която подкрепяше събитието, но репортерите го надвикваха с въпросите си, като не обръщаха никакво внимание на думите му. Брус се отказа и уморено се обърна към тях, като се чувстваше сам и притиснат в ъгъла. Погледът му прескочи папараците от таблоидите в търсене на сериозните журналисти от официалните всекидневници. Вече си представяше утрешните заглавия: „БРУС УЕЙН ПРЪСКА НОВОТО СИ БОГАТСТВО ЗА КОЛА ЗА МИЛИОН ДОЛАРА!“, „МОМЧЕТО С ДОВЕРИТЕЛНИЯ ФОНД НЕ СИ ГУБИ ВРЕМЕТО!“. Надяваше се сред всички подобни заглавия все пак да има и няколко истински новини за разработките на компанията „УейнТех“. Това беше най-важното. Затова не си тръгна още малко, а продължи да понася светкавиците на фотоапаратите.

След още един залп от светкавици Брус най-сетне се обърна и продължи нагоре към входа на клуба. Там се бяха събрали отбрани гости на събитието — представители на висшата класа на Готъм Сити, няколко градски съветници, малки групички от почитатели. Брус неволно се зае да ги разпределя по категории. Беше инстинктивно умение за оцеляване, което бе усвоил след смъртта на родителите си. Имаше хора, които го канеха на вечеря само за да се опитат да изкопчат някаква информация от него. Хора, които бяха готови да предадат старите си приятели, за да му станат нови. По някой и друг съученик от заможно семейство, който разпространяваше лъжи за него от чиста завист. Момичета, които бяха готови на всичко, за да излязат на среща с него, само за да разкрият всички подробности пред жълтата преса още на следващата сутрин.

Но в същото време той хладнокръвно продължаваше да поздравява всички с непроменена вежливост. Оставаха му само още няколко крачки, докато стигне до входа. Трябваше само да влезе вътре, а след това щеше да намери…

— Брус!

В хаоса наоколо отекна един познат глас Брус вдигна очи и видя едно момиче, което се беше изправило на пръсти и му махаше от горния край на стълбището. Тъмната й коса стигаше до раменете, а светлините на входа на клуба подчертаваха карамелената й кожа и заоблените извивки на хълбоците й. В материята на роклята й бяха вплетени блестящи нишки, така че я обгръщаше като разтопено сребро.

— Ей! — подвикна му тя. — Насам!

Внимателно поддържаната фасада на Брус се разтопи от искрено облекчение. „Даян Гарсия“, помисли си той. „Категория: истински приятел.“

Когато стигна до нея, тя автоматично обърна гръб на тълпата, останала зад въжето от кадифе в долния край на стълбището, в опит да го защити от проблясващите фотоапарати.

— Демонстративно закъсняваш за собствения си рожден ден, за да направиш впечатление? — попита го с усмивка тя.

Брус й намигна с благодарност и се наведе, за да й отговори шепнешком:

— Както винаги.

— На благотворителното събитие е истинска лудница — продължи тя. — Според мен ще поставиш нов рекорд по набрани средства.

— Слава богу — отговори той, като я прегърна през раменете. — В противен случай цялата фотосесия ще е била напразна.

Тя се разсмя. Беше момиче, което веднъж бе избило зъб на някакво хлапе, защото бе тормозило приятелките й; на втората си година в гимназията бе запомнила наизуст цялата първа глава от „Повест за два града“ на Чарлс Дикенс, за да спечели бас; и всеки път изучаваше менюто по цял час, преди да си поръча все същия хамбургер. Даян бутна ръката му с престорено възмущение, в което личеше искрена привързаност, хвана го за лакътя и го поведе през отворените врати на клуба, така че папараците останаха зад гърба им.

Осветлението вътре беше в приглушени сини нюанси, а атмосферата се допълваше от полилеите, които висяха от високите тавани, като искряха в яркосребристо и бяло. Имаше дълги банкетни маси, отрупани с ледени скулптури и подноси с храна, а на друга маса бяха подредени предложенията за благотворителния търг, които леко потреперваха от ритъма на музиката.

— Не трябваше ли да бъдеш на събеседване за прием в университета? — попита я Брус.

Говореше силно заради шума, докато Даян ловко се снабдяваше с лимонов пай от масата с десертите.

— Не се оплаквам, че си тук, разбира се — добави той.

— Събеседването беше по-рано през деня — отговори му Даян с уста, пълна със сладкиша. — Но няма нищо. Баба ме помоли да се прибера следобед, за да гледам брат си, а освен това не можех да понеса мисълта за това, че ще те лиша от компанията си тази вечер.

Тя се приведе по-близо до него и сниши глас до злокобен шепот:

— Това е моят начин да ти призная, че не съм ти донесла подарък.

— Съвсем никакъв? — възкликна Брус и вдигна ръка към сърцето си в престорена болка. — Не мога да го понеса.

— Ако искаш, винаги мога да ти изпека един кекс.

— Недей, моля те.

Последния път, когато Даян се беше опитала да приготви някакво сладкарско изделие, бе запалила пожар в кухнята на Брус и двамата бяха посветили следващия час в опити да скрият изгорените завеси, така че Алфред да не разбере.

Даян стисна ръката му:

— В такъв случай ще се наложи да се задоволиш с храна от закусвалнята.

Още преди години тримата приятели — Брус, Харви и Даян — се бяха уговорили да не си подаряват нищо за рождените си дни, а вместо това всяка година да се срещат в любимата си квартална закусвалня. Тази вечер също имаха среща там, след края на благотворителното събитие, така че Брус да има възможност да излезе от ролята на милиардер и да бъде просто едно момче в края на последната си година в гимназията, а двама от най-добрите му приятели да се шегуват с него, докато се тъпчат с хамбургери и се наливат с млечен шейк. Мисълта за това го накара да се усмихне в очакване.

— Е? — обърна се той към Даян. — Как мина събеседването?

— Ами… водещият не припадна от ужас, когато чу какво му отговорих, така че ще поема риска да предположа, че не е минало съвсем зле — каза тя и сви рамене.

Това пък беше нейният начин да каже, че се е справила блестящо — точно както се справяше с всичко останало в живота си. Брус вече познаваше това свиване на рамене, с което се опитваше да омаловажи постиженията си — максимален възможен резултат на приемните изпити; предложения за стипендии от всички университети, в които беше кандидатствала; отличничка на випуска, която по традиция щеше да произнесе прощалната реч на празненството по случай завършването на гимназията следващия месец.

— Поздравления — каза той. — Макар че сигурно вече си ги получила от Харви.

Тя се усмихна:

— Единственото, което получих от Харви тази вечер, беше гореща молба да не го оставям сам на дансинга Нали Знаеш колко обича да танцува с двата си леви крака?

Брус се разсмя:

— А сега не е ли сам на дансинга?

Даян се усмихна лукаво, преди да отговори:

— Е, все ще се оправи някак си за две минути.

Музиката ставаше все по-силна, докато се приближаваха към дансинга, и когато най-сетне излязоха през следващата двойна врата на един балкон с изглед към претъпканата зала, пулсиращият ритъм разтърси целия етаж. Над пода се стелеше дискотечна мъгла. Под тях имаше сцена с богато декориран подиум, зад който стоеше диджей и поклащаше глава в ритъма на музиката. Зад него се издигаше огромен екран, който стигаше от пода до тавана. На екрана се прожектираха абстрактни проблясващи фигури.

Даян сви ръце като фуния до устата си и се провикна към тълпата:

— Той е тук!

От дансинга изригна приветствен възглас, който успя да заглуши дори музиката. Залата се изпълни с вика на тълпата: „Честит рожден ден!“ Брус се усмихна и помаха на хората, а в същия момент диджеят ускори ритъма и пусна тътнещия бас, така че тълпата се превърна в море от размахани ръце.

Брус остави ритъма на музиката да изпълни сетивата му и моментното му безпокойство се стопи Даян го поведе надолу по стълбището, в тълпата. Докато поздравяваше нови и нови хора и понякога спираше за малко, за да си направи селфи с някого, той изгуби Даян в гъмжилото от човешки тела, което се превърна в размазана река от познати и непознати лица пред очите му, очертана с неон и тъмнина.

„А, ето я.“ Даян беше стигнала до Харви Дент, който изглеждаше пребледнял като тебешир на клубното осветление и правеше всичко по силите си, за да танцува в ритъм. Брус се усмихна, когато го видя, после се отправи към тях през дансинга. Те му махнаха да се приближи.

— Брус!

Той се извърна, когато чу името си, но още преди да успее да отговори, човекът вече го удряше с всичка сила по рамото. На фокус се появи лице; с широка и остра усмивка, а белите му зъби бяха още по-бели на фона на бледото му лице.

— Ей, честит рожден ден, човече!

Беше Ричард Прайс, синът на настоящия кмет на Готъм Сити Брус примигна от изненада. Двамата не се бяха виждали от няколко месеца, но Ричард вече беше израснал с още няколко сантиметра, така че Брус трябваше да вдигне очи, за да срещне неговите.

— Здрасти — отвърна той, като го прегърна на свой ред. — Не се надявах да дойдеш.

— Да пропусна твоя купон? Никога — отвърна Ричард. — Баща ми е тук — имам предвид, навън на благотворителния търг. Никога не е пропускал събитията, организирани от майка ти, така че нямаше как да не дойде и днес.

Брус предпазливо кимна. Едно време двамата бяха най-добри приятели — живееха в срещуположните краища на един и същ затворен комплекс от луксозни жилища, посещаваха едно и също училище и едни и същи купони, дори ходеха на тренировки по кикбокс в една и съща зала. Събираха се в медийната зала в дома на Брус, състезаваха се на видеоигри и се смееха до припадък. Дори сега, когато си спомни за това, Брус почувства убождането на носталгията.

Но нещата се бяха променили, когато пораснаха, и Ричард постепенно се превърна в единствения представител на една нова категория: приятел, който ти се обажда само когато има нужда да направиш нещо за него.

Брус се запита какво ли щеше да бъде това нещо тази вечер.

— Слушай — каза Ричард, като се огледа.

Ръката му не слезе от рамото на Брус, когато посочи с другата към изхода:

— Може ли да говорим насаме? Само за момент?

— Естествено.

Ушите на Брус продължиха да звънят, когато напуснаха дансинга и влязоха в един по-тих коридор. Ричард се обърна и погледна Брус с нетърпеливата си усмивка. Брус неволно изпита въодушевление, когато видя това изражение — беше съвсем същата усмивка, която се изписваше на лицето на Ричард, когато все още бяха деца и той бе открил нещо ново и вълнуващо, което искаше да сподели с най-добрия си приятел. Може би наистина бе дошъл само за да отпразнува рождения ден на Брус.

Ричард пристъпи по-близо и сниши глас:

— Виж сега — започна той. — Татко ми е вдигнал мерника. Непрекъснато ме разпитва дали съм си намерил къде да работя като стажант през лятото. Можеш ли да ми помогнеш?

Мимолетната надежда на Брус угасна, заменена от познатото усещане за разочарование. Явно Ричард отново имаше нужда от нещо.

— Мога да те препоръчам на Лушъс Фокс — отговори той. — Компанията „УейнТех“ набира стажанти за…

Ричард поклати глава:

— Не, аз имам предвид, че не искам наистина да бъда стажант. Трябва само да кажеш на баща ми, че ще правя нещо в „УейнТех“ това лято, и да ме пуснеш да вляза в сградата на компанията няколко пъти.

Брус се намръщи.

— С други думи, да ти помогна да излъжеш, че работиш като стажант, за да не те притеснява баща ти?

Ричард неловко го побутна.

— Това е последното лято преди университета. Не искам да го изгубя в работа — нали ме разбираш, Уейн? Просто кажи на баща ми, че ще работя с Лушъс. Не е толкова сложно.

— Как ще направиш така, че да не разбере истината?

— Нали ти казах — от време на време ще ме пускаш в сградата на „УейнТех“. Само колкото да се снимам във фоайето, или нещо подобно. Това ще е предостатъчно за баща ми.

— Не знам, човече. Ако разбере затова, Лушъс просто ще се обади на баща ти и ще му каже истината.

— Хайде, Брус, стига толкова! Направи го за доброто старо време.

Ричард все още се усмихваше широко, когато протегна ръка, за да стисне рамото на Брус.

— Това е твоята компания, нали така? Наистина ли ще оставиш този зубър да ти казва какво да правиш?

Брус настръхна. Когато Ричард се запозна с Лушъс, нямаше по-голям почитател от него.

— Няма да те покривам така — отговори той. — Ако искаш да кажеш на баща си, че си на стаж в „УейнТех“, наистина ще трябва да работиш като стажант в компанията.

Ричард изръмжа от раздразнение.

— Защо ти е толкова важно?

— А ти защо настояваш?

— Трябва само да споменеш за това пред баща ми, един-два пъти. Нищо няма да ти струва да го направиш.

Брус поклати глава. Когато бяха по-малки, Ричард се появяваше без покана на портала и се обаждаше по интеркома, задъхан от вълнение, стиснал най-новата игра или последния комплект войници. Но в някакъв момент стана така, че когато се срещаха, вече не обсъждаха любимите си филми, а Ричард молеше Брус да му препише домашното, да довърши сам училищния проект, за който отговаряха двамата заедно, или да го препоръча за някаква работа.

Кога се беше променил така? Дори сега Брус все още не разбираше кога или как точно се бе объркало всичко.

— Не мога — каза Брус и отново поклати глава. — Съжалявам.

Когато чу това, пред очите на Ричард сякаш се спуснаха щори. Той се взря в очите на Брус така, сякаш очакваше да чуе нещо друго, но когато Брус не каза нищо повече, лицето му се изкриви в гримаса и той пъхна ръцете си дълбоко в джобовете.

— Да, добре — измърмори той, като заобиколи Брус, за да се върне по коридора. — Всичко ми е ясно. След като навърши осемнайсет и наследи империята, изведнъж стана толкова важен, че не можеш да помогнеш на приятелите си.

— Ричард! — извика след него Брус.

Ричард спря и го изгледа през рамо. Брус го погледна втренчено, преди да го попита:

— Ако нямаше нужда от помощ щеше ли да дойдеш тази вечер?

Ричард не каза нищо и Брус разбра, че отговорът е не. Вместо това Ричард само сви рамене, после се извърна и продължи по коридора, без да каже каквото и да е.

Брус остана сам, заслушан в тътена на музиката отвътре. Изведнъж го обзе завладяващото усещане, че не е на мястото си тук — дори на собственото си събитие. Представи си тълпата на дансинга и се запита дали някой от тях — с изключение на Даян и Харви — изобщо щеше да дойде на рождения му ден, ако той не носеше това фамилно име. Поне за папараците навън беше съвсем сигурен, че нямаше да го направят.

Ако беше просто Брус Уейн, момчето от съседната къща, щеше ли да се интересува някой от него?

Вместо да се върне на дансинга, Брус продължи по коридора и излезе навън през една тайна врата. Заобиколи сградата, докато не стигна до главния вход, където репортерите с фотоапаратите вече се бяха наситили на неговия астън мартин и се бяха скупчили в горния край на стълбището в очакване на пристигането или заминаването на по-специални гости на събитието. Брус стигна до колата си и влезе в нея, незабелязан от никого. Едва когато затвори вратата и форсира двигателя, един от охранителите на входа откъсна поглед от папараците и го видя.

— Господин Уейн! — провикна се мъжът. — Сър!

Брус му отговори единствено с кратко кимване. През прозореца на колата видя как някои от папараците се обръщат към него и осъзнават, че той си тръгва. Очите им се разшириха и бърборенето им се извиси до викове.

Но Брус натисна газта докрай, преди някой да успее да стигне до него. Сградата на клуба бързо се смали в огледалото за обратно виждане. Може би не беше възпитано да си тръгне толкова рано от собственото си благотворително събитие, за да остане сам със себе си тъкмо когато всички останали искаха да бъдат с него. Но той не намали скоростта и не погледна назад.