Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (8)

8.

Кошмарът започва почти веднага, щом затварям очи. Повтаря се отново и отново, сякаш е развалена плоча. Преследва ме мъж без лице, с черни маратонки „Найки“. Бягам, колкото ми сили държат, но той въпреки това ме настига. От другата страна на улицата има четириетажна лимоненожълта сграда. Някаква жена седи на балкона си и се взира към мен през бинокъл. Тя вижда всичко. Сигурно ще се обади в полицията и ще ме спасят. Обаче жената не се обажда в полицията. Само се привежда напред както е седнала и фокусира бинокъла, за да види по-ясно какво ще се случи. Вижда как мъжът ме сграбчва изотзад и ме хвърля на земята. Гледа как ме налага с юмруци и разкъсва дрехите ми. Наблюдава как прониква в мен с безкрайни, безмилостни тласъци, докато лежа просната на студената, твърда земя. Чак когато той свършва, тя сваля бинокъла и виждам лицето й.

Моето лице.

Събуждам се моментално, мъча се да си поема дъх, цялото ми тяло е потънало в пот, чаршафите ми са подгизнали.

Би трябвало да съм свикнала с тези сънища досега, но не съм. Поглеждам часовника до леглото. Почти десет часът е и Хийт си е отишъл. На мястото му има оставена бележка: „Обадиха ми се за онази реклама на «Уискас». Ще се чуем по-късно, Х.“.

Ставам от леглото, отивам до прозореца и натискам копчето на щорите. Яркото слънце блясва в лицето ми и ме ослепява. Инстинктивно затварям очи. Облягам глава на стъклото и попивам слънчевите лъчи, мъчейки се да почерпя сили от тяхната топлина.

Когато вдигам поглед, той е там, само на сантиметри от лицето ми, с нос, притиснат срещу моя. Изпищявам и залитам назад към леглото, свличам се на колене и заравям лице в треперещите си длани. Чувам смях и с усилие отварям очи. Мъжът все още е там, виси точно зад прозореца ми, на кръста му е вързано въже, прикрепено в другия край за окачената дървена платформа, на която е стъпил, в ръцете си държи дълга гумена миячка и я движи напред-назад по стъклото. До него стои друг мъж. И двамата са с бронзов загар и в началото на двайсетте си години. Носят торбести бели униформи с логото на „Стъклочистачи Престиж“.

— Извинете. Не искахме да ви уплашим — вика през дебелото стъкло първият мъж. — Не получихте ли съобщението, че днес ще работим от тази страна на сградата?

Изтласквам се в седнало положение и се облягам на крака на леглото. Напълно съм забравила за това.

— Може би ще желаете да спуснете щорите — предлага вторият.

Натискам бутона и щорите се спускат, а мъжете почват да изчезват сантиметър по сантиметър, първо главите им, после логото на униформите им, телата, краката и накрая тежките работни ботуши. Става тъй лесно, сякаш изтривам тебеширени фигури от дъска. Да можеше всичко да се изтрива със същата лекота.

Телефонът звънва и аз подскачам.

— Здравей, бебчо. — Гласът му гали кожата ми. — Как си днес?

— Горе-долу. — Изпитвам такова облекчение, че едва не избухвам в сълзи. Минаха три дни от последното му обаждане.

— Просто горе-долу?

— Добре съм — лъжа аз. Станала съм много добра в това, да казвам на хората каквото им се ще да чуят.

— Мога да говоря само няколко минути.

— Зная. Ти си зает човек.

— Какво правиш?

— Нищо особено. Снощи дойдоха Клер и Джейд. И Хийт беше тук. Преспа у дома.

— Мисля, че ревнувам.

— Вече не е тук. — По тона ми личи, че само констатирам факт, а не отправям интимна покана. Чудя се колко ли време ще мине, докато бъда готова за това; подозирам, че и той си мисли за същото.

За миг настъпва мълчание, после:

— Цяла сутрин съм по срещи.

— Толкова време мина, откакто не сме се виждали.

— Зная. Може би по-късно през седмицата…

— Липсваш ми — казвам му.

— И ти ми липсваш.

Дали? Може би му липсва старата Бейли, която не хленчеше и не се оплакваше за най-малкото нещо, която не се боеше от нищо и от никого. А не тази, новата Бейли, некачественото копие, което не спира да се самосъжалява и трепери от собствената си сянка.

— Мислех си дали да не се върна на работа — подемам, щом усещам, че вниманието му отслабва и отчаяно се мъча да го задържа на линията. По някакъв парадоксален начин едновременно умирам от срам и съм безсрамна. Истината е, че само мисълта да се върна към работата, която преди обожавах, ме изпълва с ужас. Дори в този момент чувствам как в корема ми се заражда паник атака, пърхаща като птичка в клетка.

— Мислиш ли, че си готова?

— Може би след още няколко седмици — отговарям.

Нов миг на мълчание, този път по-мъчителен от предишния, после:

— Виж, миличка. Наистина трябва да вървя. Обадих се само да видя как си.

— Добре съм.

— Ще се отбия колкото мога по-скоро. Защо не излезеш да се поразходиш или нещо подобно? Денят е хубав.

— Да се разходя? — Не съм напускала апартамента си от нощта на изнасилването.

— Да се разходиш, да потичаш. Глътни малко чист въздух, потренирай. Сигурно си хванала клаустрофобия в този апартамент.

Вкопчвам се радостно в тази идея. Сигурно защото от седмици не съм излизала от апартамента, се чувствам толкова безпомощна и потисната. Имам клаустрофобия, трябва да изляза, да се поразходя, да потичам из квартала.

— Дори не е нужно да излизаш навън. Нямате ли фитнес в сградата?

Представям си обширната зала на втория етаж, пълна с тренажори, пътеки, щанги, велоергометри.

— Само гледай да не се преумориш. Ти имаш склонност да прекаляваш.

— Няма да се преуморя.

— Вече се чувстваш по-добре, нали?

— Ти винаги ме караш да се чувствам по-добре.

— Наистина трябва да вървя.

— Ще ми се обадиш ли по-късно?

— Ще се опитам.

— Обичам те — казвам му.

— Грижи се за себе си — отвръща ми той.

Не е съвсем равностойна размяна, и двамата го знаем.

Взимам душ и крадешком хвърлям бърз поглед към белезите от зъби около зърното на дясната ми гърда. Чудя се дали този мръсен белег ще се заличи някога. Лекарите ме уверяват, че в крайна сметка ще изчезне.

Само че аз съм маркирана. Дълбоки маркировки като тази, никога не изчезват.

Когато излизам изпод душа, телефонът звъни. Намятам един халат и вдигам на третото позвъняване.

— Госпожице Карпентър, здравейте. Аз съм Фин от рецепцията.

— Да? — Сърцето ми почва да бие силно. Струва ми се, че колкото пъти се обади напоследък Фин, то е все за да ми съобщи нещо, което не ми се ще да чувам. Днешният ден не прави изключение.

— Травис Шепърд е дошъл да ви види.

— Травис?

— Да го пратя ли горе?

Мили боже, какво иска Травис? Да не би Хийт да му е казал да дойде?

— Не, аз ще сляза — казвам бързо. Не ми се слиза долу, но със сигурност не желая Травис в апартамента си. Не и след случилото се последния път, когато беше тук. По-безопасно е да се срещнем във фоайето. — Ще съм долу до две минути.

Мъча се да не се паникьосвам. Напомням си, че като цяло Травис е добър човек. Когато започнахме връзката си, той беше забавен, внимателен и мил. Караше ме да се смея. Ходехме на танци, на кино и на дълги разходки по плажа. Понякога Хийт ни придружаваше. От време на време изпушвахме по някой и друг джойнт. Не след дълго обаче това престана да е само от време на време. Всъщност, Хийт и Травис почнаха да се напушват постоянно, а аз само стоях отстрани, наблюдавах и не одобрявах. Караниците изместиха смеха. Не след дълго скандалите останаха едничкото, с което Травис и аз се занимавахме.

Можеш да го направиш, казвам си сега. Травис е дошъл да покаже подкрепа и загриженост, не да прави сцени. Свалям халата и обличам някакъв спортен екип. „Хвана ме тъкмо докато отивах във фитнеса“, репетирам бодро пред огледалото. Отражението ми обаче далеч не е убедително.

До асансьорите стигам с много труд. Едва след като категорично съм се убедила, че никой не дебне зад вратата, успявам да пристъпя навън, заключвам апартамента и предпазливо тръгвам по коридора. Натискам бутона, чакам асансьора и се озъртам от ляво надясно, от дясно наляво, над едното си рамо, после над другото. На няколко пъти решавам да се откажа и да се върна. Всеки път правя по няколко стъпки, но спирам и се обръщам. Не мога да се откажа сега. Един от асансьорите спира с трясък. Вратите му бавно се отварят.

Вътре стои някакъв мъж. Ахвам и правя крачка назад с подсечени крака.

— Забравих нещо — измърморвам. Залитам обратно към апартамента си и очите ми се пълнят със сълзи. Стоя, стиснала дръжката на вратата, а сърцето ми бие бясно. Накрая чувам вратите да се затварят и асансьорът пак тръгва надолу. Минават няколко минути, докато събера достатъчно кураж да пробвам отново. Държа се глупаво. Нямаше защо да се боя от човека в асансьора. Не всички мъже са изнасилвачи. А този беше нисък и набит, да не говорим, че бе най-малко на петдесет години. Не е мъжът, който ме нападна.

Въпреки че — мога ли да съм сигурна наистина?

Отново натискам копчето. Вратите на асансьора се отварят и разкриват две млади жени, високи и красиви, изпълнени с онази самоувереност, която и аз някога притежавах. Облечени са с клинове и потничета.

— Във фитнеса ли отивате? — пита едната с тънък момичешки глас.

Краката ми насила пристъпят вътре.

— Може би по-късно — отговарям аз и натискам копчето за фоайето. Асансьорът слиза до втория етаж, без повече прекъсвания.

— До по-късно тогава — казва едното момиче, хваща приятелката си за ръка и двете излизат.

За късмет, никой друг не се качва и аз имам време да се успокоя с поредица дълбоки вдишвания, преди вратите да се отворят в мраморно-огледалното фоайе. Фин ме поздравява с кимване от стъкления си офис на рецепцията вдясно. Зад гърба му виждам стена, покрита с монитори, на които се въртят изображенията на познати места: коридорите, стълбите, асансьорите, басейнът, дори фитнес залата. Навсякъде има камери. Някой наблюдава.

Фин кимва към главната чакалня на фоайето, където Травис чака вече почти петнайсет минути. Отначало не го виждам, понеже е скрит зад огромна аранжировка от свежи цветя, заела изцяло стъклената масичка за кафе, на която е поставена. Щом приближавам, той скача на крака, така че креслото, на което седеше, се завърта. Изглежда добре, което не ме изненадва. Травис винаги е изглеждал добре. Висок, с тесни бедра, по момчешки красив, с кестеняви очи и вълниста кафява коса. Носи небрежни черни панталони и розова риза за голф, сякаш току-що е излязъл от рекламна брошура на „Търнбъри голф и кънтри клуб“, където работи. Тренира мъже и жени предимно на средна възраст, болшинството от които никога няма да паднат под сто удара^[1], както не спира да се оплаква той. От време на време се пробва като модел и актьор и така се запознал с брат ми на някакво прослушване.

Втурва се към мен и аз се приготвям за прегръдка, която така и не идва.

— Какво, по дяволите, се опитваш да постигнеш? — остро пита той. Гласът му е тих, явно си дава сметка, че е на публично място, но и заплашителен, сякаш не му пука от това. На страните му има два малки червени кръга. Познавам тези кръгове. Появяват се, когато е наистина ядосан. Последният път, когато ги видях, бе последният ни път заедно.

— За какво говориш?

— Насъскала си ченгетата срещу мен, мамка му? — Прозвучава отчасти като констатация, отчасти като въпрос, отчасти като „какво, по дяволите, става?“.

— Какво? — питам отново.

— Наистина ли си мислиш, че аз съм този, който те е изнасилил?

— Не зная за какво говориш.

— Не ми пробутвай тези лайна. Това вече сме го минали. — Травис раздразнено прокарва длан през гъстата си вълниста коса. — Не си ли говорила с онази детектив Маркъс, или каквото там й беше името, по дяволите?

Поколебавам се.

— Говорих с детектив Маркс, да, разбира се. Тя води разследването.

— И какво точно й каза?

— Не зная точно — отговарям, докато отчаяно се мъча да си спомня. — Попитах я дали мисли, че може да съм била набелязана.

— Набелязана? Какво означава това? Че си мислиш, че може да познаваш нападателя? — отговаря сам на въпроса си. — Че си изнасилена от някого, когото познаваш? Някой като мен?

— Никога не съм казвала това. Всъщност, казах точно обратното. Че няма начин да си бил ти, няма начин да не те разпозная, дори с калъфка от възглавница на главата.

— Значи все пак си споменала моето име.

— Детектив Маркс питаше за ядосани бивши гаджета…

— И това ли съм аз за теб? Ядосано бивше гадже? — Травис поклаща глава, по-скоро тъжно, отколкото раздразнено. Наистина долавям болката в очите му. — Как мислиш, че се почувствах, когато Хийт ми каза какво ти се е случило? Искаше ми се да убия копелето, което те е наранило, за бога. Исках да го удуша с голи ръце. А сега откривам, че ти мислиш, че съм бил аз.

— Ама аз не мисля, че си бил ти.

— За бога, Бейли. Знаеш, че никога не бих те наранил.

— Но ме удари! — чувам се да крещя и привличам вниманието на Фин.

Фин сваля телефона от ухото си и го притиска към гърдите си.

— Всичко наред ли е, госпожице Карпентър?

— Всичко е наред — отговаря Травис.

Кимам, но с поглед призовавам Фин да остане нащрек.

Травис почва да говори по-тихо.

— Мислиш, че понеже веднъж съм си изтървал нервите, под влияние на горещи обстоятелства…

— Не ми се говори за това. — Да не би нещо в мен да провокира насилническо поведение у мъжете?

— Не мога да ти опиша колко много съжалявам за онази нощ. Бях напушен. Бях разстроен. Не бях прав. Виж. Не се опитвам да се извиня за случилото се. И ти обещавам, че това никога, никога няма да се повтори. Ти имаш нужда от мен да те защитавам, Бейли.

— Всичко свърши, Травис — изричам, колкото се може по-внимателно.

— Моля те, не казвай това.

— Свърши.

Той клати глава и сякаш изпуска невидим пушек във въздуха.

— Не съм те изнасилил — отсича, както изглежда, след цяла вечност. Червените кръгове отново са се върнали на страните му.

— Зная.

— Да-м, ами добре, опитай се да го кажеш на онази шибана полицайка.

— Ще го кажа.

— Знаеш ли какво още можеш да направиш? — пита, а малките червени кръгове светват още по-ярко, сякаш някой е запалил клечка кибрит под кожата му. — Можеш да ходиш на майната си.

— Госпожице Карпентър? — чувам някой да ме вика, вдигам очи и виждам угрижената физиономия на Фин. — Добре ли сте?

— Добре съм — отговарям и с усилие се отправям към асансьорите. — Всичко е наред.