Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (17)

17.

Салонът е чист и модерен, с бели стени, черни мивки, тъмночервени кожени въртящи се столове и огледала навсякъде. И макар да е рано сутринта в понеделник, когато повечето фризьорски салони остават затворени, тук е гъмжило. Вече са пристигнали няколко клиентки. Една от жените не спира да бърбори, с отметната назад глава и оголена шия, докато й мият косата, друга е затворила очи, главата й е изцяло покрита с лентички алуминиево фолио, трета говори по телефона и едновременно разгръща страниците на списание за знаменитости, а фризьорът й, младеж с тесни бедра, платинена коса с розови кичури и прилепнали панталони в леопардова окраска, се върти около главата й с ножици в ръка, като гигантски комар.

— Съжалявам, но нямаме време и за педикюр. След половин час имам клиентка — казва госпожа Пол.

— Лорета де Соуза.

— Какво? — Тя млъква, обръща се, кафявите й очи тревожно се разширяват. — Познавате ли я?

— Чух да споменавате името й, когато влязох.

Госпожа Пол въздъхва с облекчение и поклаща глава, видимо притеснена.

— Съжалявам за това. Никога не е добре един клиент да чуе персонала да злослови за друг. Табата би се ужасила.

— Табата? Тя собственичката ли е?

— О, боже, не. Не сте ли гледала „Табата ви спасява“?

Поклащам глава.

— Шоуто по телевизия „Браво“. Велико е — обяснява, докато ме настанява на стола пред малка масичка за маникюр. — Табата е онази готина блондинка, която спасява малки бизнеси, като фризьорски салони, които имат затруднения. Слага скрити камери, за да шпионира всички и после им казва какво правят погрешно и какво трябва да правят, за да е правилно. Тя променя живота на хората. Наистина.

— Удивително — казвам. Но онова, което действително ме удивлява, е, че племенницата ми далеч не е единствената, обсебена от риалити шоута. Табата и разнообразните й подобия наистина променят живота на хората, понеже риалити телевизията променя лицето на самата реалност. От тази мисъл ми се завива свят и аз се озъртам наоколо, в опит да се отърся.

На стената до мен има няколко полици с наредени по тях малки шишенца разноцветен лак за нокти, от най-светлобяло до най-тъмночерно. Зад мен други полици са запълнени с най-различни козметични продукти — за почистване на лице, лосиони за тяло, кремове против бръчки. Наблизо са поставени два големи кожени фотьойла в бургундско червено, за процедурите по педикюр.

— Това са масажиращи столове — осведомява ме госпожа Пол, проследила погледа ми. — Невероятни са. Много жалко, че нямаме време за педикюр. Може би следващия път. Решихте ли какъв цвят искате да е лакът?

Свивам рамене.

— Вие какво предлагате?

Тя ме оглежда набързо.

— Ами, не ми изглеждате като особено пастелна личност. Права ли съм?

Кимам.

— Какво ще кажете за червено? Ето един страхотен нов нюанс. — Взема миниатюрно обло шишенце с гъста червена течност, което по нищо не се отличава от останалите шишенца с червен лак на полицата, но все пак тя е специалистът.

— Страхотно.

Поставя шишенцето на масата и се забързва към мивката. Преценявам възрастта й — в началото на трийсетте, ръст — около един и шейсет и осем, тегло — към шейсет и три килограма. Светлокафявата й коса е дълга до брадичката. Хубава е по един обикновен, всекидневен начин. Очите й са кафяви, носът тесен, устните — навярно най-красивата й черта — са с приятна извивка. В нея няма нищо грозно, но и нищо впечатляващо. С изключение на щедро нанесената спирала, тя не носи много грим. Трудно ми е да си я представя като съпруга на Пол Гилър, иначе казано Нарцис, чийто вкус клони в друга посока — към видимо по-млади и предизвикателно прелъстителни жени.

Госпожа Пол се обръща към мен.

— Извинете. Чак сега си дадох сметка, че не зная името ви.

— Ейвъри — казвам първото име, което ми идва наум. — А вие?

— Елена. — Тя протяга дясната си ръка и отбелязвам, че по пръстите й няма никакви пръстени. Това не значи непременно нещо. Жената е маникюристка, в крайна сметка.

Поставя на масата пластмасова ваничка с топла сапунена вода, потапя дясната ми ръка вътре и разглежда лявата.

— Правила ли сте си маникюр някога?

— Да, разбира се.

— Но не и от известно време, обзалагам се. Ръцете ви са доста занемарени. От колко време си гризете кожичките?

Внезапно се засрамвам. Имах навика да си късам кожичките, но по времето на изнасилването ми в голяма степен вече го бях овладяла. Честно казано, нямам спомен кога пак съм започнала, обаче не бих могла да отрека очевидното. Опитвам да издърпам ръката си, но тя я държи здраво.

— Виждаш ли тези бразди? — Посочва ми тънките линии, набраздяващи повърхността на ноктите ми. — Ще се опитам да ги изгладя малко, но ако не спреш да ги гризеш, ще станат постоянни. И ще бъде срамота, понеже имаш много красиви ръце. — Тя взема една фина пила и почва да заглажда ноктите ми, а аз се чудя как най-хитро да я подпитам. — Е, как така се появяваш тук рано-рано сутринта в понеделник? — пита тя, преди да измисля нещо. — С какво се занимаваш, Ейвъри?

— С какво се занимавам ли? — повтарям.

— Труден въпрос? — поглежда нагоре с извита вежда.

— В момента нямам работа. — Което не е съвсем лъжа.

— Изритаха ли те?

Кимвам. Като стана дума за ритане се сещам за друго и се чудя как така внезапно се сдобих с толкова зловещо чувство за хумор.

— Откъде?

Мълча за миг. Следва нова полуистина.

— Бях правен асистент.

— Какво означава това?

— Проклета да съм, ако зная. — Посрещам смеха й с благодарност.

— Навярно затова са те и изритали — казва тя.

Мой ред е да се засмея. Решавам, че Елена ми харесва. Заслужава нещо по-добро от Пол Гилър.

— Сериозно — настоява тя. — Какво точно прави правният асистент? И моля те, не ми казвай, „асистира на адвокати“.

— Правният асистент е чисто и просто секретарка с претенции — отговарям.

Това май я задоволява.

— Сигурно е трудно. Като ги знаем какви са адвокатите с тяхното раздуто его.

Представям си адвокатите в „Холдън, Канингъм и Кравиц“ като наредени за групова фотография. Най-отпред в центъра изпъква Шон Холдън, а всички други остават на заден план, в нещо като поддържащи роли. Макар това да е само във въображението ми, и въпреки всичко, което зная, образът му продължава осезаемо да ме привлича и аз усещам как тялото ми се устремява към него.

Иззад гърба му без предупреждение се появява някаква бременна жена. До нея стоят две малки момиченца, лицата им са размазани, но очите им се виждат ясно. Те се взират обвинително в мен. „Остави баща ни на мира“, предупреждават ме мълком. Заповядвам им да изчезнат.

— Е, какво се случи? — пита Елена. — Съкращения ли направиха във фирмата?

— Всъщност, аз се разболях — окопитвам се и си припомням защо съм тук. — Пневмония. — Вдигам поглед към нея с надеждата тя да захапе стръвта и да ми каже за неотдавнашния престой на Пол Гилър в болницата.

— Без майтап? И са те уволнили заради това?

— Отсъствах дълго време от работа.

— Не мисля, че е позволено да те уволнят, защото си се разболяла. Явно познаваш много адвокати, обаче аз имам един братовчед, който е наистина добър адвокат. Може би не е зле да поговориш с него.

Трепвам и дръпвам ръката си.

— Извинявай. Одрасках ли те?

— Не. Няма нищо.

— Казва се Питър Съливан. Братовчед ми, искам да кажа. Работи в „Рон Бейкър и съдружници“. Чувала ли си ги?

Слава богу, никога не съм чувала за „Рон Бейкър и съдружници“. В Маями има стотици правни кантори, може би дори хиляди.

— А ти в коя фирма беше?

Поколебавам се и се покашлям, за да спечеля време.

— „Бенет и Робинсън“ — изричам, комбинирайки първите имена на две известни ми фирми.

— Не ги зная. Мисля, че трябва да се обадиш на братовчед ми — казва по-натъртено от първия път, слага лявата ми ръка в сапунената вода и се захваща с дясната. — Звучи ми като типичен случай на неправомерно уволнение. Ейвъри…

Оглеждам се да видя кой е влязъл в помещението.

— Ейвъри? — повтаря и чак тогава осъзнавам, че говори на мен.

— О, извинявай.

— Забрави си името ли?

— Какво говореше?

— Че пневмонията е гадна работа — отговаря тя. — Майка ми я прекара преди няколко години. А после един познат лежа в болница от същото съвсем наскоро.

Един познат?

Съвсем наскоро?

— Доста тежко му се отрази. Сложиха го на системи и всичко останало.

— Това е ужасно. И той ли си загуби работата?

— Не. Той е актьор. Така или иначе през повечето време не работи. Води се към една агенция за временна заетост. Намират му работа на непълно работно време. Странни неща. Нищо общо с актьорството. Ей, може и ти така да направиш, да се запишеш в нещо подобно.

— Може. — Значи все пак говорим за Пол Гилър.

Тя почва да ми подрязва ноктите с една огромна нокторезачка.

— Имаш наистина здрави нокти.

Не съм сигурна дали забележката й е просто констатация, или комплимент. Искам още да я разпитам за „този познат“, но трябва да действам бавно.

— Ти отдавна ли работиш тук? — Решавам да отклоня разговора в друга посока и после пак да се върна на темата.

— От няколко години.

Отново се оглеждам бегло наоколо.

— Изглежда ми доста хубаво местенце.

— Аз го харесвам.

— Наблизо ли живееш?

— Съвсем наблизо.

— Тук е пълно със строежи — отбелязвам.

— Да — съгласява се накратко тя.

— Омъжена ли си? — Защо да не я питам, по дяволите.

— Не. А ти?

— Не.

Тя приключва с рязането на ноктите ми и започва да ги пили.

— Квадратни или обли?

— Какво?

— Ноктите ти. Квадратни ли предпочиташ да са, или заоблени? Като диаманти — добавя през смях.

— Не зная.

— Аз лично смятам, че е по-добре да са обли. Малко по-лесни са за поддържане, а ти очевидно не отделяш много време за ноктите си.

Упрекът й сякаш ме перва през ръката и аз отново я дръпвам.

— Извинявай. Заболя ли те?

— Не. Аз просто… Нека да са обли.

— Тогава ще са обли. — Отново почва да ги пили.

— Значи си нямаш никой по-специален, така ли? — подкачам я, готова да чуя, че това не е моя работа.

Елена спира да пили и отпуска ръката ми. Очите й добиват онова тъжно изражение, което вероятно имам и аз, когато си мисля за Шон.

— Нещо такова. Има един. Но това е само от време на време.

Усещам как сърцето ми се забързва.

— Онзи с пневмонията ли?

— Откъде знаеш?

— Гадая. Каза, че лежал в болница.

— Да.

— Дълго време ли беше там?

— Няколко дни. — Поклаща глава при спомена за това. — Обаче седмици наред след това само лежа. Буквално нямаше сили да стане от леглото. Нанесох се в апартамента му. Гледах го. Грижих се за него, докато не оздравя. Нали знаеш какви стават мъжете, когато се разболеят? Жалка работа.

— Преди колко време беше това?

— Май че през август. Или края на юли. Тук месеците се преплитат. Знаеш как е.

Съвсем точно зная как е. Зная също, че по времето на нападението ми Пол Гилър вече не е бил в болницата, следователно не отпада като заподозрян. Гледам я как започва да обработва кожичките ми.

— Тези нокти наистина са в ужасно състояние — не се сдържа тя.

— Предполагам, че можеш да обвиниш за това бившият ми.

— Как така?

— Хванах го да ми изневерява.

— Какво стана?

— Трябваше да пътувам извън града за няколко дни. Върнах се по-рано от очакваното. По-рано, отколкото той очакваше — пояснявам, без да изпускам от поглед лицето на Елена. — Намерих го в леглото с най-добрата ми приятелка.

— Мамка му. Защо винаги е най-добрата приятелка? И ти какво направи?

— Изритах го.

— А приятелката ти?

— Каква приятелка?

Тя кима. Жестът й е красноречив: това ми се е случвало вече, но самата тя не казва нищо. Дори и да подозира, че Пол Гилър й изневерява, няма да го сподели с мен. Най-вероятно наученото дотук е всичко съществено, което ще узная от Елена.

Пробвам с още няколко въпроса, питам я обича ли да пътува, но тя отговаря: „Не особено“. Споделям, че мисля да се възползвам от принудителното си свободно време и да си направя екскурзия. Дали не би могла да ми препоръча някое място? Тя казва, че в Сан Франциско винаги е хубаво. Питам я ходила ли е там напоследък и тя отговаря: не. Чудя се, откъде тогава се върна наскоро, но не мога да измисля начин да я попитам за това, без да се издам, че съм шпионирала апартамента на гаджето й и съм я видяла да разопакова куфара си. А и какво значение има къде е била? Единствено важното е, че Пол Гилър не е бил в болницата по времето, когато бях нападната, и че не мога да го елиминирам като заподозрян.

— Може ли да отпуснеш малко ръката си? — пита Елена и почва да лакира ноктите ми. — Всъщност отпусни я много — нарежда тя. — Твърда е като дъска.

— Съжалявам. — Правя всичко възможно да й угодя. — Така по-добре ли е?

— Става.

Мълчим, докато не приключи с маникюра ми. Накрая поглеждам към ръцете си. Имат вид, сякаш някой е отхапал краищата на пръстите ми и на тяхно място са останали десет кървави пънчета.

— Какво ще кажеш? — пита тя.

— Много са хубави.

— Трябва да изсъхнат. — Поставя едно малко затоплящо апаратче на масата и пъха пръстите ми в него. — Надявам се, че не се налага да бързаш за някъде.

Внезапно си спомням, че Клер ме чака в „Карлито авторемонт“. Какво ми става? Как можах да забравя? Поглеждам към китката си, но не нося часовник.

— Колко е часът? — питам доста по-силно, отколкото бих желала и Елена вдига глава, видимо разтревожена.

— Почти десет.

— Мамка му! — Вадя ръце от нагревателя и скачам на крака толкова бързо, че столът ми се катурва на една страна.

— Внимавай с ноктите — предупреждава ме Елена.

— Трябва да вървя. — Грабвам чантата си.

— Можеш да платиш на рецепцията — подвиква тя след мен.

Нямам представа колко дължа, нито имам време да питам, така че бъркам в чантата си, вадя две двайсетдоларови банкноти от портмонето и ги хвърлям към рецепционистката, после изхвърчам през вратата.

— Защо лудите се падат все на мен? — чувам Елена да казва на жената със златните халки на ушите, преди вратата да се затръшне зад гърба ми.

* * *

— Къде беше, по дяволите? — провиква се Клер, щом връхлитам през вратата на Карлито на Трета улица.

— Извинявай. Малко се отклоних.

— О, боже мой — възкликва и цветът се отдръпва от лицето й, когато съзира ръцете ми. — Какво си направила?

Проследявам погледа й до пръстите ми и съзирам останките от моя маникюр: лакът се е размазал по опакото и на двете ми ръце като струйки засъхнала кръв.

— Добре съм. Това е само лак.

— Лак? — Клер хваща ръцете ми, за да се увери.

— Дълга история.

— Дано да е добра.

— Госпожице Карпентър? — приближава се някакъв мъж.

Сестра ми запазва мълчание и едва сега аз се оглеждам наоколо. Стоим в нещо като гигантски стъклен балон. От всички страни ни заобикалят обли прозрачни стени, внушаващи усещането, че не сме вътре, а навън, сред оживената улица. Подът е каменен и прилича на тротоар, въпреки че по него са подредени цветни килимчета. Разнообразни изкуствени дръвчета създават илюзията за зелена пищност. Масленожълтите кожени мебели в приемната са ултрамодерни, никакви остри ъгли, само заоблени форми. Зад плексигласовото бюро на рецепцията стои красива тъмнокожа млада жена, а компютърът пред нея сякаш плува във въздуха. Облечена е в тъмнолилава тениска с дълбоко изрязано деколте, излагащо на показ видимите импланти на гърдите й, сякаш казва: „Платила съм за тях. Ще се фукам, колкото си искам“. Удивлявам се на подобно самочувствие. Притеснявам се. Тревожа се, че би могло да се изтълкува погрешно.

Аз бях опакована до ушите в нощта, когато ме нападнаха, помня това добре. В облеклото ми нямаше абсолютно нищо провокиращо. Всъщност, би трябвало да се засрамя от такива мисли, защото вече съм наясно. Вече зная, че изнасилването не е заради секса, то е заради властта, яростта и омразата.

— Госпожице Карпентър?

Пред мен стои хубав мъж към края на трийсетте, с права кестенява коса, падаща над лешникови очи и орлов нос. Макар още да няма обяд, страните му вече изглеждат така, сякаш не се е бръснал. Независимо от милата му усмивка, тази преждевременна брада му придава доста зловещ вид. Облечен е в дънки и синьо-бяла карирана риза. На малкото му джобче е забоден таг с надпис: „Здравейте, аз съм Джони К.“. Може ли Джони К. да е моят изнасилвач? Отстъпвам крачка назад и без да искам настъпвам крака на Клер.

— Радвам се, че най-накрая успяхте да дойдете. Сестра ви беше почнала да се притеснява.

— Съжалявам.

Засмива се, сякаш съм казала нещо ужасно смешно.

— Елате. Нека ви покажа какво направихме с колата ви.

Двете с Клер излизаме след него от стъкления купол и преминаваме в просторен бетонен гараж, пълен с луксозни коли в различна степен на поправка. Забелязвам шоколадовокафяв мерцедес, вдигнат високо във въздуха, двама мъже работят по шасито му; бледосин ягуар бива старателно пребоядисван; виждам чисто ново яркочервено ферари с дълбока драскотина отстрани.

— Добре ли си? — пита Клер. — Малко си пребледняла. Искаш ли да поседнеш?

Поклащам глава и преброявам най-малко шест механика, които работят. С едно изключение, всички са тъмнокоси, на възраст между двайсет и четирийсетгодишни, със среден ръст и тегло. Изключението е мъж по-скоро към петдесетте и оплешивяващ, но и той е със среден ръст и тегло. Всеки от тях би могъл да бъде мъжът, който ме изнасили.

— За какво си мислиш? — пита Клер и присвива очи.

— За нищо.

— Лъжкиня. — Тя нежно стисва ръката ми.

— Както можете да видите — обяснява Джони К., — изгладихме гънките, запълнихме дупките, пребоядисахме я, измихме я, и ето — като чисто нова е. Страхотна кола. Ако някога решите да я продавате, обадете се първо на мен.

— Никога няма да продам тази кола — заявявам твърдо.

— Не? Е, не бих казал, че ви обвинявам. Както и да е, това е фактурата ви. — Подава ми списъка с изредените поправки. — Можете да платите на рецепционистката. Ще кажа да докарат колата ви отпред.

Клер и аз му благодарим и се връщаме в основната част на сградата.

— Съжалявам — казва рецепционистката, — но не приемаме персонални чекове. Приемаме Виза, Мастеркард, Американ Експрес…

— Нямам… Откраднаха ми ги — обяснявам, а през това време Клер изважда портмонето си и подава на младата жена кредитната си карта. — Какво правиш?

— Всичко е наред. Наскоро се сдобих с едни пари.

— Не! Тези пари бяха за теб.

Тя свива рамене.

— Откъдето дошли, там отишли.

— Ще ти се реванширам — обещавам аз, понеже в момента нямам друг избор.

— Ще говорим за това после — казва тя. — Нека първо да те закараме у дома.