Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (28)

28.

Неделя е, осем часът вечерта. Джейд и майка й живеят тук от четвъртък вечер, Джейд спи на разтегателния диван в кабинета ми, а Клер заема свободното място до мен на двойната ми спалня. Клер ме осведоми — след като й казах да започва да говори — че е взела решение да се нанесат при мен, след като в работата й се обадил детектив Кастильо, споделил, че търпението му по отношение на мен в голяма степен се изчерпва, и че разчитал на нея да ме пази да не нанеса непоправими щети, както на себе си, така и на случая. Явно Адам Рот, управителят на сградата на Пол Гилър, се е свързал с полицията в мига, в който съм напуснала офиса му, понеже вече бил осведомен от самия Пол Гилър за моя така наречен тормоз над него. Детектив Кастильо казал на Клер, че аз застрашавам не само полицейското разследване, но и собствената си безопасност, че благодарение на поведението ми никой добър адвокат нямало да се затрудни да накара съдебните заседатели да се усъмнят в здравия ми разум, и че когото и да обвинят в крайна сметка за изнасилването ми, той като нищо щял да си тръгне свободен, ако продължавам така безразсъдно да обвинявам всеки срещнат мъж. В резултат на този разговор, Клер се обадила на Джейд в училище и й казала да се прибере вкъщи, да метне няколко неща в куфара си и да дойде в моя апартамент, а самата тя щяла да се присъедини към нас по-късно, когато смяната й свърши.

Щом пристигна, аз се опитах да обясня какво съм правила в офиса на Адам Рот, но мисля, че и да съм имала някакви рационални мотиви, те се изгубиха сред разкритията как съм напуснала работата си и съм уплашила Колин Лесър. Клер се мъчеше да не изглежда твърде притеснена, докато разказвах за срещата си с Шон и обяда си с Колин, но се досещах какво си мисли: че детектив Кастильо е бил прав, че съм извън контрол, че не само доверието в мен, но и самият ми здрав разум, са в риск.

Откакто се нанесоха, почти не е спирало да вали, така че не сме излизали. Вместо това, дните ни са запълнени с компютърни игри и риалити предавания по телевизията. Ядем сладолед, гледаме филми и клюкарстваме за новите пикантни разкрития около развода на Попи и Аврора Гомес, а веднага щом слънцето се спусне ниско, вадим бинокъла и се редуваме да шпионираме моя съсед.

Този уикенд Пол Гилър не направи почти нищо интересно или притеснително. Излиза; прибира се. Понякога Елена е с него, друг път я няма. Никакви еротични изпълнения, никакви актове на насилие, нито дори поглед в нашата посока.

— Станал е много скучен — отбеляза Джейд, след като двамата с Елена се прибраха преди полунощ снощи и веднага си легнаха.

Намирам за удобно Клер и Джейд да са наоколо. Колкото и в началото да не исках да деля едно легло със сестра ми, впоследствие открих, че има нещо много успокояващо тя да е тук. А и Клер, слава богу, май изобщо не забелязва колко неспокойно спя, не се сърди, че ставам по няколко пъти на нощ да ходя до банята, не ме кара да пазя тишина или да заспивам, когато съм се събудила от някой кошмар. Напротив, в полусъзнателно състояние ме потупва по гърба и промърморва, че всичко е било само сън, че тя е тук и няма да позволи нищо лошо да ми се случи. Това май свърши работа.

Отчасти от уважение — зная, че работата й изисква добре да си е отпочинала през нощта — отчасти от страх не искам да ме мисли за по-луда, отколкото ме е мислила досега, така че намалих броя на претърсванията на апартамента и броя на къпанията си. Удивително, но в резултат на това се чувствам много по-малко параноична. Ще съжалявам, когато утре си тръгнат, понеже Клер трябва да се връща на работа, а Джейд на училище.

— Ето че идват — обявява Джейд.

Двете с Клер изтичваме до прозореца.

— Какво правят? — пита Клер и се мъчи да види през неспиращия от четвъртък дъжд.

— Нищо, както изглежда. О, чакайте. Елена току-що отиде в банята. Захлопва вратата. Сега Пол вади мобилния си телефон, поглежда през рамо, сякаш да се увери, че тя не чува, а сега говори по телефона, умилква се и се смее. Много вълнуващо.

— Дай да видя. — Клер издърпва бинокъла от ръцете на дъщеря си. — Откъде знаеш, че се умилква? Почти нищо не виждам през този дъжд.

— Това е, понеже си стара и очите ти вече не се справят толкова хубаво — обяснява й Джейд и завърта очи към тавана.

— Очите ми вече не се справят толкова добре — поправя я майка й.

— Именно — подчертава Джейд.

Клер ми подава бинокъла. Поглеждам през него, точно когато Пол прибира телефона в джоба си. Няколко минути по-късно вратата на банята се отваря и Елена излиза, увита в няколко кърпи, една около тялото, друга около главата; явно, току-що е излязла изпод душа. Сяда на тоалетката си и включва сешоара, а Пол изчезва в банята.

— Май се канят да излизат.

— Къде ли ходят през цялото време? — чуди се на глас Клер.

— Ало? — обажда се Джейд. — Това е Маями. Световноизвестен с нощния си живот. Не всички си лягат до десет часа, да ти кажа.

— Получавам мигрена, само като си помисля да изляза в това време — отбелязва Клер, а аз подавам бинокъла обратно на Джейд.

— Хей, какво става с брат ти? — пита племенницата ми, отново с бинокъл пред очите. — Не съм го виждала от четвъртък.

— Хийт е бил тук? — пита Клер.

— Само за малко. — Не съм казвала на Клер нищо за посещението на Хийт, нито за молбата му за пари. Пак почвам да се чудя дали хазартните му дългове нямат нещо общо с изнасилването ми. Но ако споделя тези тревоги с Клер, само ще усложня нещата още повече.

— Това е отегчително — заявява Джейд. — Не може ли поне да пуснем телевизора?

— Не и докато те не излязат — отговаря й Клер. — Не искам никаква светлина в тази стая. Нищо, което да им подскаже, че ги наблюдаваме.

— Не мисля, че му пука. — Джейд ми подава бинокъла, макар строго погледнато, да не е мой ред.

— Има ли нещо? — пита след няколко минути Клер.

— Не. Да! Той излиза от банята — съобщавам. — Увита на кръста кърпа. Отива до прозореца. О, боже мой.

— Какво? — Клер и Джейд питат едновременно.

— Мисля, че помаха.

— Какво? — питат отново.

— Дай да видя. — Клер грабва бинокъла от ръцете ми и го вдига до очите си.

— Маха ли? — питам с разтуптяно сърце.

— Не и доколкото мога да видя. Искам да кажа, толкова силно вали, че почти нищо не виждам. Изглежда, сякаш просто си оправя косата.

Това ли прави наистина? Припомням си движението му в ума си, виждам как Пол Гилър вдига ръка до главата си.

— Я дай аз да видя — казва Джейд и Клер й подава бинокъла.

— Е… какво прави?

— Просто стои там. Чакай — смъква кърпата. По дяволите. Обърна се. Хубав задник!

— Джейд…

— Ами, така си е.

— Сега какво става?

— Влиза в гардероба. Тя още си суши косата. Мърлява работа, ако съдя как изглежда. — Джейд наблюдава Пол и Елена през следващия половин час, докато се подготвят да излязат. — Добре. Мисля, че най-накрая сме готови да излезем. Тя е с ужасна рокля.

Клер отново превзема бинокъла.

— На мен ми харесва.

— Аз изложих пледоарията си.

— Ти какво мислиш за роклята й, Бейли? — пита ме Клер. — Погледни.

Поглеждам облеклото на Елена през бинокъла: минирокля без ръкави със заоблено деколте и няколко слоя волани на бедрата. Търся следи от синини по разголената й плът, но дори и да не валеше, зная, че нямаше да видя нищо, зная, че побоят, за който бях толкова сигурна, че Пол й е нанесъл, се е случил само във въображението ми. Какво друго обяснение би могло да има?

— Изглежда добре — казвам в мига, в който Пол Гилър, облечен в шарена риза, затъкната в тесни тъмни панталони, се приближава зад нея, обвива талията й с ръце, завира брадичката си в основата на врата й, после се пресяга и обхваща с длани гърдите й. Елена игриво отблъсква ръцете му и двамата излизат от стаята, смеейки се.

Няколко секунди по-късно Пол Гилър се връща, за да вземе мобилния телефон, който е оставил на леглото. Приближава се до прозореца и се взира в пороя.

След това поднася пръсти до устните си и ми праща въздушна целувка.

Ахвам.

— Какво? — пита Клер, а Джейд ме поглежда.

Поклащам глава.

— Нищо.

* * *

— Аз съм дотук, момичета — обявява Клер след новините в единайсет часа. Взима дистанционното от скута на Джейд и изключва телевизора, въпреки протестите на дъщеря си. — Лягам си. И предлагам всички да го направим.

— Но още е толкова рано — протестира Джейд. Подпряла се е на леглото между двете ни и мести въпросителен поглед от майка си към мен.

— Късно е — отсича Клер. — Аз трябва да съм в осем на работа, а ти си на училище.

— Но те дори не са се върнали още. — Джейд махва към апартамента на Пол Гилър.

— Кой знае кога ще стане това? Хайде — подканя я Клер. — Можеш да погледаш още телевизия в стаята си.

Джейд простенва и се прекатурва през майка си извън леглото.

— Добре. Както кажеш. До утре.

— Лека нощ, миличка — подвикваме след нея двете с Клер.

— Не се налага да си тръгнем утре, да знаеш — казва Клер, щом Джейд излиза от стаята. — Можем да останем още една седмица. Докато се почувстваш…

— Не толкова луда?

— Малко по-сигурна — отговаря Клер.

— Не. Вие си имате своя живот, трябва да го продължите. Не мога да искам от вас да ме дундуркате вечно.

Клер се съгласява неохотно.

— Но само при едно условие.

— Какво е то?

— Искам да спреш да наблюдаваш апартамента на Пол Гилър.

Аз и сама вече почти го бях решила.

— Добре.

— Това е едно условие, но в две части — уточнява Клер.

— И коя е втората част?

— Искам да ми дадеш бинокъла.

— Какво? Не. Той беше на майка ми.

— Зная и не казвам да е завинаги. Само за известно време. Докато се почувстваш по-добре. Ще ти го пазя, Бейли.

— Не е там въпросът.

— Въпросът е, че докато е тук, ти ще се изкушаваш да го използваш. — Поглежда ме със същия въпросителен поглед, който по-рано ми бе отправила Джейд. — Моля те, Бейли. Стига вече.

Кимвам.

— Добро момиче. — Целува ме по челото, после се отпуска в леглото. — Опитай се да поспиш.

Плъзвам се до нея и се завивам през глава.

Клер се обръща на другата страна. След малко дишането й става дълбоко. Опитвам и аз така, подражавам на спокойния й, стабилен ритъм, всяко мое дихание е ехо на нейното. Само след минути вече спя дълбоко.

* * *

Звънът на телефона ме събужда около три часа по-късно.

— Клер — викам я и се пресягам за слушалката. — Клер, събуди се. Чуваш ли това? — Вдигам телефона по средата на второто звънене. Но още преди да кажа ало, вече зная, че отсреща няма никой, че ще чуя само сигнала свободно. Вероятно изобщо не е звънял. Все още стиснала слушалката, се обръщам към Клер.

Но тя не е тук. До мен в леглото няма никой.

— Клер? — Ставам от леглото, връщам телефона на мястото му и тъкмо се каня да взема ножиците, когато я виждам.

Седи на стола пред прозореца с клюмнала глава, а в скута й лежи бинокълът.

— Клер? — викам я отново и бавно я доближавам, обзета от внезапен страх, че може да е мъртва. — Клер? — Докосвам рамото й, после, като не реагира, го разтърсвам.

Тя се стряска и се събужда.

— Какво? Какво става?

— Добре ли си? — питам аз. — Какво правиш?

Трябват й няколко секунди да фокусира погледа си.

— Колко е часът?

— Към два. Откога седиш тук?

— От около час — отговаря ми тя. — Трябваше да ида до тоалетната, и когато се върнах, забелязах, че щорите все още са вдигнати. Отидох да ги спусна и видях, че в апартамента на Пол Гилър свети. Така че реших да хвърля едно око. И предполагам, че съм заспала…

— Да разбирам ли, че не си видяла нищо особено вълнуващо?

— Не съм. Господи, колко съм жадна. Пие ли ти се горещ шоколад? На мен ми се пие.

— Звучи ми добре.

Тя става.

— Ще ида да направя. Искаш ли да ми помогнеш?

— Имаш ли нещо против да остана тук и да държа нещата под око? — Взимам бинокъла от стола, където Клер го остави.

— Бейли…

— За последен път, обещавам.

— Добре. Връщам се след две минути. И тогава ще ми дадеш проклетото нещо.

Сядам в освободения от нея стол, а тя минава на пръсти покрай стаята, в която се предполага, че спи Джейд, макар да чувам телевизора вътре. Вдигам бинокъла до очите си и се взирам през дъжда.

Сякаш по поръчка, Елена се втурва в спалнята, а Пол Гилър върви бавно след нея. Главата й се тресе, тя жестикулира бясно.

— Клер! — провиквам се аз. — Джейд! — Но никой не ме чува.

Елена тръгва към банята, но Пол й препречва пътя и залепя гърба й за прозореца. Елена вдига ръце, сякаш се опитва да го отблъсне. Пол временно е изчезнал от погледа ми, размит от пороя.

И тогава го виждам.

Пристъпва тежко към нея с протегната дясна ръка. Изправям се, доближавам се още до прозореца, намествам и пренамествам лещите на бинокъла, мъча се сама себе си да убедя, че не виждам онова, което си мисля, че виждам, а именно, пистолета в ръката на Пол Гилър, пистолета, който той е насочил право към главата на Елена. Тя плаче, маха с ръце пред себе си, панически се опитва да го убеди да свали пистолета.

— Клер! — провиквам се отново. — Джейд! Елате тук! — Чувам полицейските сирени по телевизията в стаята на Джейд, чувам и пищенето на чайника в кухнята, известяващо, че водата за горещия шоколад е готова.

И тогава ръцете на Елена изведнъж политат над главата й, тялото й отскача нагоре и се извива, лицето й се залепя за прозореца. От зейналата рана на челото й се лее кръв, а мъртвите й очи се лутат през дъжда и накрая се спират на моите. Пръстите й се плъзгат по кръвта на стъклото, докато тялото й се плъзга надолу към пода и накрая изчезва от поглед.

Пол Гилър бавно приближава до прозореца. Насочва пистолета към мен.

Тогава именно почвам да пищя. И пищя. И пищя.

Клер се втурва на бегом в стаята, последвана след секунда от Джейд. Двете също пищят.

— Какво стана? Бейли, какво има?

Намират ме на пода, сякаш самата аз съм била простреляна. Плача, неадекватна съм, не мога да се съвзема.

— Какво има, Бейли? — пита отново Клер, хванала раменете ми с ръце.

— Той я застреля! Копелето я застреля!

— Какво? За какво говориш?

Джейд изтръгва бинокъла от пръстите ми и го насочва към апартамента на Пол Гилър.

— Тъмно е — казва тя.

— Какво? Не! — Вече лазя натам. — Как така е тъмно?

— Не мога нищо да видя.

— Но току-що беше светнато. Ти видя — обръщам се към Клер, очите ми молят за потвърждение.

— Да, видях — казва тя. — Определено светеше, когато излязох оттук.

— Да, ама сега не свети — настоява Джейд.

— Какво стана, Бейли? — пита Клер. — Какво си мислиш, че видя?

Думите й отекват в мозъка ми. Какво си мислиш, че видя?

Преразказвам събитията в точната им последователност, от мига, в който Клер излезе от моята спалня, а Елена влезе тичешком в нейната.

— Сигурна ли си, че не си сънувала? — пита Клер с мек глас. — Може да си заспала…

— Не съм заспивала.

— И си сигурна, че е имал пистолет? Искам да кажа, вали много силно. Преди това ти се стори, че си го видяла да ти маха, а сега… Откъде си сигурна, че е било пистолет?

— Защото зная как изглежда един пистолет — не отстъпвам аз. — Защото какво друго би могло да бъде? Той я уби! Проби дупка право в челото й. Навсякъде по прозореца имаше кръв. Няма начин да е останала жива. Трябва да се обадим в полицията.

Никой не помръдва.

— Може би не трябва да бързаме — казва Клер.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли си, Бейли. Ставаш като лъжливото овчарче.

— Мислиш, че лъжа?

— Не, разбира се, че не мисля, че лъжеш. Но така ще си помисли полицията — казва и очите й се изпълват със сълзи. — Просто не искам да изглеждаш…

— Как?

— Вярвам, че ти наистина си мислиш, че си видяла Пол Гилър да застрелва приятелката си.

— Но не мислиш, че това действително се е случило — довършвам и усещам разочарованието в гласа си. Ако Клер не ми вярва, кой ще ми повярва?

— Полицаите ще кажат, че им се вижда странно, че нищо подобно не се е случило, докато аз не съм излязла от стаята.

— Какво? Не. Защо да е странно? Би могло да е съвпадение…

— Ама че съвпадение, Бейли. Трите наблюдаваме апартамента на Пол Гилър от дни. И през цялото време не се случи абсолютно нищо.

— Е, случи се преди няколко минути. Казвам ви, че видях Пол Гилър да застрелва приятелката си.

— Добре. Разкажи ми отново. Убеди ме. Тогава може би ще можем да убедим и детектив Кастильо.

Поемам си дълбоко дъх и за втори път разказвам историята си, после за трети. Има само две възможности: (1) Пол Гилър наистина е застрелял приятелката си, и (2) Аз съм си въобразила цялата работа.

— Зная какво видях — настоявам, макар в интерес на истината да не съм така убедена, както бях само допреди минути. Клер е права. На полицаите ще им се стори крайно подозрително, че всичко това е станало, чак след като Клер е излязла и за пореден път аз съм единственият свидетел. И ако този последен инцидент се окаже пак фалшива тревога, това само ще циментира убеждението им, че след изнасилването съм откачила напълно. — Има още една възможност — казвам аз.

Клер и Джейд ме гледат въпросително.

— И тя е, Пол Гилър умишлено да е изиграл роля тази нощ — продължавам. Идеята, веднъж заформила се, започва да набира сила.

— Какво искаш да кажеш? — пита Клер.

— Ами ако е постановка?

— Не разбирам. Как така постановка?

— Може само да се е престорил, че застрелва приятелката си.

— И защо ще го прави?

— За да накара Бейли да си мисли, че полудява — включва се в разсъждението ми Джейд.

— Гледаш прекалено много телевизия — скастря я Клер.

— Ами ако съм права? — питам аз.

— За кое? Сериозно ли допускаш Пол Гилър да се е престорил, че застрелва приятелката си, само заради тебе?

— Не само това — разсъждавам на глас. — Какво, ако всичко е било направено нарочно? От самото начало. Необузданият секс пред прозореца, побоят и изнасилването, които явно никога не са се случили, прострелването, което току-що видях.

— Но защо ще иска да те накара да си мислиш, че полудяваш?

В ума ми изскачат три причини.

— Първата е, че той просто е едно болно копеле, което си мисли, че това е забавно — обяснявам, изумена колко спокойна, колко разсъдлива станах изведнъж.

— Възможно е — съгласява се Клер, — но тогава трябва да е много откачен…

— Каква е втората? — прекъсва я Джейд.

— Втората е, че като ме накара да си мисля, че съм луда, аз няма да докладвам в полицията какво съм видяла тази нощ и той ще се измъкне с убийство.

— Не зная — казва Клер, — така би поел ужасно голям риск…

— А третата? — пита Джейд.

Поемам си дълбоко дъх.

— Третата е, че… — Поемам си отново дъх. — Пол Гилър е мъжът, който ме изнасили. — Издишам бавно. — И ако успее да подкопае доверието в мен като убеди всички, че съм луда, че цели седмици съм го тормозила безпричинно, обвинявала съм го в какво ли не, тогава полицията никога няма да повдигне обвинение срещу него и той ще се измъкне.

Клер и Джейд разсъждават малко върху тази теория.

— Пак не се получава — казва Клер. Очите й бързо шарят насам-натам, докато умът й се опитва да се справи с всичко, което чува. — Как би подредил всичко във времето? Откъде ще знае кога ще гледаш или кога ще си сама? Откъде ще знае, че съм излязла от стаята? Не се връзва. Нещо липсва.

Трябва да се съглася. Как би могъл да знае което и да било от тези неща? Наистина не се връзва.

Приповтарям си събитията от тази нощ, виждам как Елена влита в стаята, свива се пред разярения си приятел, който вдига пистолета и дръпва спусъка, кръвта й се плисва по стъклото, безжизнените й очи ме гледат умоляващо. Дали Пол Гилър е режисирал всичко? И мога ли да се осланям на това? Мога ли да оставя един човек да се измъкне с убийство, като не докладвам за престъплението му?

— Зная какво видях — заявявам отново на Клер.

— В такъв случай, не мисля, че имаме избор — казва тя.

* * *

Разбира се, всичко става така, както Клер бе предвидила.

Тя се обажда на детектив Кастильо на частния му номер и му разказва какво стана. Той не е щастлив, че го будят посред нощ и се отнася с недоверие към нашата история. Оставя Клер на изчакване, докато провери в управлението дали е имало сигнали за стрелба в този район или не се е обадил още някой свидетел, после я осведомява, че нищо подобно няма. Едва когато Клер го излъгва, че самата тя е станала свидетел на събитията, той се съгласява да изпрати полицейски патрул да провери на място.

— Не трябваше да го лъжеш — казвам й аз.

— Много неща не трябваше да правя — възразява тя.

Остатъкът от нощта минава почти като по сценарий: Полицаите отиват в апартамента на Пол Гилър; намират го сам и ядосан, че го будят посред нощ; дава им разрешение да претърсят жилището; не намират нито следа от Елена, нито от кръв, нито какъвто и да било знак за нещо нередно; въпреки че на всички етажи има монтирани видеокамери, те не са били включени, заради малкия брой наематели; няма снимкови доказателства, че Елена се е измъкнала някак, нито че дори е била там. Пол Гилър заплашва да съди не само мен, но и цялото полицейско управление на Маями-Дейд, както и детектив Кастильо лично, ако този скандален тормоз не престане; полицаите идват в моя апартамент да предадат тази информация и да изразят тревогата си; отказват да повярват на предположенията ни и буквално повтарят въпросите, които по-рано бе изредила Клер, макар детектив Кастильо да е съгласен, че ако третата ми теория е вярна, и Пол Гилър наистина е мъжът, който ме изнасили, тогава съм права поне за едно: в голяма степен гарантирах, че на него никога няма да му бъдат предявени обвинения. Предупреждава ме да спра да наблюдавам апартамента на Пол Гилър, или той няма да има друг избор, освен да ме арестува за маниакално преследване. Напомня също на Клер, че да се лъже полицията е престъпление. И си тръгва.

— Е, това беше бурен успех — отбелязва Джейд, след като си тръгват.

— Толкова съжалявам.

— Вината не е твоя.

— А чия е тогава?

— Ничия. Нещата са просто такива, каквито са — обобщава Клер, видимо изтощена. — Хайде да не говорим повече за това тази нощ. Дайте да поспим поне малко.

— Толкова бях сигурна — промърморвам.

Не съм луда.

— Зная, че беше сигурна — уверява ме Клер. — И аз ти вярвам. Наистина.

— И аз ти вярвам — повтаря Джейд.

— За съжаление, не и полицията — изтъква Клер. — А сега имаме по-голям проблем.

— Какъв?

— Сега те и на мен не вярват.