Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (12)

12.

Баща ми купи за майка ми сребристата спортна кола като подарък за петдесетия й рожден ден. Беше любов от пръв поглед и тя се зарече, че ще я кара завинаги. Завинаги се оказа по-малко от три години. След като стана твърде болна, за да я кара, колата си остана в гаража.

— Моето бебче се чувства пренебрегнато — казваше от време на време тя, легнала в леглото и обръщаше глава по посока на четириместния гараж. — Кога ще накараш баща ти да те научи да я караш?

— Тя е твоето бебче — отвръщах и упорито клатех глава. — И си иска своето мамче. — Аз си искам моето мамче, добавях мълком. Моля те, мамо. Не умирай. Не умирай.

Дотук с мълчаливите молитви.

Сега колата е на осем години и във времето, след като баща ми търпеливо ме научи как да карам с ръчни скорости, съм увеличила километража й повече от три пъти. Но още я усещам като чисто нова. Всеки път, когато се кача зад волана, чувствам топлата прегръдка на мама. Вдишвам лекия цитрусов аромат на парфюма й.

До днес.

Днес възприемам колата като чужда и непозната. Гладката черна кожа е груба и остра. Седалката е прекалено ниска и вече не ме обгръща като в длан. Трябва да протягам крака, за да стигна педалите, ръцете ми се плъзгат по кормилото, сякаш е намазано с грес. Майка ми я няма никъде наоколо.

Решавам, че Уес е сбъркал. Той е нов тук, заблудил се е и ми е докарал погрешната кола.

— Това не е моята кола — провиквам се през прозореца, но Уес се е върнал при входа, разговаря с Фин и не ме чува. Не съм сигурна какво да направя, така че не правя нищо и просто си седя. Разбира се, че е моята кола, убеждавам сама себе си. Не я чувствам като своя, просто защото Уес е нагласил седалката според ръста си. Няма нищо сложно нещата да се възстановят както трябва.

Натискам едно копче да наместя седалката, но тя се издига нагоре, вместо напред, а когато го натискам отново, пада още по-ниско, отколкото беше преди и нещата стават по-зле. Натискам един бутон на вратата и прозорецът до главата ми се вдига, отрязвайки притока на външен въздух. Климатикът е изключен, а съм забравила как да го включа. В колата е горещо и с всяка секунда става по-горещо и влажно. Не мога да дишам.

— Добре, запази спокойствие, — прошепвам си, поемайки няколко пъти дълбоко въздух. Мъча се да не се поддавам на нарастващата паника, но почвам да натискам копче след копче.

Седалката внезапно се изстрелва напред, после назад, и пак напред, накрая се заковава на място така рязко, че изблъсква дясната ми ръка и тя включва на скорост. Левият ми крак автоматично се вдига от съединителя, а десният натиска газта. „Колата практически се кара сама“ — чувам гордата констатация на майка ми и сребристото порше буквално изхвърча на алеята.

В задното огледало виждам как Уес се обръща, зяпнал изумено как колата ми се устремява към улицата. Забравила съм къде отивам. Ровя в чантата си за листчето, на което надрасках адреса, но не го намирам. На всичкото отгоре, слънцето ме заслепява, а се сещам, че съм си забравила очилата.

Инстинктивно вдигам ръка от кормилото, за да си заслоня очите от пронизващите лъчи, и колата рязко завива наляво. Каква мощна машина. „Твърде мощна за момиче“, беше се подиграл веднъж Травис, макар да мисля, че по-скоро се бе подразнил, задето не му давах да я кара. Но може пък в крайна сметка да е бил прав.

Може ли изобщо едно момиче да има някаква мощ? — питам се в стремежа си да заглуша друга, по-обезпокоителна мисъл. Но тя все пак се избистря: кога престанах да бъда жена и се превърнах пак в момиче? Тръсвам глава, зная отговора. Залива ме вълна на отвращение. Давя се в отвращение. Натискам по-силно газта и превключвам на втора скорост. Грешка. Прекалено бързо сменям скоростите. Не се движа достатъчно бързо. Едва съм излязла от алеята, за бога.

Една недостроена сграда внезапно се възправя срещу мен. Стисвам по-силно волана и завивам наляво, за да избегна сблъсъка с друга кола, задаваща се отдясно, но не виждам, докато не е станало прекалено късно, че няколко строителни работници пресичат улицата точно на пътя ми. Виждам как лицата им се изкривяват от страх, чувам ужасените писъци на минувачите, чувам и собствените си писъци, извисяващи се над техните, докато се мъча да овладея волана. Гумите свирят, колата се качва на тротоара и стремглаво се носи към оранжевата телена ограда, опасваща строежа.

— Какво, по дяволите? — провиква се някой, когато предницата на поршето се забива в оградата, смачква я и я събаря. Тя пада върху капака на колата като воал на шапка.

— Да не си луда? — крещи друг и инстинктът ми най-сетне взема връх. Успявам да измъкна ключа и колата угасва завинаги.

Отварям вратата и залитам навън.

— Госпожице Карпентър — крещи някъде зад мен Уес. — Добре ли сте?

— Какво стана? — пита и Фин, двамата тичешком се приближават през улицата.

А после се чува поредица от наслагващи се гласове:

— Ранена ли сте?

— За бога, едва не ни убихте.

— Какво ви става?

— Да не сте болна?

— Какво си мислехте, че правите?

— Трябва да вървя — заявявам на размазаната картина от тела около мен.

— Мисля, че трябва да поседнете.

— Трябва да вървя.

— Искате ли да се обадя на сестра ви? — пита Фин.

Колко ли пъти напоследък ми задава този въпрос? Струва ми се някаква ирония, че само допреди седмица за мен Клер почти не съществуваше. Моя полусестра на теория може би, но в реалността — нищо повече от име, надраскано на гърба на стара снимка. Тя беше наполовина нищо. А сега е онази половина, която ме допълва. Не бих могла да преживея последната седмица без нея. И защо не я послушах, когато ме предупреди да не шофирам? Защо не повиках такси?

Очите ми се стрелкат насам-натам. От двигателя излиза пара, през целия преден капак минава голяма резка, като дълбок белег от рана. Виждам жена да избутва малко дете настрани от сцената, сякаш прекаленото взиране към мен може трайно да увреди зрението на сина й, както когато гледаш слънчево затъмнение. Забелязвам как няколко човека почват да се разотиват, но други се наместват така, че да виждат по-добре.

Виждам Дейвид Тротър.

Стои сам на отсрещната страна на улицата и наблюдава ставащото със студени безстрастни очи. Пристъпва от крак на крак, а устните му се извиват в нагла усмивка.

— Не! — ахвам и се извръщам.

— Какво има? — пита Фин.

Вместо отговор, поклащам глава. Когато събирам достатъчно кураж отново да погледна в посоката на Дейвид Тротър, него вече го няма.

Бил ли е там изобщо?

Един от строителните работници ме докосва по ръката. Около трийсетте е, среден на ръст и тегло.

— Добре ли сте? — пита ме. В дъха му се усеща мирис на ментова дъвка.

Изпищявам, сякаш някой е прогорил кожата ми с цигара и правя крачка назад, но в този момент една ръка в ръкавица ме хваща за рамото. Откъсвам се от тълпата и тръгвам надолу по улицата.

— Хей, не можете просто да си тръгнете от мястото на катастрофата.

— Госпожице Карпентър…

Сякаш повикано предварително, едно такси внезапно спира точно пред мен. Отварям вратата и скачам вътре, без да съм напълно сигурна, че таксито не е мираж. Чак когато ноздрите ми са връхлетени от застоялия мирис на пот, излъчван от напуканата зелена мушамена тапицерия, и чувам тежкия кубински акцент на шофьора, започвам да осъзнавам, че това се случва реално.

— Къде отиваме? — пита човекът.

Мъча се да си спомня адреса. Тогава чувам спокойния глас на Клер да ми напомня.

— Югозападна осемнайсета улица 2501 — казвам на шофьора. — Можете ли да ме закарате възможно най-бързо?

Шофьорът ми се усмихва в огледалото. С облекчение забелязвам, че е около шейсетгодишен, с прошарена коса и толкова голямо шкембе, че практически воланът е потънал в него. Не е мъжът, който ме изнасили. Поне засега мога да си отдъхна.

— Дръжте се — обявява той.

* * *

Апартамент 411 е на четвъртия етаж в шестетажна, бонбоненорозова сграда, точно срещу асансьорите. Едновременно се потя от външната жега и треперя от климатика вътре, неприятна комбинация. Чукам на тежката дървена врата и чакам, но отговор няма. Поглеждам си часовника и виждам, че съм закъсняла с дванайсет минути. Елизабет Гордън сигурно се е отказала да ме чака, мисля си със смесица от разочарование и облекчение и тъкмо се каня да си тръгна, когато вратата се отваря и пред мен застава симпатична жена с къдрава кафява коса и уста, дъвчеща сандвич с риба тон. Около четирийсетгодишна, почти метър и осемдесет висока, тя е облечена всекидневно, със сиви панталони и светлосиня памучна риза. Тънък златен медальон виси на лебедовата й шия, в комплект с малки златни халки на ушите и широк златен пръстен на средния пръст на лявата ръка. Гримирана е съвсем леко, усмихва се, докато дискретно облизва зъбите си с език, забърсва дясната си ръка отстрани на панталоните и я протяга към мен. Здрависвам се, решавайки, че това трябва да е секретарката на доктор Гордън.

— Вие сигурно сте Бейли — казва тя и ме въвежда в малка чакалня с наредени край стените пластмасови столове с високи облегалки. — Едва ви чух. Извинявайте за сандвича. Мъчех се да го погълна, преди да дойдете.

— Не, вие извинявайте. Аз съм тази, която закъсня. Доктор Гордън тръгна ли си?

— Аз съм Елизабет Гордън и не съм доктор.

Едва сега забелязвам дипломите в рамки на бледосинята стена. Едната гордо обявява бакалавърска степен от Васар, а другата магистърска по социални дейности от Йейл. Не са по медицина, но са впечатляващи, въпреки това.

— Да отидем в кабинета ми. — Елизабет Гордън отваря друга врата, зад която се разкрива съвсем малко по-голяма стая от предишната, боядисана в същия успокояващ бледосин нюанс. В единия край на помещението има бюро, отрупано с папки и хвърчащи листчета, надраскани нечетливо. В другия край са подредени кафяв диван и два неподхождащи си по цвят стола — зелен и син, в опит, предполагам, да изглеждат небрежно и да предразполагат клиентите да се отпуснат. Зачудих се дали сандвичът също не бе част от подобен замисъл.

— Съжалявам за закъснението — извинявам се отново, когато тя ми прави знак да седна на дивана. Сядам на отдалечения край, а тя се настанява на синия стол насреща, кръстосва дългите си крака и отпуска ръце в скута си.

— Сякаш сте разстроена от това.

— Не обичам да закъснявам.

— Защо?

— Смятам, че е невъзпитано. Показва неуважение към времето на другите хора. — Сещам се, че баща ми беше педант по отношение на точността. Но не й казвам това.

— Закъсненията ви причиняват безпокойство?

— Не е ли така с всичко?

— Не зная. Така ли е? — усмихва се. Какво точно очаква да кажа? — Разбрах от сестра ви, че минавате през труден период.

Едва не се разсмивам, но само превъртам очи, както често прави Джейд, когато разговаря с майка си.

— Предполагам, че и така може да се каже.

Елизабет Гордън отбелязва нещо в блокчето с листове, които държи. Не помня да съм видяла това блокче в ръцете й по-рано и се питам откъде се взе.

— Говори ли ви се за това?

— Не съвсем.

— Добре. А за какво ви се говори?

— Не зная.

Тя изчаква малко.

— Защо дойдохте при мен, Бейли?

— Според сестра ми, това би могло да е добра идея.

— Да. Тя ми каза, че от известно време страдате от силни паник атаки.

— Не са от много време.

— Разбрах, че продължават от смъртта на майка ви досега.

— Май да.

— Близо три години.

— Май да — повтарям, макар точно да зная, почти до минутата, от колко време са.

— Клер ми каза, че баща ви също е починал наскоро.

— Така е.

— И че преди няколко седмици сте била пребита и изнасилена.

— Сестра ми се оказва голяма бърборана.

— Мисля, че само се опитва да ви помогне.

— А каза ли ви също, че имам любовна авантюра с женения ми шеф? — Внимателно наблюдавам лицето на Елизабет Гордън за някакви следи на неодобрение, но то остава спокойно и неосъдително.

— Пропусна тази част. Това ли е, за което искате да говорим?

Усещам нещо да се разпалва в гърдите ми, което кара лицето ми да пламне.

— Не.

Тя подбира следващите си думи с очевидна предпазливост.

— Вижте. От сестра ви зная, че изнасилването е било ужасно премеждие за вас, а виждам и че всички неща, с които се сблъсквате, пораждат сложни чувства у вас. Надявам се, че ще сте склонна да изразите тези чувства с думи, за да можем да работим заедно по посока на съвместяването на тези чувства с вашето разбиране за случилото се, така че евентуално да постигнем по-добро състояние…

— Нямам абсолютно никаква идея за какво говорите.

— Разбирам, че за някои събития е по-трудно да се говори, отколкото за други…

— Какво искате от мен?

— Струва ми се, че въпросът е ти какво искаш от мен.

— Аз искам… — започвам, но млъквам. — Не зная. Не зная какво искам. — Клатя глава и свеждам поглед към пухкавия бежов килим в краката си. Когато най-сетне поглеждам нагоре, гласът ми се е превърнал в шепот. — Искам просто да спра да се чувствам толкова дяволски изплашена през цялото време.

— От какво се боиш?

— А ти как мислиш? — Ехиден глас, ехидна усмивка. — Бях изнасилена, за бога. Онзи едва не ме уби.

— Боиш се, че това може да се случи отново ли?

— Той все още е някъде навън, нали?

— Доста страховита мисъл.

— Това ли правят терапевтите — изказват очевидното? — Нарочно я провокирам, но не зная защо.

— Не. Терапевтите се опитват да разберат и да помогнат на хората, дошли при тях за помощ — отговаря тя, отказвайки да захапе въдицата. — Изглеждаш уплашена и враждебна, Бейли. Раздразнителна и пред срив. Бих искала да зная какво най-много те тревожи сега.

— Да не би да човъркаш за подробности от изнасилването ми, доктор Гордън?

— Елизабет — поправя ме кротко. — Не съм доктор, забрави ли? И не, не търся подробности. Просто се опитвам да те накарам да изразиш с думи онова, което най-много те притеснява. Само така ще съм в състояние да ти помогна. Обикновено хората се чувстват по-добре, когато оставят проблемите си тук. Зная обаче, че това е трудна работа и на теб ти се е струпало много на главата. Ще отнеме време. Добрата новина е, че разполагаме с толкова време, колкото ни е необходимо.

— Разполагаме с по-малко от час.

Тя си поглежда часовника.

— Днес, да. Но се надявам да ми се довериш достатъчно, че да искаш да се върнеш.

— Не съм убедена, че ще има полза.

— Е, не е необходимо да вземаш решение на минутата. Защо не почакаме да видим първо как ще мине остатъкът от този сеанс? Звучи ли ти справедливо? — пита, като не дочаква отговор от мен.

— Предполагам.

— Да започнем ли оттам, да ми разкажеш малко за себе си? На колко си години?

— На двайсет и девет. — Изчаквам да ми каже, че изглеждам много по-млада, което би било лъжа, но тя не го прави и аз оценявам това. Разказвам й за работата си, добавям повърхностни данни за живота си, внимавам да не разкрия каквито и да било по-лични неща.

— Разкажи ми за майка си — казва тя.

Очите ми се напълват със сълзи.

— Какво да кажа? Тя беше прекрасна. Най-добрата майка… най-добрата ми приятелка.

— Сигурно е било непоносимо да я загубиш толкова млада.

— Беше само на петдесет и пет.

— Говорех за теб — поправя ме внимателно. — А баща ти? От Клер разбрах…

— Значи нищо не си разбрала — прекъсвам я остро, всичките ми мускули са се стегнали.

— … че е бил съвсем малко по-възрастен от майка ти — продължава мисълта си — и че тя му е била секретарка.

Мускулите ми отново се напрягат.

— Убедена съм, че Клер ти е разказала всичко за любовната им афера.

— Всъщност, не. Искаш да кажеш, че баща ти е бил женен, когато е започнал да се вижда с майка ти ли?

— Разбирам накъде биеш — отсичам раздразнено.

— Накъде бия? — Тя изглежда искрено объркана. Което само ме раздразва още повече.

— Мислиш, че понеже майка ми е имала афера с шефа си, докато е бил женен за друга жена, аз си мисля, че няма нищо лошо да спя с моя?

— А ти мислиш ли така?

— Аз мисля, че майка ми няма нищо общо с моята афера, ето какво мисля.

— Добре. Права си.

— А ти мислиш ли, че майка ми има нещо общо? — питам след малко. Сърцето ми бие толкова бързо и силно, че заплашва да пробие гърдите ми.

— Аз мисля, че има безброй причини жените да се ангажират с женени мъже. Понякога се чувстват самотни. Понякога нямат нищо по-добро. Друг път мъжът не е напълно честен за обстоятелствата. — Млъква за кратко. — А понякога ангажирането с женен мъж им помага да избягат от необходимостта да се справят с изискванията на по-нормална връзка…

— Мислиш, че това е моят случай?

— В твоя случай — започва Елизабет и виждам как внимателно претегля думите, преди да продължи — не зная. Ще видим. Може да се окаже несъзнателно желание да разбереш по-добре майка си.

Сривам се назад на стола и изпускам всичкия въздух от дробовете си с пъхтене, сякаш някой ме е ритнал в гръдния кош. Очите ми отново се напълват със сълзи.

— Какво има, Бейли?

— Не мога да го направя. — Скачам на крака. — Трябва да вървя. — Вече съм до вратата, с ръка на дръжката. — Не дойдох тук затова.

— Кажи ми какво чувстваш в момента, Бейли.

Поглеждам към тавана, после към пода. Искам ръката ми да отвори вратата, но тя остава неподвижна. Заповядвам на краката си да помръднат, но те отказват да се поместят.

— Чувствам се толкова дамгосана — проплаквам, изтиквайки думите насила от устата си.

— Какво ще кажеш за уязвима? — пита Елизабет Гордън и се изправя на крака.

— Разбира се, че се чувствам уязвима. Как иначе?

— „Дамгосана“ или „уязвима“ те кара да се чувстваш по-уплашена и гневна?

— Всичко ме прави гневна.

— Тогава дай да видим това „всичко“. Изнасилването, загубата на майка ти, смъртта на баща ти, това че спиш с шефа си.

Опитвам да говоря, но думите не излизат. Вместо това, просто стоя там и плача, раменете ми са разтърсвани от конвулсии при всеки хлип.

— Виждам, че засегнахме някаква струна — промълвя тихо тя. — Кажи ми какво чувстваш, Бейли. Опитай се да го формулираш с думи.

Оставам безмълвна в продължение на няколко секунди, после, и за моя изненада, чувам от устата ми да се отронват думи.

— Просто се чувствам много тъжна.

— Тогава мисля, че си готова да почнеш терапия — простичко заключава Елизабет Гордън, обгръща ме с ръка и ме повежда обратно към мястото ми.