Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (20)

20.

— Точно сега съм много разтревожена. Заради брат ми.

Аз седя на бежовия диван във вътрешния кабинет на Елизабет Гордън, а тя — на синия фотьойл отсреща. Намираме се в буквално същите пози, като миналата седмица.

— Какво те тревожи?

Разказвам й за случката в къщата на родителите ми.

— Кое те тревожи повече — фактът, че брат ти е престъпил съдебната заповед, или че е бил там изобщо? — опипва почвата тя.

— Че е престъпил съдебната заповед — отговарям набързо. Явно прекалено бързо, понеже разбирам, че и тя навярно си мисли същото. — Но има и друго — продължавам, макар да нямам представа какво се каня да добавя.

— Виждам, че си объркана — казва Елизабет. — Опитай се да опишеш с думи онова, което чувстваш.

Колко ли пъти съм чувала млади родители да карат побеснелите си тригодишни деца да изкажат „с думи“ какво искат? Дали изнасилването ме е направило инфантилна?

— Въпросът не е само в това, че той беше в къщата. Просто, в цялата работа имаше нещо гадно. — Разказвам й за състоянието, в което заварих отделните стаи, и за навлеците, с които брат ми се обгражда. Но не споделям, че имам дълбокото усещане, че той крие нещо от мен.

— Ти изплаши ли се?

— Не. От какво да се изплаша?

— Спалня, пълна с напушени голи мъже — натъртва тя. — Допускам, че това би могло да те притесни. — Накланя глава на една страна, къдравата й кестенява коса пада върху дясното рамо и разкрива деликатен диамант на лявото ухо.

— Сега си с други обеци — отбелязвам.

Тя разсеяно опипва ухото си.

— С какви обеци бях миналия път?

— Малки златни халки.

— Много си наблюдателна. — Привежда се напред. — Защо не ми кажеш какво преживяваш?

— В това е проблемът.

— В какво?

— Вече изобщо не съм сигурна какво преживявам.

— Как така?

— През цялото време се чувствам толкова странно.

— Как така? — повтаря отново. — За паник атаки ли говорим?

— Понякога. Но има и нещо повече.

— Какво е новото? Можеш да ми се довериш, Бейли — добавя след кратка пауза. — Разбирам, че напоследък нещата малко са загрубели…

Прекъсвам я.

— „Загрубели“ е твърде далеч от истината.

— А кое е близо?

— Усещам се така, сякаш не мога да дишам. Усещам се, сякаш почвам да си губя ума.

— Това е добре, Бейли.

— Как ще е добре? Какво му е доброто?

— Чуй ме. — Отново се привежда напред. — За хората е трудно да разберат как се развива този процес. Но като обясняваш нещата на мен, ти ги обясняваш на себе си. — Оставя химикалката върху листата в скута си. — Представи си, че си на ледена пързалка. Притесняваш се да не пропаднеш, понеже ледът е твърде тънък. Терапията прави леда по-дебел, така че да можеш да се пързаляш по-добре. С увереност. Точно сега обаче ти не се пързаляш по особено дебел лед. — Замълчава малко, за да ми даде възможност да си представя картинката. — Разбирам, че тези неща много те разстройват, дори като си ги мислиш, какво остава като ги говориш, но за теб ще е полезно, ако можеш да ги извадиш от себе си…

Свеждам поглед към рошавия бежов килим в краката си.

— Не зная дали ще мога. Не зная.

— По-добре е да споделиш онова, което става вътре в теб сега, на мига — да опишеш чувствата си с думи — отколкото да се мъчиш да ги капсулираш и да ги чакаш да експлодират. Виж, зная, че точно сега нямаш особено доверие в хората. Но по-важното е, на мен вярваш ли ми? Вярваш ли на мен, вярваш ли и на себе си, до такава степен, че да опишеш чувствата си с думи? Ако успееш, обещавам ти, че това ще намали вътрешното ти напрежение.

— Как би могла да ми обещаеш това?

— Защото мога да ти помогна, Бейли, ако ми позволиш.

— Просто не зная дали съм готова да го направя.

— Аз съм тук, Бейли. Когато и да бъдеш готова.

— Не можеш дори да си представиш какво става с мен.

— Ами, добре, тогава ти ми кажи какво точно става с теб.

— Не спя. Имам ужасни кошмари. Но после се събуждам и съм още по-нещастна.

— Разкажи ми за кошмарите си. Опиши ги, колкото можеш по-подробно.

Припомням си повтарящите се сънища: за акулите, кръжащи под нозете ми в плитките води; за мъжете без лица, чакащи ме на брега; за жената, която ме наблюдава с бинокъл от балкона си, а лицето й е моето лице.

— Това са натрапчиви сънища — обяснява Елизабет. — Чувстваш се безпомощна, объркана и уплашена, може би даже малко виновна.

— Виновна?

— Долавям, че чувстваш някаква вина за случилото се с теб.

— Зная, че не трябваше…

— Забрави „трябваше“ и „не трябваше“. Важното е какво е „станало“. И какво точно си мислиш, че си могла да направиш различно, Бейли?

— Можех да съм по-наблюдателна, по-нащрек.

— А аз можех да съм по-ниска — свива рамене тя.

— Това не е коректно сравнение. Човек не може да контролира ръста си.

— А е важно да контролираш нещата, така ли?

— Според теб, не е ли?

Тя надрасква думата „контрол“ по средата на листа в скута си, после улавя погледа ми и бавно измества топчето хартия така, че да не го виждам.

— Според мен, всеки иска да има контрол.

— Само дето нищо такова не е възможно, нали? Това ли се опитваш да ми кажеш? Че не е било възможно да контролирам ситуацията повече, отколкото ти ръста си?

— Не се опитвам нищо да ти кажа. Но ти ми кажи нещо — продължава тя. — Ако беше по-наблюдателна в онази нощ, ако беше по-нащрек, това щеше ли да промени нещо?

— Можех да го чуя по-рано. Можех да го видя. Можех да го спра.

— Наистина ли? Реалистично погледнато, мислиш ли, че би могла да го спреш?

Виждам се как клеча в тъмното сред туфа цъфнали храсти и се взирам през бинокъла към отсрещната сграда. Чувам шума от строшени клечки зад себе си, долавям слабото раздвижване на въздуха. Отново усещам вкуса на ръкавицата, затиснала устата ми и заглушила писъците ми, чувствам пороя юмруци по корема и лицето ми, които смазват съпротивата ми и ме докарват до ръба на безсъзнанието. Дали бих могла да направя нещо по-различно?

— Не зная.

— А аз зная — заявява тя. — Каквото и да беше направила, нямаше да можеш да го спреш.

— Можех да викам.

— Мислиш ли, че някой щеше да те чуе?

— Не зная. — Беше късно. Повечето хора сигурно си бяха легнали или седяха, залепени за телевизорите. Прозорците са били затворени, заради нощната жега, климатиците са били включени на пълна мощност, за да прогонят влагата. Дори и някой да беше ме чул, нямаше да обърне внимание. Дори да беше погледнал през прозореца, най-вероятно нямаше да види нищо. Бях се скрила добре.

Изведнъж си припомних усещането, че някой ме наблюдава от отсрещните апартаменти, когато ходих на оглед същата сутрин. Бях си помислила, че това усещане е от професионална параноя, но може и да не е било така. Може някой да ме е наблюдавал. Може дори да е бил същият, който ме изнасили.

— В крайна сметка, няма значение какво си могла да видиш или да направиш — казва Елизабет, неподозирайки за моите мисли. — Единственото, което има значение, е какво в действителност си видяла и какво в действителност се е случило. А то е повече от достатъчен проблем за справяне, и без онова, което би могло да бъде. Именно тези многобройни неща, които „биха могли“ да се случат, те държат на едно място, Бейли, и не ти позволяват да разрешиш истинските си проблеми.

— Които са?

— Ти ми кажи.

— Ами ако не зная?

— Тогава ще трябва да узнаем — заключава Елизабет. — Върху това именно ще работим заедно.

Кимвам в очакване тя да ми каже, че часът ни е свършил и че сме формулирали добра стартова позиция за следващия път. Но щом хвърлям едно око на часовника си, виждам, че срещата ни едва е започнала.

— Може би имаш да ми казваш още нещо — подканя ме тя.

— Какво например?

— Не зная. Освен инцидента с брат ти, какво друго се случи?

Мога ли да го направя? Мога ли наистина да й разкажа всичко? Мога ли да й се доверя сляпо? Поемам си дълбоко дъх, после бавно го издишам, въздухът излиза от мен като от балон. С мъка изтиквам думите от устата си.

— Мисля, че може да полудявам.

— По какъв начин?

— Виждам мъжа навсякъде.

— Мъжът, който те е изнасилил ли?

— Да. — Поклащам глава. — В смисъл, смахнато е, нали? Въобще не го видях, и все пак го виждам навсякъде. Всеки мъж на възраст между двайсет и четирийсет, бял, черен или нещо по средата, стига да е със среден ръст и тегло, само да го погледна и си мисля, че може да е бил той.

— На мен изобщо не ми звучи налудничаво — възразява Елизабет. — Права си. Може да е всеки.

— Онзи ден ми се стори, че го виждам на един ъгъл в Саут Бийч — продължавам, недопускайки да бъда успокоена толкова бързо.

— Продължавай.

— Мисля си, че чувам гласа му в ухото си, шепне ми да му кажа, че го обичам. Понякога се събуждам посред нощ, убедена, че телефонът звъни, но когато го вдигна, дава свободно. Щом погледна историята на обажданията, се оказва, че някой наистина е звънял, и аз си мисля, че трябва да е бил той. Само че може и да не е бил. Може да е бил брат ми…

— Брат ти защо би звънял посред нощ и би ли затварял?

— Не зная.

— Със сигурност полицията има начин да провери…

— Те вече ме смятат за луда.

— И защо така?

Сещам се за случката с Дейвид Тротър по-рано днес.

— А пък и този човек… — започвам.

— Какъв човек?

Защо не, по дяволите, мисля си отново. Стигнах толкова далеч, мога да ида и до края.

— Казва се Пол Гилър. Живее в един от блоковете срещу моя.

— Приятел ли ти е?

— Не — отсичам рязко. Прекалено рязко. Елизабет написва нещо на листовете си. — Изобщо не го познавам.

— Но знаеш името му.

— Да. Полицаите ми го казаха.

— Той заподозрян ли е?

— Те не го смятат за такъв.

— Но ти го смяташ.

Разказвам й за Пол Гилър, наричан още Нарцис, как започнах да го наблюдавам, защо продължавам да го правя и май не мога да се спра.

— Навярно трябва да ме е срам, че ти разказвам това.

— Няма причина да се срамуваш. Просто ми разказваш какво имаш наум.

— Но аз го гледах как прави секс…

— Застанал пред прозореца, светнал всички лампи и вдигнал завесите — напомня ми тя.

— Не мисля, че изобщо има завеси — поправям я. — Струва ми се, че току-що са се нанесли.

— Те?

Разказвам й за Елена, как я проследих до работата й, за информацията, която изкопчих от нея по време на спонтанно направения ми маникюр.

— Налудничаво, нали?

— На мен изобщо не ми звучи налудничаво — възразява Елизабет отново. — Рисковано, може би. Но не и налудничаво. Помъчила си се да поемеш контрол над ситуацията по най-добрия начин, който умееш. Направила си онова, за което си била обучавана.

Стисвам длани между коленете си, за да не почна да ръкопляскам. Тя не мисли, че съм луда, крещи един глас в мен. Тя мисли, че поемам контрол.

— И една нощ действително си видяла този мъж да се взира към теб с бинокъл?

— Помислих, че съм го видяла. Но когато полицаите отишли да го проверят, той заявил, че въобще не притежава бинокъл. Предложил им да претърсят апартамента.

— А те претърсили ли го?

— Не.

Елизабет свива демонстративно рамене, сякаш да каже: ясно.

— Значи може и да е излъгал. Пол Гилър има ли алиби за нощта на нападението ти?

— Полицаите твърдят, че не могат да го питат това, без основателни причини. Ти наистина ли не мислиш, че съм луда?

— Виж, нека резюмираме всичко, което знаем до момента, става ли? Открила си мъж, който съвпада с общото описание на изнасилвача, живущ в сградата, точно срещу твоята; сестра ти и племенницата ти също са го видели. Правилно?

— Правилно.

— Значи знаем, че не е плод на фантазията ти. Знаем, че е истински. И че обича да се разхожда гол пред прозореца, та да го види целият свят.

— Е, той е на двайсет и четвъртия етаж…

— Добре. Та да го види половината свят — поправя се с усмивка. — Сестра ти и племенницата ти също са станали свидетели на неговото поведение.

— Да.

— Значи знаем, че и това е истинско. Както и че му харесва да прави секс пред прозореца.

— Всъщност, аз съм единствената, която го е виждала да прави секс — уточнявам с внезапно отслабнал глас.

— Да не би да искаш да кажеш, че може и да не се е случило?

— Не зная.

— Мислиш ли, че само си си го въобразила?

— Не.

— Какво?

— Не — повтарям вече по-силно.

— Добре. И аз не мисля.

— И не смяташ, че съм параноичка? Или психопат?

— Едва ли си психопат. И бих казала, че имаш добра причина да си малко параноична. Била си пребита и изнасилена. Твоят свят е бил преобърнат наопаки. Имаш всичкото право да се чувстваш по начина, по който се чувстваш.

Имам право, мисля си. Не съм луда.

— Минала си през ада, Бейли. А този долен човек, когото си наблюдавала — независимо дали знае че го гледаш, или не, дали е изнасилвачът, или не — определено не помага. Ти очевидно си напрегната и постоянно нащрек. Сънищата ти символизират усещането ти, че не контролираш събитията, същото подсказва и общата ти тревожност. Днес ти направи много интересно разграничение: че не знаеш кое е истинско и кое не. Това не означава, че си психопат.

Не съм луда.

— Запозната ли си с термина посттравматично стресово разстройство?

— Разбира се. Единият му симптом не са ли халюцинациите?

— Могат да бъдат. Но това пак не означава, че си луда.

Страдам от посттравматично стресово разстройство. Не съм луда.

— И какво мога да направя по този въпрос?

— Точно каквото правиш. Идваш тук. Говориш за това. Усмихваш се. Какво си мислиш?

Чувствам как несъзнателната ми усмивка става все по-широка и се разпростира по страните ми.

— Че е смешно.

— Кое?

— Чувствам се по-добре.

— Как така?

— Ти току-що каза, че не съм луда, въпреки че се чувствам луда. Значи, в крайна сметка не съм луда. Налудничаво, а? — разсмивам се аз.

— Ти не губиш връзка с реалността. Просто си стресирана и травматизирана.

— Благодаря ти. — Иска ми се да стана и да си тръгна, да напусна кабинета й, преди това чувство на еуфория да се е изпарило. — Много ти благодаря.

— Все още ни предстои доста работа, Бейли.

— Зная. Но самият факт, че не ме смяташ за луда, ме кара да чувствам, че контролирам нещата повече.

— Ти не си луда.

— Не съм луда.

— Можеш ли да си спомниш кога за последен път си имала чувството, че контролираш нещата, Бейли? — пита Елизабет.

Ровя в паметта си и усещам как новопридобитата ми самоувереност почва да вехне.

— Не зная. Може би, преди майка ми да почине — признавам накрая. — Всичко оттогава насам е пълен хаос.

— Определено не си могла да контролираш случилото се с майка ти. Но си намерила начин да се справиш. Намерила си начин да овладееш живота си.

— Искаш да кажеш, като станах детектив ли?

— Не мисля, че изборът ти е бил случаен. Или хаотичен, както се изрази. Искала си отговори. Избрала си професия, която ти позволява активно да ги търсиш. Било е същото и след смъртта на баща ти. Работата ти е позволила да я приемеш и да продължиш напред с живота си. А дори и сега, когато полицията е отказала да разследва Пол Гилър, ти си взела нещата в свои ръце и си го разследвала сама. Може и да не е било най-благоразумното нещо на света, но със сигурност те е накарало да се почувстваш по-малко жертва. Накарало те е да поемеш повече контрол.

Тя е права, мисля си. Никога не чувствам, че контролирам нещата повече, отколкото когато работя.

— Само дето бях изнасилена, докато работех — казвам, преди да е поискала да изрека мислите си на глас.

— Поради което всичко това е още по-травмиращо за теб. Била си нападната на мястото, на което се чувстваш в най-силен контрол.

Този път вече ставам.

— Даде ми много поводи за размисъл.

— Надявам се да са ти полезни.

— Мисля, че може би вече ме излекува. — Засмивам се, сякаш да подчертая жалкия си опит да се пошегувам. Но надеждата ми всъщност е, тя да каже, че това не е шега, че наистина съм излекувана, че няма нужда да идвам повече, че натрапчивите ми състояния са блокирани завинаги, понеже не съм луда.

— Засега само драскаме по повърхността, Бейли — казва тя вместо това. — Все още ни предстои да говорим за много неща.

— Какви например?

— Ами, като начало, фактически никога не сме говорили за твоя баща.

— Мисля, че той е проблем на Клер, не мой.

— А ти нямаш ли какво да кажеш за него?

— Само това, че ми липсва.

— Сигурна съм, че е така. Значи, може би казваш, че някои мъже са добри?

Засмивам се.

— Предполагам.

— Според мен, това е една добра забележка, с която да приключим за днес. Съгласна ли си?

* * *

Направо излитам от кабинета на Елизабет Гордън, стигам до ъгъла и спирам първото такси, което виждам.

Не съм луда.

Не всички мъже са безотговорни лъжци. Не съсипват приятелките си и не лъжат, че не спят със съпругите си; не правят наркомански оргии в спалнята на мъртвия си баща. Не всички са изнасилвачи.

Не съм луда.

— За къде? — пита шофьорът на таксито.

Той е около четирийсетгодишен, с широки рамене, силен гръб, мустаци и вълниста тъмна коса. Друг път това би дръпнало спусъка на моите паник атаки, но това не е мъжът, който ме изнасили. Не всички мъже са изнасилвачи. Някои мъже са добри.

Не съм луда.

Тъкмо се каня да дам на шофьора моя адрес, когато променям решението си. Никога не чувствам, че контролирам нещата повече, отколкото когато работя.

Време е да се залавям за работа. Полицаите твърдят, че са разпитали всички, живущи в непосредствена близост до мястото, където бях изнасилена. Но разследването им до този момент не води до нищо. И щом полицията не може да ми помогне, ще трябва сама да си помогна.

Което означава да извърша баналното „връщане на местопрестъплението“.

Ако трябва да заимствам нещо от записките на Елизабет Гордън, това едва ли е най-благоразумното действие, но пък то може да ме накара да се почувствам по-малко жертва и с повече контрол над нещата. Поемам си дълбоко дъх.

— Североизточна 152 улица.