Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (15)

15.

Ето какво се случва, след като полицаите напускат апартамента ми: нищо. Клер и аз чакаме повече от час, но те не се връщат. Не се и обаждат.

— Какво мислиш, че означава това? — питам Клер.

— Означава, че трябва да почнем да приготвяме нашата вечеря — отговаря ми тя.

Отиваме в кухнята, където тя подправя филетата сьомга, които купи по-рано, после обелва малко картофи, нарязва ги, разбърква ги с босилек и зехтин и ги пъха във фурната. Възхищавам се на уменията й и се сещам за времето, когато и аз се справях с подобна лекота. Импулсивно решавам да приготвя любимата си салата, състояща се от диня, краставица и фета сирене — рецепта, наследена от майка ми.

— Изглежда вкусна — казва ми Клер и аз усещам пристъп на гордост.

Слагам масата в кухнята и решавам да извадя хубавия порцелан и любимите ми ленени кърпи. За кога ли ги пазя, в крайна сметка?

— Какво ще кажеш за малко вино? — питам. От нападението насам не съм близвала какъвто и да било алкохол, макар да не зная защо. Никой не ми е казал, че не бива. Елизабет Гордън навярно би направила извода, че подобно въздържание има нещо общо със самоконтрола и страха ми да не го загубя, от нуждата ми постоянно да съм нащрек. Нещо, за което да си говорим при следващия ни сеанс.

— Мисля, че чаша вино е великолепна идея — отговаря Клер. — Съвсем случайно в хладилника има много хубаво калифорнийско шардоне, което взех на идване…

— Не трябваше да го правиш.

— Не обичаш ли шардоне?

— Разбира се, че го обичам. Не в това е въпросът.

— Не разбирам тогава — казва тя. — В какво е въпросът?

— Въпросът е, че не бива да си харчиш парите по мен. — Не съм забравила, че Джейд сподели, че майка й много се притеснява за пари. — Не спираш да носиш тук храна и покупки. Купуваш ми списания, а сега и вино…

— Виното не е само за теб.

— Зная, но…

— Но какво?

— Не бива да го правиш.

— Защо не?

— Защото не е редно.

— Защо да не е редно?

— Клер — въздъхвам безсилно. Въртим се в кръг.

— Бейли — отговаря тя и в уморените й очи проблясват искрици.

— Ти се трудиш твърде усилено за парите си — казвам. — Не искам да ги харчиш за мен.

— Ти си ми сестра — напомня ми тя. — И точно сега минаваш през труден период. Отпусни се, Бейли. Това няма да продължи вечно. Съвсем скоро ще се почувстваш по-силна. Ще се върнеш на работа. Ще сложиш ред в живота си. Няма да имаш нужда да идвам толкова често.

— Ами ако искам да идваш?

— Тогава ще идвам — усмихва се тя. — И ще нося виното. А сега извади бутилката от хладилника, намери някакви чаши за вино и да започваме шоуто. — Донасям бутилката и тя я отваря, докато аз търся винените чаши в шкафа. — Удивително — възхищава се тя, докато налива. — На човек вече дори не му е нужен тирбушон. Чудото на съвременните технологии. — Вдигам чашата до устните си и тъкмо се каня да отпия, когато тя ме спира. — Почакай. Трябва да вдигнем тост.

Моментално си представям Нарцис и многобройните му завоевания, как се поздравяват с чаши с мартини. Питам се какво правят полицаите, разпитали ли са го вече, или са решили да не си дават труд. Зная, че дори и да го разпитат, ще е само за мое успокоение, да укротят моята, несъмнено засилваща се според тях, параноя. Забелязах прикритите погледи и повдигане на вежди, които си размениха детектив Кастильо и полицай Дюби. Зная, че ме възприемат като окаяна истеричка, като жена, която си е загубила ума, след случилото се с нея. Параноичка ли съм наистина? Дали имат право?

— За по-хубавите дни напред — казва Клер и чуква чашата си в моята.

— За по-хубавите дни — повтарям след нея и плахо отпивам от гладката златистожълта течност. Същото прави и тя.

— М-м. Добро е това нещо — отбелязва Клер.

Нещо, повтарям наум. Вдишвам опияняващата комбинация от ябълка, канела и тропически плод, на езика ми отлежава вкусът на масло и дъб. Поне Клер не ме смята за параноичка.

— За сестрите — вдигам тост и аз.

— За сестрите. — Очите й неочаквано се изпълват със сълзи, тя се извръща настрани и с опакото на ръката си изтрива страните. — За малко да забравя. Нося ти нещо. — Вдига тумбестата си кафява кожена чанта от пода до плота, бърничка из нея и след малко вади бял плик. — Забавлявай се — казва и ми го подава.

— Какво е това? — Отпивам още веднъж и оставям чашата на масата. После отварям незапечатания плик и вадя три снимки. Първо си помислям, че гледам снимки на Джейд. След това осъзнавам, че не е тя, а майка й, преди около шестнайсет години. Косата й е по-дълга, отколкото е сега, и прикрепена зад едното ухо с пластмасова китка люляк. Облечена е в къса бяла сатенена рокля, която нито е хубава, нито й отива, но приликата с Джейд е удивителна. Още по-удивителен е мъжът до нея. Това е Елвис Пресли. — О, боже мой. Това да не е…?

— Снимките от сватбата ми, както обещах. Този е имитаторът на Елвис, който ни ожени, а това — сочи един младеж със сърдито изражение, кожено яке и дънки, застанал до нея на следващите две снимки, — това е Елиът. Забележи дребните му като мъниста очички и противното самодоволно изражение.

Клер не е сурова към него. Нито преувеличава. Трудно е да пропуснеш както очите на младоженеца, така и изражението му. Котката, която не само е лапнала канарчето, но и го е сдъвкала. „Невестулка“, чувам баща ми да вика от гроба си. „Какво му става на това момиче? Омъжила се е за проклета невестулка. Не вижда ли, че се жени за нея само заради наследството й?“ Той е прав, както винаги. Елиът наистина прилича на невестулка и наистина се е оженил за нея заради предполагаемото й наследство, което обаче, в изпълнение на предишните си заплахи, баща ми анулира. Сега е трудно да се разбере какво е видяла тогава Клер в подобното на гризач лице на младежа, тотално различно от нашия красив, харизматичен баща. Освен ако тъкмо това не й се е сторило толкова привлекателно.

Елиът обаче отдавна го няма, а аз имам властта да върна на Клер поне част от онова, което й се полага по рождение. Не зная дали Хийт би бил склонен поне да се замисли над възможността да споделим част от наследството си. Дали би се съгласил на среща с полуроднините ни, за да уредим това дело, дето виси на главите ни и ни държи оковани в едно минало на недоволства, пречи ни да се придвижим напред, да продължим с живота си, както беше предложил Шон? Разбира се, Шон вече продължи напред със своя живот. А брат ми изчезна като пушек във въздуха, каквото е и най-честото му желание. Къде, по дяволите, е той? Защо не се обажда?

— Виж че нито булката, нито младоженецът се усмихват — отбелязва Клер.

— Хич да не е, поне Елвис изглежда щастлив — констатирам аз.

— Ще пия за това — казва тя.

Така и правим.

* * *

Почти два часа по-късно. Привършихме вечерята и преполовихме втората бутилка вино, когато телефонът почва да звъни. Скачам при звука и изтървавам ножа си. Той се удря в мраморния под и изчезва някъде под масата.

— Майка ми казваше, че според едно древно суеверие, ако изпуснеш нож, това значи, че ще дойде мъж — казва Клер.

Аз потръпвам, хвърлям се да намеря ножа и едва не падам при това действие. Може би ако го вдигна достатъчно бързо, мъжът, който и да е той, ще се махне.

— Аз ще вдигна. — Клер избутва стола си назад и отива в кухнята. Забелязвам лека несигурност в походката й. — Ало? — вдига тя. — Добре. Ясно. Да, пратете ги горе. Благодаря. Беше Стенли, от рецепцията — обявява при завръщането си. — Оказва се, че полицаите пак идват.

Изправям се, залитайки. Пих доста и стаята ми се върти. Хващам се за масата, за да не падна. Това не е добре, мисля си, когато двете с Клер се отправяме с несигурна крачка към вратата.

— Господа — въвеждам след малко двамата полицаи в апартамента. Сама усещам мириса на вино в дъха си, а по внезапното потрепване на носа на детектив Кастильо разбирам, че и той го е доловил. Не само е истерична параноичка, мисли той навярно, ами и пияна при това.

— Извинявайте, че се връщаме толкова късно — произнася учтиво, но думите му само прикриват неодобрението в погледа.

Колко е късно? Поглеждам към китката си, макар да не нося часовник. Всъщност, не нося от нощта на нападението ми. Какво е значението колко е часът? Времето почти напълно спря.

— Искахме да ви държим в течение. — На лицето на детектива се изписва уплах. Той отстъпва крачка назад и сочи към дясната ми ръка. — Това нож ли е?

Свеждам поглед, виждам ножа, който държа и се засмивам.

— Майка ти е била права — казвам на Клер. — Казвала, че ако изпуснеш нож, значи ще дойде мъж — обяснявам на полицаите.

— Не съм сигурен, че ви разбирам — обажда се полицай Дюби.

— Предлагам да ми го дадете — този път е детектив Кастильо.

— Не е много остър. — Кискам се, докато му го подавам. — И мирише на сьомга.

— Виждам, че сте обърнали няколко — забелязва Кастильо.

— От най-доброто калифорнийско — уточнявам, а Клер вдига пръст до устните си, предупреждавайки ме да си трая. — Бихте ли желали и вие? — питам все пак, пренебрегвайки сигналите й. Не й отива на Клер да е толкова задръстена.

— Не, благодаря. Все още сме на работа.

— Говорихте ли с Дейвид Тротър? — пита Клер.

Мъча се да се сетя кой беше Дейвид Тротър и защо името му ми е толкова познато.

— Да. Оказа се, че в нощта на инцидента във фитнеса майка му е получила удар — започва Кастильо.

Какво общо има това с мен? Какъв инцидент, в какъв фитнес и каква е връзката на майката на Дейвид Тротър с всичко това?

— Тя живее в Палм Бийч и веднага щом научил, той заминал при нея. Върнал се едва тази нощ. Затова не сме могли да го намерим.

— Разпитахте ли го за Бейли? — пита Клер.

— Да. Твърди, че в нощта на нападението е присъствал на грандиозна вечеря с поне половин дузина потенциални инвеститори.

— Вярвате ли му?

— Ще проверим алибито му. Както и историята с майка му.

— Тя как е? — питам аз.

Детективът сякаш се изненадва от въпроса ми.

— Струва ми се, той каза, че се възстановявала добре.

— Радвам се да го чуя. — Чувствам как тялото ми почва да се люлее. Но се радвам, че някой се възстановява добре.

— Може би трябва да поседнем — предлага Клер.

— Ами Нарцис? — питам аз.

— Кой? — обаждат се едновременно двамата полицаи.

— Мъжът, който ме наблюдаваше през бинокъл — обяснявам с досада.

— Този, с когото говорихме, се казва Пол Гилър — казва полицай Дюби и си поглежда бележките. — Как го нарекохте току-що?

— Нарцис… — започвам.

— Дадохме му това име, защото прекарва толкова много време пред огледалото — пояснява Клер.

— Нали се сещате, от онзи древногръцки мит — започвам да обяснявам, но полицай Дюби превърта очи, а детектив Кастильо поклаща глава.

— И какво имаше да каже за себе си този Пол Гилър? — пита Клер.

— Е, разбирате, че се налагаше да действаме внимателно. Не можеш просто да се изтъпанчиш пред някого и да му заявиш, че го подозираш в изнасилване, без сериозни доказателства, с каквито очевидно не разполагаме. От друга страна, ако той е нашият човек, не бихме искали да си изиграем козовете, преди да сме събрали тези доказателства.

— Какво каза той, детектив? — пита отново Клер, а аз се облягам на най-близката стена. Главата ми започва да се прояснява. Една тъпа болка чака, стаена зад очите ми. — Има ли алиби за нощта, в която бе нападната сестра ми?

— Не сме разисквали това.

— Как така? Какво точно казахте на този човек?

— Казахме му, че сме получили няколко оплаквания от съседи, които твърдят, че са го видели да се взира през бинокъл…

— И?

— Той отрече. Каза, че сигурно грешат, че той дори не притежава бинокъл.

— Е, много ясно, че така ще каже.

— Предложи ни да претърсим апартамента — заявява полицай Дюби така, сякаш това слага край на спора веднъж завинаги.

— И претърсихте ли го? — пита Клер.

— Не — отговаря Кастильо. — Вече си бяхме свършили задачата.

— А каква точно беше задачата ви, ако нямате нищо против?

— Да го предупредим, че шпионирането на съседите с бинокъл може да те прати в съда като воайор — казва многозначително той. — Което и вие, дами, не е зле да запомните.

— Това ли е всичко? Това ли е краят на разследването ви?

— Не. Ще проверим този Пол Гилър, ще разберем какво работи, има ли досие, такива неща. Но извън това, наистина не може да се направи кой знае какво. Освен ако не сте готова да го идентифицирате категорично… — добавя и поглежда към мен.

Поклащам глава, при което стаята опасно се накланя на една страна.

— Сигурни ли сте, че сте посетили точно този апартамент? — пита Клер.

— Апартамент 2706. Третият етаж от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно — рецитира полицай Дюби след нова консултация с бележките си. — Това е информацията, която вие сте ми дали. Правилна ли е?

— Третият етаж от горе надолу, четири прозореца от ляво надясно. Точно така.

— В такъв случай съжалявам — заявява Кастильо. — Но освен ако не ни дадете нещо по-съществено, ръцете ни до голяма стенен са вързани.

— Разбирам — казвам и наистина е така. Ето защо има частни детективи, мисля си, хора като мен, за които не важат подобни ограничения. Само че аз вече не съм предишния човек. — Благодаря, че ни държите в течение.

— И ще продължаваме, ако има някакво развитие.

Отварям вратата. Мъжете излизат в коридора. Детектив Кастильо се спира и ми подава ножа.

— Приберете го някъде — нарежда ми той.

Взимам си ножа и затварям вратата.

— Имам нужда от едно питие — заявява Клер.

* * *

— О, боже мой. Само виж това! — смее се Клер. Седим на пода във вградения гардероб, с проснати напред крака, а навсякъде около нас са разпилени стари снимки, извадени от един кашон. Обграждат ни като кринолин от едно време. — Виж ми косата!

— Мисля, че си много сладка.

— Сигурно си пияна.

— Да, така е. — Сграбчвам още една шепа снимки, част от личните вещи, наследени от мен и Хийт след смъртта на баща ни, макар Хийт да не показа особен интерес към снимките, на които той не присъства. Има и няколко стари албума, пълни с фотографии от предишните два брака на татко — снимки на Клер, притисната между родителите си, коремът на майка й, издут от бебето Джийн, снимки на двете деца, гледащи с обожание баща си, който е зареял поглед някъде в далечината.

Отварям друг албум и виждам как се появяват полубратята ми Томас, Ричард и Харисън, проследявам развитието им от бебета до юноши. Има дори снимка на Джийн като тийнейджър в пълна футболна униформа. Забелязвам приликата между съпруги номер едно и две и колко са различни от майка ми.

— Изглеждат много тъжни, нали? — отбелязва Клер, същата тъга струи и от нейните очи.

Иска ми се да я прегърна, но не го правя. Вместо това се изправям на крака и почвам да тършувам в чекмеджетата на вградените шкафчета.

— Какво правиш? — пита тя.

Най-накрая откривам онова, което търся в последното чекмедже: блокче с неизползвани чекове. Вземам един и сега пък почвам да търся химикалка.

— Какво правиш? — отново пита Клер.

Намирам една в дъното на чекмеджето и бързо написвам чека.

— За теб — казвам и й го подавам, после пак се пльосвам на пода, малко по-силно, отколкото трябва, но алкохолът в кръвта ми омекотява удара.

— Какво е това?

— Искам да го вземеш.

— Но това са десет хиляди долара! Не мога да ги взема. — Клер се опитва отново да напъха чека в ръката ми.

— Това е най-малкото, което мога да направя, след всичко, което ти направи за мен.

— Ти пи твърде много, Бейли — изрича предупредително. — Не знаеш какви ги вършиш.

— Зная точно какво върша — уверявам я. — Смятай ги за аванс.

— Какво означава това?

Какво ли означава? Сериозно ли си мисля да уредя делото с полуроднините си, като разделя семейното богатство? Не трябва ли първо да поговоря с Хийт?

— Мисля, че е по-добре да обсъдиш това с Хийт — произнася Клер като отзвук на собствените ми мисли. Тя пуска чека в скута ми.

— Не е справедливо ти да се притесняваш за пари — възразявам аз.

— Кой казва, че се притеснявам…? О, схванах, Джейд е разказвала приказки след училище.

— Тя само каза, че понякога се притесняваш.

— Справяме се чудесно, Бейли. Аз имам стабилна работа. Джийн ни помага винаги, когато може. Той плаща за онова скъпарско частно училище, в което тя ходи и има съученички, чиито родители могат да си позволят плажни жилища на остров Фишър.

— Но нали баща ни подсигури образованието на Джейд…

— Само за колежа — напомня ми Клер. — Кой знае дали това изобщо някога ще се случи.

— Ще се случи — заявявам с абсолютна увереност. Май единственото нещо, в което съм сигурна напоследък, е, че един ден Джейд ще ни накара да се гордеем с нея. Отново й подавам чека.

— Моля те… вземи го.

Клер се колебае, после въздъхва и пъхва чека в джоба на панталоните си.

— Обаче засега няма да го осребрявам, в случай че промениш решението си, като изтрезнееш.

— Няма да променя решението си.

За втори път тази нощ очите й се изпълват със сълзи. Само че сега не прави опит да се извърне.

— Не зная какво да кажа.

— Не е необходимо да казваш нищо.

Клер се пресяга, обгръща ме с ръце, притиска ме силно. Чувствам се в безопасност, сякаш най-накрая съм се прибрала у дома. Тогава нейният мобилен телефон почва да звъни, аз подскачам и се отдръпвам. Оказва се, че е Джейд, която се обажда да докладва, че се е върнала от остров Фишър.

— Трябва да вървя — заявява Клер.

— Чакай. Вземи ги с теб. — Събирам албумите и разпилените снимки на полуроднините ми и поемам след нея от вградения гардероб към спалнята. Светнато е, щорите са спуснати. — Можеш да ги споделиш с Джийн и останалите.

Тя ги поема.

— Благодаря ти. За всичко.

— Аз ти благодаря. За много повече.

Вече почти е стигнала вратата на спалнята, когато спира, обръща се и игриво повдига вежди.

— Какво ще кажеш? Едно последно надзъртане в името на доброто старо време? — После оставя снимките на леглото, изгася лампите и вдига щорите. Взема бинокъла и отива до прозореца. — Изглежда не си е вкъщи — казва след няколко секунди. — Е, хубаво. Май така е по-добре. — Пак събира снимките, излиза в коридора, прегръща ме, щом стигаме до вратата. Разтапям се в ръцете й. — Ще ти се обадя утре.

В устата ми се оформят думи, на езика ми са. Но Клер отваря, преди да успея да ги изрека. Вратата се затваря и аз гледам през шпионката как се отдалечава по коридора.

— Обичам те — прошепвам и думите ми се понасят след нея. Внезапно тя спира и се обръща, сякаш ме е чула. Помахва ми с ръка, после влиза в асансьора и изчезва.

* * *

Когато се връщам в спалнята, лампите в апартамента на Пол Гилър са светнати. Затаила дъх, грабвам бинокъла и отивам до прозореца. През малките кръгли стъкълца виждам мъж и жена да се движат странно в стаята. Поглеждам към часовника зад леглото, с греещи в червено цифри. Няма даже единайсет, твърде рано за мъжа, когото наричам Нарцис, да си е у дома. Но може би сега, когато е един обикновен Пол Гилър, нещата са се придвижили с един час напред.

Обаче още нещо е различно.

Жената. Нагласям отново лещите, за да я фокусирам по-добре. Тя е видимо по-невзрачна от другите, с които го виждах цяла седмица, косата й е по-къса и по-светла. Той изобщо не й се натиска, застанал е в другия край на стаята, напълно облечен, разлиства списание.

Какво става?

Едва сега забелязвам на леглото отворен куфар. Да не би той да заминава за някъде? Да не би посещението на полицията тази вечер да го е подтикнало да се махне за няколко дни, както направи Дейвид Тротър по-рано през седмицата? Питам се дали и Пол Гилър няма майка, която удобно е била настанена в болница по спешност.

Пол вдига поглед от списанието, жената отива до леглото и почва да вади от куфара разни неща: дънково яке, блуза, още една блуза, чифт дънки и пола във фолклорен стил, чифт ниски обувки. Всекидневно облекло в по-голямата си част. Нищо по-интересно. Никакви секси нощнички, нито оскъдно бельо. Виждам как жената изчезва в стаята с гардероба и се връща с наръч закачалки. Окача полата, дънките и якето и ги отнася обратно. Пуска блузите в коша за пране в другия край на леглото. Пъха обувките в торба и я окача от вътрешната страна на вратата на гардероба. Очевидно се чувства свойски в това пространство. То е нейното място.

Съпругата му? Фокусирам се върху ръцете й в опит да забележа златна халка на пръста й. Но съм твърде далече. Не съм сигурна.

Опитът ми подсказва, че навярно това е жена му, нямало я е цяла седмица, което е позволило на Пол да се превърне в Нарцис и да се отдаде на най-порочните си фантазии. Дали тя има някаква представа какъв е той, когато нея я няма? И ако има, пука ли й изобщо?

Тя влиза в банята и затваря вратата след себе си. Пол тутакси се съблича по гащи и се мушва в леглото. Никакво перчене пред огледалото този път, никакво разголване пред прозореца, никакво взиране с бинокъла към моя апартамент. Може да се е уплашил от предупреждението на полицаите. Може, както им е казал, изобщо да не притежава бинокъл. А може аз да съм си измислила цялата история, както без съмнение си мислят детектив Кастильо и полицай Дюби.

Пол бавно отгръща страниците на списанието, когато жена му, ако това е тя, се връща в спалнята по тънка розова дантелена нощничка. Сресала е косата си и е положила усилия да се разкраси. Пол обаче изобщо не я забелязва. Чак когато тя се обръща да загаси лампата, той вдига ръка да я спре, сочейки с видимо раздразнение списанието, което чете.

Виждам как жената на Пол отмята завивките и се пъхва в леглото до него. Обляга се на възглавницата и нетърпеливо поглежда към съпруга си, сякаш иска той да преустанови заниманието си и да я вземе в прегръдките си. Няколко минути по-късно тя решава да поеме инициативата и ръката й плахо посяга да погали бедрото му. Той оставя списанието и поклаща глава. „Късно е, уморен съм“, почти го чувам да казва. Тя кимва, отдръпва ръка и няколко минути остава неподвижна. После се свива настрани и се завива през глава, за да не вижда светлината. Или за да скрие сълзите си. Срамът й е ясно видим, дори през завивките.

След няма и пет минути Пол, известен още като Нарцис, пуска списанието на пода и се протяга да загаси лампата. Аз оставам сама в тъмното с образа на завитата през глава жена на Пол. Усещам калъфка за възглавница, нахлупена върху моята глава, а собственият ми срам се разпростира по тялото ми и сграбчва сърцето ми.