Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (11)

11.

В съня си плувам чисто гола в усамотено изумруденозелено езерце, обградено от разцъфнали храсти. Отмятам глава назад и чувствам по лицето си топлината на слънцето, а по врата си студенината на водата. Постепенно осъзнавам, че под мен кръжат акули и се устремявам към брега. Някакъв мъж се е протегнал над ръба на водата и се е захласнал по красотата на собственото си отражение. „Кажи, че ме обичаш“, шепти той. В същото време отражението му е разсечено от перка на акула, а в моето гърло се забиват гигантски зъби.

Изпищявам и скачам в леглото. Пресягам се към ключа на лампата.

Дейвид Тротър стои в края на леглото ми.

Целият е в черно и лицето му е скрито в сенките, но аз инстинктивно осъзнавам кой е. Приближава се. Подушвам водата за уста в дъха му.

— Махай се! — крещя и се изстрелвам от леглото, но се приземявам право върху болния си глезен. Рухвам на пода и стена от болка. Той ме сграбчва за косата и преди да се осъзная, почва да ме налага по корема и лицето. — Не! — изпищявам, но облечената му в ръкавица ръка вече ме стиска за гърлото и смазва трахеята ми.

Някак си смогвам да освободя едната си ръка и я извивам назад и нагоре към нощното шкафче до леглото. Успявам да отворя най-горното чекмедже и пръстите ми на сляпо тършуват за ножиците, които крия там. Чекмеджето обаче е празно. Ножиците ги няма.

— Тези ли търсиш? — пита Дейвид. Поглеждам, но виждам само белотата на калъфката за възглавница, която нахлузва на главата ми. Ето как изглежда смъртта, мисля си, а през това време той разчеква краката ми и забива ножиците дълбоко в мен.

Събуждам се с писък и лице, дълбоко забито в гънките на възглавницата ми. Вкусът на памучната материя изпълва устата ми. Телефонът звъни.

— По дяволите — измърморвам и се изправям в седнало положение. Взирам се в телефона, без да съм напълно сигурна дали този път съм напълно будна, или още сънувам. Какво говори за мен това, че вече не зная кога съм в съзнание и кога не? Сестра ми е права. Имам нужда от професионална помощ. Не мога да продължавам така, нощ след нощ, след нощ. Кошмар след кошмар, след кошмар.

Вдигам телефона, доближавам го до ухото си. Но чувам само сигнал свободно. Може и изобщо да не е звънял. Твърде е тъмно и аз съм прекалено уморена, за да проверявам номера на онзи, който е звънял.

Взимам душ, измивам косата, която Клер с толкова усилия подсуши и оформи по-рано, и сменям пижамата с нощница. Заставам до леглото, поглеждам към осветения дисплей на часовника и си давам сметка, че няма да успея да заспя отново. Два и половина сутринта е. Поколебавам се дали да не включа телевизора, но се отказвам, понеже имам предчувствието, че мога да наблюдавам по-интересни неща.

Зная, че в спалнята на апартамента отсреща е светнато, дори преди още да вдигна бинокъла до очите си. Зная, че онзи мъж ще е там — Нарцис, както го нарече Клер — и ще се разхожда полугол пред прозореца си, подканяйки света да го гледа.

Само че греша. Там няма никой. На западния фронт нищо ново, помислям си и се сещам за онзи стар филм, който гледахме двете с майка ми, една от стотиците филмови класики, които изгледахме по време на болестта й. Желанието да почувствам как ръцете й ме обгръщат, е физически болезнено, но въпреки това изпитвам облекчение, че тя не е тук да види в каква тъжна развалина съм се превърнала.

— Трябва да останем силни — ми каза баща ми след нейното погребение. — За да се гордее с нас.

Да бе, как не, мисля си. Точно сега ще е страшно горда с мен.

Винаги съм горда с теб, чувам гласа й и усещам ръцете й да ме обгръщат._ Кажи ми какво виждаш_, прошепва, когато облягам гръб на гърдите й, докосвам страната й със своята и долавям нежния аромат на цветя от шампоана й. Тя целува новата синина на брадичката ми и болката тутакси отслабва.

Връщам бинокъла до очите си.

Виждам празна стая. Двойно легло, самостоятелно овално огледало, тюркоазена лампа с бял плисиран абажур върху тоалетна масичка до прозореца.

И един мъж, осъзнавам с изумление. Нарцис, завърнал се у дома след нощен живот. Стои пред овалното огледало, очевидно доволен от онова, което вижда. Бавно прокарва длан през косата си, после си сваля сакото и го мята на леглото. Изважда мобилния си телефон от задния джоб на дънките и отива до прозореца. Пръстите му набират някакъв номер, той вдига телефона до ухото си и се взира в нощта.

Моят телефон иззвънява и аз подскачам. Главата ми се стрелва по посока на звука, сърцето ми препуска, потя се. Насочвам обратно бинокъла към Нарцис и виждам, че все още притиска телефона към ухото си. Възможно ли е да е той? Дали знае, че го наблюдавам?

Стрелвам се към нощното шкафче, но глезенът ми тутакси поддава и коленете ми се удрят в пода.

— Мамка му — простенвам, а телефонът продължава безмилостно да звъни. Няма как това да се случва, казвам си. Всичко е все още част от онзи глупав сън. Моят кошмар: Следващ сезон. Част Трета. Сагата продължава. Сагата никога не свършва.

Пропълзявам до телефона и го стигам точно когато почва да звъни за четвърти път.

Ухото ми е заглушено от сигнала свободно.

Залитам обратно към прозореца, с телефона в едната ръка и бинокъла в другата, вторачена в апартамента отсреща. Нарцис все още е до прозореца, с телефон до ухото. Той говори и се смее.

Звъня ли моят телефон изобщо? Или само си го въобразих?

Натискам звазда 69. Записано съобщение кратко ме информира: „Съжаляваме. Нямате достъп до този номер. Моля, затворете“.

Прекъсвам връзката, мъчейки се да проумея какво означава това. Мозъкът ми обаче отказва да функционира. Звънял ли е някой наистина? Грешка ли е било? Някое тъпо хлапе ли си прави майтап посред нощ? Дейвид Тротър? Травис? Някой друг? Никой?

Наблюдавам как Нарцис оставя телефона на масичката до леглото си, маха си вратовръзката и си изхлузва обувките. Виждам как стрелва поглед към вратата на спалнята. Виждам как излиза от стаята. Виждам как в съседната стая се светва. Виждам как отива до входната врата и я отваря. Виждам как влиза една млада жена — слаба, хубава, с дълга тъмна коса. Виждам как я хваща за ръката и я повежда към спалнята. Затаявам дъх.

От това разстояние тя малко прилича на мен. Или поне аз преди изглеждах така. Той я целува по врата, тя отмята глава назад и го прегръща силно. Дали това не е жената, с която той току-що разговаря по телефона? На нея ли позвъни и я помоли да се отбие? Ако е така, тя пристигна ужасно бързо. Може да живее в сградата. Възможно ли е да е проститутка? Не ми ли каза Дейвид Тротър, че в Маями се намират най-красивите проститутки на света?

Сега я целува по устните, целувките им стават все по-страстни. Ръцете му се плъзгат по гърдите й, по задника й, по бедрата й, после изчезват под късата й поличка. Само след секунди поличката пада на пода, последвана набързо от блузката и сутиена. Гърдите й са малки, ръцете му ги покриват. Големи ръце, мисля си, дъвчейки долната си устна. Той сваля бикините й и коленичи, заравяйки глава между краката й.

Ахвам, а коремът ми се свива и коленете ми се разтреперват.

След малко Нарцис се изправя отново и избутва младата жена до прозореца. Голото й тяло е напълно изложено, неговите ръце са навсякъде — по гърдите й, между краката й. Лицето й е странично приплеснато към стъклото, а очите й са затворени, докато пръстите му се плъзгат по гърлото й. Намират устата й и си проправят път между устните й. Нарцис си сваля ризата и смъква ципа на дънките си. С прилепени към стъклото длани, жената приема тласъците му в нея изотзад.

Проплаквам, усещайки всеки тласък, но не съм в състояние да откъсна поглед.

Щом свършват, те се отдръпват залитайки и се катурват на леглото. Стаята потъва в мрак. Аз се олюлявам към банята, където повръщам супата и сладоледа, които едва преглътнах по-рано. После се връщам до прозореца в спалнята и се смъквам на пода, с ножици в едната ръка и бинокъл в другата. Оставам в тази трепереща, почти ембрионална поза до сутринта.

* * *

Първата работа на Клер сутринта е да ми се обади.

— Как си?

— Добре.

— Хубаво. Записах ти час при терапевта. Днес по обяд.

— Днес?

— Други планове ли имаш?

— Не, но…

— Никакво но — отсича тя. — Тя се казва Елизабет Гордън и те вмъква в обедната си почивка като лична услуга към мен.

— Не съм сигурна.

— За кое не си сигурна?

— Ами за всичко.

Тя се смее.

— Това е добре, Бейли. Ти се пошегува. Значи, почваш да се оправяш.

Изобщо не разбирам за какво говори. Не се и опитвах да се шегувам. Бях сериозна.

— Бейли, тук ли си още?

— Просто не смятам, че съм готова да изляза днес.

— А аз не смятам, че можеш да продължаваш да стоиш затворена в този апартамент.

— Изобщо не можах да спя.

Това май я изненадва.

— Така ли? Хапчетата би трябвало да те нокаутират.

— Някой звъня по телефона — обяснявам, пропускайки частта, в която изплюх хапчетата. — Два пъти. Посред нощ.

— Как така? Кой?

— Не зная. Беше затворил, когато вдигнах.

— И двата пъти ли?

— Да. Поне така си мисля.

— Какво искаш да кажеш — така си мислиш? Нали каза, че някой ти е позвънил два пъти и е затворил, преди да вдигнеш? — Долавям объркването й, дори без да виждам лицето й. — Сигурна ли си, че не си сънувала?

— Не — признавам. Дори не си давам труда да й казвам, че съм набрала звезда 69. Може и това да съм го сънувала.

— Трябва да се обадиш в полицията — заявява тя.

— Може да е било просто грешка.

— Все пак им се обади — настоява отново. — Може да е важно.

И двете заобикаляме очевидното, никоя не иска първа да изрече онова, което и аз, и тя си мислим: че обажданията може да са били от мъжа, който ме изнасили. Да го направим би означавало да придадем на тази още безпочвена мисъл реалност и достоверност.

— Мислиш ли, че обажданията са били от мъжа, който ме изнасили? — Внезапно изпитвам нуждата да чуя тези думи, изречени на глас. В крайна сметка, изнасилвачът открадна чантата ми. В нея се намираше всичката, жизненоважна за мен, информация. Така че, той лесно би могъл да се сдобие с номера на домашния ми телефон.

— Мисля, че трябва да елиминираме тази възможност.

— Какво може да направи полицията?

— Ти знаеш повече по този въпрос от мен, Бейли — напомня ми Клер. — Не могат ли например да проследят обаждането?

— Не и ако е направено с онези предплатени карти — вече звуча като някое ченге от „От местопрестъплението“.

— Обади се в полицията — повтаря тя. — Бейли?

— Ще се обадя в полицията.

— Браво. Виж, ще ти дам адреса на Елизабет Гордън. Записваш ли?

— Да — лъжа аз.

Тя обаче не се хваща.

— Не, не записваш. Ще почакам, намери си химикалка. И побързай. Не ме карай да закъснявам за работа.

Ровичкам в най-горното чекмедже на нощното шкафче и намирам химикалка и лист хартия.

— Готово. Давай.

— Югозападна осемнайсета улица, номер 2501, апартамент 411. Записа ли?

— Да.

— Прочети ми го.

— Югозападна осемнайсета улица, номер 2501, апартамент 411.

— Добре. Надали ще ти отнеме повече от десет-петнайсет минути с такси.

— Добре.

— С кого ще се срещнеш?

— Какво?

— Терапевтката. Как се казва?

— Елизабет.

— Елизабет Гордън. Какъв е адресът й?

— Югозападна улица, номер 2501

— Осемнайсета — поправя ме Клер. — Сигурна ли си, че го записа?

— Осемнайсета — повтарям. — Апартамент 411 — добавям, преди да е имала време да попита и за това.

— Добре. Сега трябва да отивам на работа, но ще ти се обадя по-късно. Не си ли закусила още?

— Не.

— Добре, искам да отидеш в кухнята и да си направиш някакъв сандвич и кафе. И яйце. Изяж едно яйце. Това е протеин.

— Не мисля, че мога да изям каквото и да било.

— Изяж едно яйце, Бейли.

— Добре.

— Добро момиче. Ще ти се обадя по-късно.

Затварям телефона, оставям листчето с адреса на Елизабет Гордън отгоре на нощното шкафче и закуцуквам към кухнята. Правя си сандвич, кафе и яйце, което се оказва доста вкусно всъщност. Забравила съм колко обичам яйца. Забравила съм колко съм се радвала на много неща.

Телефонът звънва и аз подскачам. Стомахът ми се преобръща, а яйцето, на което току-що се насладих, заплашва да се върне обратно. Придвижвам се до телефона колкото мога по-бързо, но не го вдигам. „Неизвестен номер“ се изписва на дисплея. Поколебавам се дали да не оставя да се включи гласовата поща. Накрая любопитството ми надделява и вдигам слушалката до ухото си.

— Здрасти, Бейли — казва Хийт. — Защо се забави толкова?

— Защо криеш номера си? — сопвам се, вместо да поздравя.

— Какво?

— Защо криеш номера си и не мога да видя кой звъни?

— Винаги го крия. Става автоматично. Плащам допълнително за това — почва да обяснява той.

— Снощи ти ли се обажда?

— А?

— Около два сутринта. Звънял ли си ми тогава?

Мълчание. После:

— Не зная — признава си. — Бях с Травис. Хубавичко се напушихме. Може и да сме се обаждали тук-там.

— Бил си с Травис?

— Какво става, Бейли? Той твърди, че мислиш, че той те е изнасилил и си насъскала полицията срещу него.

— Не съм ги насъсквала срещу него. И не смятам, че той ме е изнасилил.

Дали?

— Човекът те обича, Бейли.

— А аз обичам теб, Хийт. Но, кълна се, ако само още веднъж те чуя да го защитаваш…

— Ау. Добре. Чакай. Аз съм на твоя страна, помниш ли?

— Тогава почни да се държиш като на моя страна.

Мълчание. Зная, че нараних чувствата му, нещо, за което винаги съм полагала неимоверни усилия да не правя, но съм уморена, кисела и всичко ме боли. А и Клер ми е уговорила среща с тази терапевтка, дето се е отказала от обедната си почивка, само и само да ме приеме, така че как може дори да ми мине през ума да не се появя, но точно това си мисля.

— Извинявай, Бейли. Такъв съм задник…

— Можеш ли да ме откараш до едно място? — Разговорът отива натам, да почна да утешавам Хийт, а не ми се ще да го правя. — Трябва да съм на Югозападна осемнайсета улица до обяд.

— Какво има на Югозападна осемнайсета?

Разказвам му за часа, уговорен ми от Клер.

— Пази се от коварни полуроднини, които преследват само парите ти.

— Можеш ли да ме закараш? — пренебрегвам забележката му аз.

— Разбира се. О, чакай. До обяд ли каза? Не, не мога. Пак ми се обадиха от онази реклама на „Уискас“ и трябва да съм там в 11:45. За втори път ме викат. Явно се колебаят между мен и един друг. Ами Света Клер? Не може ли тя да те закара?

— Тя работи, Хийт.

— Колко удобно.

Почвам да губя търпение от този разговор.

— Има ли някаква друга причина да се обадиш?

— Само да видя как си. И понеже се държиш малко като кучка, предполагам това означава, че почваш да се оправяш.

Интересно как различните хора тълкуват оправянето. За Клер нещата се свеждат до чувството за хумор, за Хийт то е да си кучка.

— Ще се чуем по-късно.

— Обичам те — изгуква той, докато затварям.

Обаждам се в полицията. Съобщават ми, че все още не са открили Дейвид Тротър, и че ще ме държат в течение. Решавам да не им казвам за снощните телефонни обаждания. Не искам да навличам на брат си проблеми. Нито на Травис, понеже най-вероятно той е звънял, а Хийт го прикрива зад маската на наркотична забрава. Ако обажданията продължат, тогава ще им кажа. А междувременно трябва да се подготвя за посещението. Дотогава има все още много време, но не е лошо да почна. Един бог знае, че нямам нищо друго за вършене.

Отправям се към банята. Нарочно не поглеждам към бинокъла на пода до прозореца. Приключих с воайорството, казвам си, влизам под душа и оставям ножиците на сиво-белия мраморен плот, вграден в мраморната стена на душкабината. Стоя под мощната струя гореща вода и усещам как косата ми залепва за скалпа като водорасло. Щом приключвам с търкането, тъй яростно, че по лактите и коленете ми избиват кървави петна, измивам основно косата си и слагам балсам, въпреки че от него вече няма ефект, след употребата на толкова много шампоан. Вълнистите извивки на дългата ми коса са заменени от упорити възли. Някога беше искрящокафява, но сега е изгубила блясъка си.

Подсушавам я криво-ляво и я стягам с широк ластик в основата на врата си. Нанасям коректор около очите си и размазвам малко фон дьо тен по лицето си. Слагам лек руж и малко спирала на миглите.

Приличам на клоун, преценявам, докато в продължение на няколко секунди се гледам тъпо в огледалото, после измивам всичко и почвам отначало. Вторият път се получава още по-зле. Изтривам спиралата със салфетка и вдигам очи, за да се озова лице в лице с някакъв енот с див поглед.

Накрая се връщам обратно под душа и започвам целия процес отначало. Този път решавам да не си давам труда да се гримирам. Елизабет Гордън ще трябва да ме приеме такава, каквато съм, със суха, изпръхнала кожа и мъртвешки тен.

Телефонът звъни и аз подскачам.

— Ало? — вдигам, преди да е свършил още първият сигнал.

— Какъв е адресът? — пита Клер и аз се засмивам.

— Югозападна осемнайсета улица 2501.

— Номера на кабинета?

— 411.

— Добро момиче. Готова ли си вече?

— Почти.

— Искаш ли да ти викна такси?

— Не, няма нужда. Мислех си да ида с колата. — Това изречение изненадва и двете ни. Кога съм си помислила нещо подобно?

— Бях останала с впечатлението, че нападателят ти е откраднал ключовете на колата.

— Момчетата от паркинга имат дубликат.

— Ами книжката ти?

— Имам копие. — Чиста лъжа.

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

— Аз съм сигурна — заинатявам се.

— Ами добре тогава. Дано да е добре.

— Добре тогава — повтарям след нея.

— Обади ми се, като се върнеш.

Обещавам и затварям. Пристъпвам предпазливо към гардероба, като внимавам да не стоварвам цялата си тежест на болния глезен и се питам дали действително е добра идея да шофирам. Но аз винаги съм обичала да карам. А и винаги ми е действало успокояващо да седя зад волана на колата, която някога принадлежеше на майка ми.

Избирам чифт свободни черни панталони и бяла риза за първото ми излизане от три седмици. Чувствам се леко замаяна. Шофирането ще ми помогне повече от който и да било терапевт.

В единайсет и петнайсет се обаждам на рецепцията и моля Фин да накара някой да докара колата ми.

— Разбира се, госпожице Карпентър.

— А би ли могъл да пратиш някого да ме съпроводи с асансьора до долу? — питам със заседнала буца в гърлото и стягане в гърдите. — Обикновено не бих молила за това. Но след вчера…

— Веднага се качвам и лично ще ви съпроводя — без колебание заявява Фин.

Две минути по-късно е вече пред вратата ми.

— Навярно е глупаво от моя страна. — Докато вървим по коридора имам чувството, че ми се вие свят и с усилие успявам да стоя изправена.

— Предпазливостта никому не е навредила.

Асансьорът пристига и влизаме вътре. Фин натиска копчето за фоайето, аз затварям очи и изминаваме целия път до долу, без да ни прекъсват.

— Ето я и колата ви. — Фин сочи към сребристото порше, което тъкмо се задава иззад завоя на сградата.

Уес изскача от колата, без да гаси мотора, а Фин ми отваря вратата на фоайето.

Бавно доближавам колата, наследена от майка ми. Бронята е лъскава и чиста, сребристият метал отразява ослепителното обедно слънце на Флорида. Беше нощ, когато за последен път видях колата си на една тиха уличка в северен Маями. За последен път докоснах дръжката на вратата й в нощта, когато бях изнасилена.

— Мога да го направя — промърморвам, докато се плъзгам зад волана.

Уес затваря вратата след мен и се навежда през отворения прозорец.

— Карайте внимателно — казва и силният медицински мирис на използваната от него вода за уста кара очите ми да се насълзят.