Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (6)

6.

— Мога ли да говоря с детектив Маркс, моля? — Притискам телефона до ухото си и се облягам на възглавницата. Спалнята тъне в тъмнина, макар да наближава десет сутринта. Мислех да вдигна плътните щори и да пусна безмилостното слънце вътре, но се отказах. Не съм готова да посрещна началото на поредния безкраен ден, макар че за мен денят и нощта вече са станали взаимозаменяеми. Нито едното не предлага повече удобство от другото.

— Една минута, моля — казва полицаят.

Долавям неприязнен тон в гласа му, сякаш съм го откъснала от нещо важно, или поне по-важно от мен. Дали не ме разпознава по гласа? — питам се, а през това време той ме слага на изчакване и жизнерадостните звуци на латиномузика тутакси изпълват тишината. Представям си как полицаят се накланя през бюрото си и се провиква към детектив Маркс: „Ей, отново е онази Карпентър. За трети път през последния половин час. Искаш ли пак да й кажа, че си заета?“.

Разбирам ги. Наистина. Тъжният факт е, че аз съм вчерашна новина. Заменена съм от други, по-нови, по-пресни, по-интересни престъпления: жена, удушена от приятеля си след разгорещен спор, коя от кандидатките заслужава да стане следващият американски топмодел; откъсната китка на ръка, открита в блатото до магистрала I-95; стрелба в супермаркет с един загинал и друг с опасност за живота. Не съм конкурентоспособна. Приличам на запалка, която едва мъждука, същността ми бавно се процежда във въздуха като пара и скоро от нея няма да остане нищо.

„Може да си била набелязана“, чувам гласа на племенницата си.

Възможно ли е?

Ами ако Джейд е права? Но след като Роланд Питърсън и Тод Елдър отпаднаха като заподозрени, кой друг би ме набелязал? Какъв мотив би могъл да има?

Какви ги върша? — чудя се на себе си, отдръпвам телефона от ухото си и рязко прекъсвам Глория Естефан по средата на песента й. На какво се надявам като зная, че за пореден път полицаите ще заявят, че нямат нови следи? Натискам бутона за изключване и връщам телефона на мястото му. Детектив Маркс не може да ми каже нищо, което вече да не зная.

Изтласквам се от леглото и се запрепъвам към банята. Краката ми вече свикнаха да изминават само по няколко метра наведнъж. Събличам си пижамата в тъмното и се пъхам под душа. Когато съм се напарила достатъчно, спирам горещата вода и увивам тялото си в чиста хавлия. Мълком благодаря на Клер, че пусна поне три перални с пране, преди най-накрая да си тръгне снощи, малко преди полунощ. Отивам до прозореца в спалнята, натискам копчето на стената, което движи щорите и те автоматично се вдигат към тавана. Свят от стъклени домове ме поздравява, слънчевите лъчи се пързалят по гладката им повърхност.

Виждам ги веднага, макар те да не ме виждат: строителните работници на бързо израстващата сграда отсреща, които се перчат в своите сини, бели и жълти каски. Присъствието им винаги ме стряска, въпреки че са тук всяка сутрин и е така вече повече от година — започват да чукат точно в осем часа всяка сутрин, сглобяват етаж след етаж с такава лекота, сякаш малки деца си играят с пластмасови блокчета. Наблюдавам ги няколко минути, после взимам бинокъла и приближавам работниците, докарвам ги до по-точен фокус. Виждам как един от мъжете трие потта от челото си с бяла кърпичка, която измъква от джоба на провисналите си дънки; виждам как друг минава покрай него с дебело парче дърво върху широките си рамене, небрежно изложил на показ голите си бицепси. Виждам трети да излиза от подвижната тоалетна, разположена в далечния край на откритото пространство от стомана и бетон. Мъжете — бързо преброявам шестима — са на възраст между двайсет и четирийсетгодишни, със среден ръст и тегло. Двама са бели, трима латиноси и един с цвят на кафе с мляко.

Всеки от тях би могъл да бъде мъжът, който ме изнасили.

Може да ме е наблюдавал, точно както аз го наблюдавам сега. Може някоя сутрин да ме е забелязал до централния вход, докато чакам да докарат колата ми от подземния гараж. Може да ме е проследил, да е карал след поршето ми, узнавайки дневния ми график. Може да ме е дебнел през нощта, когато отидох да търся Роланд Питърсън, да ме е шпионирал, както аз шпионирах апартамента на бившата приятелка на Питърсън, да е чакал удобния момент да нападне.

Възможно ли е?

Телефонът звъни и аз подскачам. Навярно е Клер, да види как съм, мисля си и вдигам телефона до ухото си. Обаче не е Клер и аз съм разочарована, което ми се струва и странно, и смущаващо.

— Бейли — казва детектив Маркс с глас, едновременно успокояващ и делови. — Съжалявам. Разбирам, че си ми звъняла преди малко. Явно връзката е прекъснала. — Не ме пита нито как съм, нито дали всичко е наред. Отговорите и на двата въпроса вече са й известни.

— Сетих се нещо — казвам и се сещам за очите й в нощта на изнасилването ми, меки и сиви.

— Спомни си нещо ли? — Представям си как прави знак на партньора си и се пресяга през отрупаното бюро за бележника и химикалката.

— Той използва вода за уста.

— Какво?

— Мъжът, който ме изнасили. Дъхът му миришеше на вода за уста.

— Дъхът му е миришел на вода за уста — повтаря тя с равен глас.

— С ментова миризма — уточнявам.

— Ментова.

Започвам да се чувствам глупаво. Каква полза би могло да има? Милиони хора използват вода за уста.

— Сетих се за това едва вчера, докато разопаковах разни покупки. — Потръпвам при спомена. — Точно както казахте, някакви детайли неочаквано се връщат в съзнанието ми… — Така ли беше казала?

— Това е наистина добре, Бейли. Продължавай да се опитваш да си спомняш. Може още нещо да изникне.

Нещо, което би могло да е от реална помощ на полицията в разследването им.

— Има ли друго? — пита тя.

— Не. Само това, че…

— Само това, че какво?

— Имало ли е и други изнасилвания в района, където аз бях нападната?

— Други изнасилвания в района — пак повтаря детектив Маркс и аз си давам сметка, че този й навик ме дразни. — Не, в района няма други изнасилвания.

— Абсолютно никакви?

— Не са докладвани актове на насилие от какъвто и да било характер в този квартал за последните шест месеца.

— Какво означава това според вас?

— Не зная — признава тя. — А според теб какво означава?

Думите са вече на върха на езика ми, но ми отнема няколко секунди да събера достатъчно сили да ги изплюя.

— Че може би нападението над мен не е било случайно, че може да съм била набелязана.

— От кого? — пита детектив Маркс.

— Не зная. — Поглеждам назад към строежа зад прозореца и виждам двама работници да местят дълга стоманена греда.

— Бейли — настоява детектив Маркс, — сещаш ли се за някого, който би желал да те нарани?

Колко ли пъти сама си задавах този въпрос? Има много хора, които не ми се радват, в това число няколко недоволни членове на собственото ми семейство, но със сигурност нито един от хората, които познавам, не ме мрази толкова, че да направи нещо такова. Разбира се, те биха могли да наемат някой друг да го направи, минава ми през ума и аз ахвам.

— Какво? — пита детективът.

— Нищо.

Кратка пауза, през която и двете очакваме другата да заговори. Накрая детектив Маркс се предава и прекъсва мълчанието.

— Добре, Бейли. От теб искам да направиш следното. Слушаш ли ме?

Кимвам.

— Бейли? Слушаш ли ме?

— Слушам.

— От теб искам да направиш списък на всички, които познаваш, в миналото и сега, лично или професионално, и които биха могли да изпитват злоба към теб. Можеш ли да го направиш?

Отново кимвам. Смътно си спомням, че и преди сме говорили по темата.

— Питахме те за евентуални врагове, които може да си създала в резултат на твоята работа — продължава детектив Маркс. — Сети ли се за някого?

— Всъщност не — отговарям бързо. — Вече изключихте Тод Елдър.

— Някой от миналото ти? Може би ядосано бивше гадже?

Не съм й казвала за отвратителното ни скъсване с Травис.

— Сигурна съм, че бих разпознала мое бивше гадже, дори с калъфка от възглавница на главата — казвам и долавям в собствения си глас нещо повече от раздразнение. Този разговор е безпредметен. Съжалявам, че изобщо го започнах.

— Виж, Бейли — подхваща тя. — По-вероятно е да не си нападната от някой познат. Или поне не някой, когото познаваш добре. Много по-вероятно е това да е било нападение на непознат над непознат. Може онази нощ някой да те е видял, да е почакал да се отвори възможност и тогава да е ударил. Или пък да те е следил от дни, дори седмици. Би могъл да е някой, когото познаваш бегло, или покрай когото си минала на улицата, може да си му казала „здрасти“, или да не си му казала, и той да го е възприел като лична обида. В този град има достатъчно откачалки, така че всичко е възможно и точно затова намирането му е толкова дяволски трудно. Ето защо, всяко нещо, за което можеш да се сетиш, и всеки, за когото можеш да се сетиш, каквото и да е, би било от полза.

Отново поглеждам към строежа отсреща.

— Ами, например, всички тези строителни работници. — Разказвам й за мъжете, които виждам всеки ден през прозореца си и изказвам предположението, че един от тях също би могъл да ме забележи.

— Строителни работници — повтаря тя. — Имаш ли причина да смяташ, че някой от тях може да е мъжът, който те нападна?

— Всъщност, не.

— Някой от тях да ти е казвал нещо или да е предприемал нежелани действия…?

— Не.

Съкрушена въздишка.

— Виж, няма как да почнем да разследваме всеки строителен работник наоколо само въз основа на сексистки подозрения.

— Не, разбира се, че не. — Усещам, че тя почва да губи търпение с мен. — Но можете да поискате от предприемача списък на работниците — продължавам въпреки това, — да проверите имената им в компютрите си, да видите дали някой няма криминално досие, а може би и предишна присъда за изнасилване.

— Това е доста далечен изстрел — отронва след дълга пауза детектив Маркс. — Но защо не, по дяволите? Ще потърсим иглата в тази купа сено.

Или парче от счупено стъкло, мисля си, когато слънцето се отразява в някакъв прозорец и праща отблясъка си право в окото ми.

— Което не означава, че няма да намерим мъжа, който ти е сторил това, Бейли.

— Зная. — Няма никакъв шанс да открият виновника, освен ако той не нападне отново.

На това ли трябва да се надявам? Онзи, който ме изнасили, да хвърли още някоя жена в този жив ад? В какво се превърнах — в човек, който желае нещастието на друг, заради собственото си избавление?

— Ще се заема с това веднага — заявява детектив Маркс. И добавя: — Напиши ми онзи списък.

Захвърлям телефона на леглото и пак се замотавам около прозореца. Хладният полъх на климатика духа право в голите ми рамене и аз осъзнавам, че все още съм само по хавлия. Дали някой не ме вижда? — питам се, и макар да зная, че слънцето прави това невъзможно, се свличам на колене и пропълзявам до гардероба за всеки случай. Възможно ли е един от работниците от отсрещния строеж да ме е видял някоя сутрин да се разхождам полугола из апартамента? Или пък някой от другите сгради? Може да не съм единствената в квартала, която има бинокъл.

Звънът на телефона ме кара да се просна на четири крака. Лежа на пода, с лице, притиснато в плюшения бежов килим и сърцето ми бие накъсано. Минават няколко секунди, преди да си възвърна самообладанието и да се пресегна за слушалката, минават още няколко, докато се сетя, че не е на мястото си, а върху леглото, където я хвърлих преди малко. Успявам да я открия по средата на четвъртото звънене, преди да се включи гласовата поща.

— Ало? — прошепвам и облягам гръб на леглото, с надеждата да чуя закрилническия глас на Клер.

— Госпожице Карпентър, аз съм Стенли, от рецепцията — съобщава ми един глас.

Мъча се да си представя Стенли, но не мога. Младежите, обслужващи рецепцията, са поне пет-шест, двойно повече са служителите в гаража, и всичките са еднакво представителни и еднакво неразпознаваеми.

— Ключарят е тук да смени ключалката ви.

— Може ли да ми дадете пет минути?

— Разбира се.

— А може ли да пратите още някого горе с него?

— Ще видя кой е на разположение.

— Благодаря. — Нахлузвам чифт широки памучни панталони в цвят каки и безформена бяла риза, връзвам влажната си коса на опашка в основата на врата.

Точно пет минути по-късно на вратата се чука силно. Поглеждам през шпионката и виждам двама мъже да стоят от другата страна, лицата им са деформирани от близкото разстояние и тесния ъгъл, под който ги гледам. Отварям вратата и им правя път да влязат.

— Здрасти — едва разпознавам гласа си. — Заповядайте.

— Здравейте. Аз съм Мануел — представя се по-възрастният от двамата с тежък кубински акцент, стиснал в ръка куфарчето с инструменти. Той е на около четирийсет години, със среден ръст и тегло, дълга до раменете коса и топли, тъмни очи.

Вторият е висок и слаб, с малко лунички в основата на широкия нос и дълга до брадичката тъмноруса коса. Горната му устна все още се заиграва с идеята за мустак. Носи познатата униформа на момчетата от паркинга, а баджът му го идентифицира като Уес. Изглежда всичко на всичко към двайсетгодишен. Не си спомням да съм го виждала преди.

— Нов ли сте тук? — питам го.

— Постъпих преди около месец — съобщава той. — Страхотна сграда.

Дъхът му мирише на вода за уста. Ахвам и отстъпвам крачка назад.

Уес се втренчва в мен, светлокафявите му очи се взират твърде свойски, което е колкото неочаквано, толкова и обезпокоително.

— Нещо не е наред ли?

Клатя глава и си напомням, че милиони хора използват вода за уста, и че дъхът на това момче по нищо не прилича на дъха на моя изнасилвач, понеже е повече като обикновена мента, а не джоджен.

Дали знае какво ми се е случило? А останалите му колеги? Сигурно подозират нещо, особено при очевидното прекъсване на обичайното ми ежедневие и всички тези посещения на полицията. Дали не шушукат помежду си? Дали не ми се присмиват зад гърба? Какво ли изпитват? Любопитство? Възбуда? Отвращение? Дали не си мислят, че съм си го просила?

Мануел се захваща да демонтира сегашната ключалка.

— Пълен боклук — изсумтява той и я хвърля настрани. — Аз давам нещо много по-добро — показва ми друга ключалка. — Много по-значително. Вижда?

Кимам.

— Племенницата ми успя да отключи тази за около две секунди.

— Няма да може да отвори вече така. Гарантирам.

Гледам ръцете на Мануел как работят, за да инсталират новата ми ключалка. Какви дебели пръсти, мисля си и чувствам как те притискат трахеята ми.

— Добре ли сте? — пита неочаквано Уес.

— Добре съм. Защо?

— Потреперихте. Майка ми казваше, че когато човек потрепери, някой ходи по гроба му.

— Само още няколко минути и приключвам — обявява Мануел.

— Добре.

— Вашата племенница няма да може да отвори тази ключалка. Това гарантирано.

Няколко минути по-късно Мануел пуска два нови лъскави ключа в дланта ми. Пръстите ми се сключват около тях. Чувствам ги топли, разтапят се като восък от допира с плътта ми, оставяйки върху нея своя отпечатък.

— Колко ви дължа? — питам.

— Всичко платено. Вашата сестра…

— Клер?

— Мила дама. Тя има грижа за всичко.

Мануел си тръгва, но Уес продължава да се мотае още няколко секунди.

— Е, чао засега — казва той и пристъпя от крак на крак. Осъзнавам, че чака бакшиш, но нямам представа къде ми е чантата, затова стоя неподвижно и след няколко секунди той се предава и се присъединява към Мануел пред асансьора. — Радвайте се на новата си ключалка. — Чувам, докато затварям вратата.