Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (5)

5.

Събуждам се, обляна в пот.

Тъмно е и телевизорът работи. Някаква жена на екрана позира за снимки на ръба на висока скала. Смее се и наглася широкополата си шапка, докато съпругът й забързано щрака с фотоапарата.

— Отстъпи още малко назад — махва с ръка той. Тя се подчинява, но се препъва в един неголям камък, залита, краката й се стрелват встрани, после пропада в бездната. Писъците й отекват в дълбоката пропаст, докато лети към смъртта си, шапката се откъсва от главата й и се носи из въздуха. Да паднеш от Гранд Каньон, съобщава мъртвешки глас с едва прикрито задоволство след евтината възстановка. Номер 63 от 1000 начина да умреш.

Грабвам дистанционното от нощното шкафче и изключвам телевизора. Спала съм по-малко от час. Поне си мисля, че е минало по-малко от час, откакто Клер и дъщеря й тръгнаха за покупки. Ако изобщо са били тук. Може да са идвали вчера или онзи ден. А може и никога да не са идвали. Може само да съм ги сънувала.

Ставам от леглото, намятам на раменете си стар сив пуловер, отивам до прозореца, вземам пътьом бинокъла от нощното шкафче, доближавам го до очите си, фокусирам го към сградата насреща, после го насочвам към улицата долу.

Малко преди шест е и навън е оживено, хората се щурат във всички посоки, тръгват си от работа, отправят се към домовете си за вечеря. На ъгъла виждам мъж и жена да се прегръщат, проследявам ги нататък по улицата, хванати за ръце. От това разстояние не мога да видя лицата им, но позите им говорят, че са щастливи и спокойни един с друг. Мъча се да си спомня това чувство. Не успявам.

Кажи ми какво виждаш, шепне в ухото ми мек глас. Гласът на майка ми.

И просто така, аз се транспортирам от спалнята си на двайсет и третия етаж в стъкления небостъргач в центъра на града към голямата спалня в разкошното имение на родителите ми в Саут Бийч. Босите ми крака потъват в белия плюшен килим, когато заставам пред прозореца и се вторачвам през бинокъла към великолепната градина отвън и изреждам разнообразните екзотични птици зад стъклото. Това е преди три години, една година, след като майка ми получи страшната диагноза, според която ракът, за който се молехме да е изчезнал, всъщност се е завърнал и е фатален.

След четири месеца тя щеше да е мъртва.

— Виждам двойка чапли и разкошни лопатарки — казвам й. — Ела.

Но тя е твърде слаба, за да стане от леглото и едва потиска гримасата си, когато се опитвам да я вдигна. Толкова е крехка, че се боя да не се разпадне в ръцете ми, като стар пергамент.

— Ще ги видя друг път — казва и очите й се напълват със сълзи. И двете знаем, че няма да има друг път.

— Искаш ли да ти почета? — питам и се настанявам на малкото столче в прасковен цвят до леглото й. Отварям криминалния роман, от който всеки ден й чета по няколко глави.

Майка ми винаги е обичала криминални истории. Когато за лека нощ другите деца слушаха приказките за Снежанка и Пепеляшка, тя ми четеше романите на Реймънд Чандлър и Агата Кристи.

Сега ролите ни са разменени.

От време на време гледаме телевизия, предимно криминални предавания, нещо, което да отвлича вниманието й от болката, а моето от факта, че я губя.

— Толкова е невероятно — казваше ми тя — как човек винаги предчувства кой е извършил престъплението.

И кога тая сила ме напусна? — питам се и тогава звънът на телефона ме изтръгва от миналото, като риба, откачена от куката на въдицата.

— Аз съм Фин, портиерът от рецепцията. — Мъча се да успокоя яростното биене на сърцето си, докато той продължава: — Сестра ви и племенницата ви се качват с продукти за една година, струва ми се.

— Благодаря. — В този миг осъзнавам, че съм гладна и че цял ден не съм яла нищо.

— Кажете им да оставят празните кутии в асансьора, когато приключат — обяснява той, отговарям „добре“, но секунди по-късно си давам сметка, че не зная за какво говори.

Стоя и чакам до вратата на апартамента, ослушвам се за шума от асансьора. Виждам през шпионката как Клер и Джейд се появяват и всяка от тях бута по една пазарска количка, отрупана с покупки.

— Изкупихме магазина — обявява Джейд, когато им отварям. — Надявам се, че не си вегетарианка.

— Мислех да изпека пържоли — казва Клер, докато разтоварва количката си. Подава ми два пакета.

Оставам неподвижна, защото не зная какво се очаква да направя с тях.

— Можеш да почнеш да разопаковаш — пояснява тя.

Иска ми се да й кажа, че нямам сили, че не зная кое къде да сложа, че цялата тази работа с покупките беше нейна идея, не моя, но погледът й ми подсказва, че няма да търпи подобни глупости, а аз не я познавам достатъчно добре, та да споря. В интерес на истината, аз почти не я познавам. Най-вероятно днес сме си говорили повече, отколкото за цялото последно десетилетие. Така че отнасям двата пакета в кухнята, без да се противя, и ги слагам върху златистокафявия мраморен плот.

— Те няма да се разопаковат сами — казва Клер, влязла след мен с други две торбички, които слага до моите. — Хайде де, Бейли. Знаеш къде стои всяко нещо. — Потупва ме по ръката. — Можеш да се справиш.

Ами ако не искам? — каня се да попитам, но тя вече е в коридора и носи още продукти. Какъв друг избор имам, освен да се подчиня?

Бързо става ясно, че Клер е помислила за всичко. Освен че е осигурила плодове и зеленчуци поне за една седмица, тя е купила също така пържоли, пиле, макарони с няколко вида сосове, поне дузина кенчета със супа, хляб, бурканчета сладко, масло, мляко, яйца, кафе, чай, дори бутилка вино. Има и препарат за миялната, прах за пране, омекотител, няколко вида почистващи препарати, паста за зъби, няколко четки за зъби, дезодорант, шампоан, лосион за тяло, вода за уста.

Ръцете ми се разтреперват, когато изваждам голямото пластмасово шише с изумруденозелена течност от торбичката. Кажи, че ме обичаш, заповядва мъжът и ментовият му дъх кара моя да секне и да почне да ми се гади. Кажи, че ме обичаш.

Не съм сигурна дали почвам да пищя, преди да изпусна шишето, или изпускам шишето и тогава почвам да пищя, но едно е сигурно: определено пищя, по-силно от всякога, а Клер и Джейд влетяват в кухнята.

— Какво има? — вика Клер и се озърта наоколо.

— Да не би да е имало паяк в торбата? — пита Джейд. — Веднъж видях такова нещо в „1000 начина да умреш“. Там една жена…

— Джейд, моля те — сопва се майка й, но погледът й обхожда пода наоколо. — Да не би наистина да имаше паяк в торбата?

Яростно клатя глава, докато писъците ми преминават в хлипове.

— Може пък да не обича вода за уста. — Джейд вдига шишето от пода. — Добре че е пластмасово.

— Махни го оттук — успявам да изрека между хлиповете.

— Какво има? — пита Клер, а през това време Джейд грабва виновното шишенце и излита от стаята. Чувам външната врата да се отваря и затваря. — Бейли, какво се случи току-що?

Минават няколко секунди, преди да съм в състояние да обясня внезапната си антипатия към водата за уста.

— Мамка му — възкликва Клер, а в това време Джейд се връща. — Много съжалявам, Бейли. Нямах представа.

— Пуснах я в шахтата за боклук — казва Джейд на майка си, а аз се извинявам и отивам да завъртя ключа на външната врата два пъти, макар да зная, че надали би имало голяма полза, като се има предвид колко лесно я бе отключила Джейд.

— Утре сутрин ще извикам някого да я смени с нещо по-надеждно, — заявява Клер, когато се връщам.

— Какво беше да те изнасилят? — пита Джейд.

— Джейд — възкликва майка й, — за бога…

— Беше ужасно — отговарям.

— Какво беше усещането? — настоява тя.

— О, господи…

— Няма нищо — обръщам се към Клер. — Усещането беше сякаш някой изстъргваше вътрешностите ми с бръснач.

— Бгрр — полугласно изръмжава Джейд.

— Доволна ли си сега? — пита майка й.

— Просто по телевизията винаги изглежда, сещаш се…

— Не — отсича Клер. — Не се сещаме.

Джейд свива рамене.

— Някак… вълнуващо.

— Мислиш, че изнасилването е вълнуващо? — Сега Клер изглежда ужасена.

— Казах само как изглежда. Понякога. Жените през цялото време си фантазират за изнасилване. Чух го по „Доктор Фил“, едно друго шоу, ако го знаеш, говореха си за фантазиите и казаха, че фантазирането за изнасилване е доста често срещано сред жените.

— Има голяма разлика между фантазия и реалност — отсича рязко майка й. — Във фантазиите никой не бива наранен. — Тя отваря хладилника и почва да подрежда нещата. — Мисля, че трябва да се извиниш на Бейли.

— За какво?

— Всичко е наред — обаждам се аз.

— Ти си тази, която трябва да се извини — казва Джейд на майка си. — Ти се опитваш да й отмъкнеш всичките пари.

Клер си поема дълбоко дъх.

— Добре. Смятам, че каза достатъчно за една вечер.

— Мога ли да ида да гледам телевизия?

— Не — отговаря Клер, но тутакси променя мнението си. — Да. Отивай. На всяка цена иди да гледаш телевизия.

Джейд се понася надолу по коридора. След секунди чуваме телевизора да гърми.

— Съжалявам, наистина — започва Клер.

— Всичко е наред.

— Не е наред. Не дойдох тук да те притеснявам.

— А защо дойде? — питам.

Тя затваря вратата на хладилника и се обляга на плота.

— Джийн ми каза какво се е случило. Почувствах се ужасно. И двамата се почувствахме. Виж. Зная, че двете с теб никога не сме били близки. Зная също, че водим дело срещу теб. Но… — Въздиша и ме поглежда право в очите. — Но все пак сме едно семейство. Сестри сме. Въпреки всичко. А аз съм и медицинска сестра. Помислих си, че бих могла да ти помогна. — Хвърля поглед към коридора и спалнята ми, откъдето ехти звукът на телевизора. — Но май това не беше много добра идея.

— Радвам се, че си тук — казвам й аз.

— Въпреки че се опитвам да отмъкна всичките ти пари? — Ново надзъртане към спалнята.

— Зная, че не се опитваш да направиш това.

— Работата е там, че Джийн е толкова непреклонен по въпроса за делото. Както и останалите. Много са ядосани.

— А ти не си, така ли?

— Понякога — признава тя. — В смисъл, болезнено е да си изключен от завещанието на собствения си баща, но по дяволите, ние си бяхме изключени и от живота му, така че би трябвало да сме свикнали досега. Той поне плати за отглеждането и образованието на Джейд. Не че тя се е запътила към Харвард.

— Може и да те изненада.

— Искаш ли да знаеш коя е най-голямата й амбиция в момента?

Кимвам и си давам сметка, че разговорът ми е приятен. Това е първият разговор от седмици, който не е насочен изцяло към мен и изнасилването ми.

— Иска да забременее, за да влезе в едно от риалити предаванията, които непрекъснато гледа, като „Тийн мама“, или „На шестнайсет и вече бременна“. Едно от двете.

Засмивам се, въпреки напрегнатото изражение на лицето на Клер. Или тъкмо заради него.

— Мислиш, че се шегувам? Питай я. Сама ще ти каже.

— Според мен, тя се опитва да те провокира.

— О, отдавна сме минали етапа на провокациите. Миналата седмица я хванах с едно момче. Върнах се вкъщи след смяната ми в болницата към два часа сутринта, и ето ги двамцата, въргалят се на пода в хола, почти голи. Светвам лампата и знаеш ли какво става? Аз съм тази, на която й крещят! Защо се прибираш толкова рано? Трябваше да си на работа до три. Да не се опитваш да погубиш социалния ми живот? Ей с такива глупости трябва да се справям. И да не мислиш, че се е засрамила? Ни най-малко. Или пък той? Не бих казала. Идиотът си нахлузва дънките, пресяга се към дивана и си взема цигарите. Казвам му да изчезва от къщата ми, заедно с вредните си навици, а Джейд заплашва, че ще тръгне с него. Аз й заявявам, че чичо й Джийн ще я върне в изправителния дом толкова бързо, че свят ще й се завие. И че това двойно повече се отнася за сър Галахад, който вече почти се е изхлузил от къщи. С това дискусията приключва. Изнасям й речта за опасностите от секса без предпазни средства и точно тогава тя ме осведомява, че иска да забременее, за да може да се яви в някакво тъпо риалити шоу. И е напълно сериозна — добавя Клер, преди да успея да възразя.

Така че, не казвам нищо.

— О, и разбира се тя ме нарича лицемерка и ми напомня, че съм била бременна, когато съм се омъжила за баща й. — Клер отново се захваща да прибира продукти в хладилника.

— Той какво мисли за всичко това? — питам аз. Зная, че Клер е разведена от дълго време, но това е почти всичко, което ми е известно.

Тя изхвърля една маруля в кошчето, сякаш забива топката след тъчдаун.

— Елиът? Откъде да зная. Не съм виждала негодника от години. Поне за това татко със сигурност беше прав. — Тя поклаща глава и се засмива с неочаквано момичешки смях. — Може би наистина трябва да си имаме свое риалити шоу.

Наблюдавам моята полусестра как подрежда нещата в бюфета до хладилника и се възхищавам на вещината й. Преди и аз бях такава. Бях веща в много неща.

— Да не повярва човек — казва Клер, — но до четиринайсетата си година Джейд беше много сладко момиченце. После някак… се промени.

— И на най-добрите се случва — отбелязвам.

— Наистина ли? Обзалагам се, че ти не си създавала на майка си такива проблеми.

— Със сигурност и аз си имах своите моменти.

Изведнъж Клер оставя работата си.

— Трябва да ти е било много тежко, когато тя почина.

Извръщам се настрани, за да не види сълзите, които тутакси изпълват очите ми. Минаха почти три години, но все още чувствам загубата на майка ми така остро, сякаш е било вчера.

— Получавах паник атаки кажи-речи всеки ден в продължение на година след смъртта й — признавам. За пръв път споделям това с някого. Не съм сигурна защо го казвам точно на нея.

— Ходи ли да те прегледа някой?

— Имаш предвид психиатър ли?

— Или психоаналитик. Някой, с когото да поговориш.

— Говорех с Хийт. — Само дето брат ми беше в по-тежко състояние и от мен.

Тя поглежда скептично. Явно репутацията на брат ми върви преди него.

— И той помогна ли ти?

— Ние сме много близки — уточнявам, макар да зная, че това не отговаря на въпроса й. — Вие с Джийн близки ли сте?

— Предполагам. Зная, че понякога е самодоволен и малко надменен. Мисли си, че винаги е прав. И за съжаление, наистина е прав през повечето време. Но е също така честен и почтен и всички онези неща, които не съм свикнала да откривам в мъжете, така че… — Гласът й замира и изречението увисва във въздуха като цигарен дим.

— Ами другите?

— Уважаемите ни полубратя Томас, Ричард и Харисън ли? — Изговаря всяко име с драматичен апломб.

Засмивам се.

— От години не съм ги виждала.

— Не бих казала, че и аз съм ги виждала кой знае колко. Поне доскоро. Около този процес… — Клер рязко се прекъсва. — Съжалявам. Съжалявам за делото. Ако зависеше от мен…

— Разбирам. — Дали?

— Каква беше майка ти? — пита тя, за да стъпи на по-сигурна почва.

— Беше много специална.

— Баща ни определено беше зашеметен от любов по нея.

Отново се усмихвам. „Зашеметен от любов“ изглежда толкова старомоден израз. Но е най-точен.

— Предполагам.

— Имала си късмет.

И сега думата ми прозвучава също толкова странно, както когато полицаите я използваха след изнасилването. Майка ми почина, когато бях на двайсет и шест. Как може това да се смята за късмет?

Майка ми бе тази, която предложи да стана частен детектив. Тя може би не го каза на сериозно, но идеята се залепи в мозъка ми, като дъвка за подметка. Скоро установих, че мога да си извадя разрешителното през интернет, което ми даваше възможност да си остана вкъщи при нея през онези последни скъпоценни месеци от живота й. Вече имах зад гърба си години в колежа, в които се опитвах да реша какво искам да правя през остатъка от своя живот. Предишните три години специализирах криминология. Да стана частен детектив бе естествено продължение, лесна работа.

Стъпки в коридора ме връщат тук и сега.

— Още ли не си почнала да готвиш вечерята? — простенва Джейд от прага. — Умирам от глад. Каза, че само ще хапнем и ще си ходим.

— Искаш ли да сложиш масата?

Джейд ядосано дъвче дъвката си. Измежду устните й разцъфва огромен розов балон, който се уголемява, докато не скрива цялата долна част на лицето й. Тя се отправя с тежки стъпки към чекмеджетата в кухнята, почва да ги отваря и затваря, накрая намира приборите.

— Е, в полицията имат ли заподозрян? — пита, като същевременно спуква балона и понася вилици и ножове.

Представям си как с един от тези ножове пробождам нападателя си, дясната ми ръка се свива в твърд юмрук и почти усещам как ножът разпаря гърдите му и пронизва сърцето.

— Земята до Бейли. Ало? Има ли някой вкъщи? — Гласът на Джейд ме сепва от унеса ми.

— Извинявай. Какво каза?

— Питах дали полицаите имат заподозрян.

— Не. Поне аз не зная такова нещо.

— Значи какво, мислят, че е било случайно нападение ли?

— А какво друго да бъде?

— Може да си била набелязана — свива рамене Джейд.

— Джейд, моля те. — Клер полага нежно длан върху моята. — Ще сменим тази ключалка още утре сутринта.