Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (23)

23.

— Луда ли си? Какво, за бога, си мислеше?

Детектив Кастильо ме дъвче почти през целия един час, откакто напуснахме апартамента на госпожа Харкнес и дойдохме в моя. Разбирам раздразнението му. И аз си задавам същия въпрос, макар че никога не бих си признала пред него.

— Разбираш ли, че можеше да провалиш цялото разследване?

— Какво разследване? — контрирам го аз. — Вие дори не знаехте, че госпожа Харкнес има внук.

— Щяхме да разберем.

— Наистина ли? Кога?

— Не е там въпросът.

— А къде е?

— Въпросът е, че ти нямаше работа да ходиш при госпожа Харкнес, на първо място. — Той прокарва ръка през гъстата си черна коса, обръща се и се втренчва през прозореца на моята всекидневна.

— Имах цялото право на това.

— Знаеш, че можех да те арестувам, задето се представяш за полицай, — уведомява ме Кастильо.

Вече няколко пъти подмята това.

— Никога не съм казвала на госпожа Харкнес, че съм полицай.

— Оставила си я да си го помисли…

— Нищо такова не съм направила. Не контролирам какво може и какво не може да си помисли.

— Както и да е…

— Вижте, детектив Кастильо — прекъсвам го, изгубила търпение от този разговор. — Не съм направила нищо грешно или забранено. Напълно в правото си съм да разпитвам евентуални свидетели. Аз съм лицензиран детектив…

— Ти си жертвата.

Жертвата, повтарям мълком и настръхвам от внезапното тотално принизяване на статуса ми, от свеждането ми до онзи нещастен подвид на човешките същества, известен като жертва.

— Благодаря ви за това малко напомняне, детектив. Почти бях забравила. Но както и да е — подхвърлям му собствените му думи, — мисля, че знаете, че мога да съм ви от съществена полза.

— Как? Като се месиш в разследването, като сплашваш потенциални свидетели, като компрометираш случая ни…

— Какъв случай? Вие нямате случай. Ако не бях аз, нямаше дори да имате заподозрян.

— Да не би да твърдите, че сте готова да идентифицирате Джейсън Харкнес като мъжа, който ви е изнасилил? — пита полицай Дюби. До този момент той запазваше най-вече мълчание, видимо доволен да стои в сянка и да гледа как се препирам с детектив Кастильо.

Вторачвам се в полицай Дюби. Знае, че не мога със сигурност да кажа, че Джейсън Харкнес е мъжът, който ме изнасили, че имам само най-бегла представа за извършителя. Няма начин да направя положителна идентификация.

— Ами гласът му? — пита Кастильо вече с омекнал тон.

— Какво за него?

— Джейсън Харкнес е разговарял с теб. Звучеше ли ти като изнасилвача?

Затварям очи, чувам как изнасилвачът шепне в ухото ми Кажи, че ме обичаш.

Отпускам се на най-близкия диван, главата ми леко се замайва от усилията да сравня двата различни гласа, да напасна единия върху другия, да ги смеся, насила да ги слея.

— Не зная.

— Не знаеш?

— Не съм сигурна. Възможно е…

— Възможно — повтаря полицай Дюби и клати глава. — При такова силно потвърждение няма как да не ни издадат съдебна заповед.

— Ето какво зная със сигурност — обръщам се към двамата мъже. — Джейсън Харкнес отговаря на общото описание на мъжа, който ме изнасили. Бил е в близост през нощта, когато се случи. Апартаментът на баба му гледа точно към мястото, където бях нападната, така че е имал и достъп, и възможност. Освен това, той е увреден гневен младеж и предполагам, че е бил или насилван, или най-малкото пренебрегван през годините, когато се е формирал, което го е направило доста добър кандидат за прояви на насилие в бъдеще. Проверихте ли поне дали има досие?

— Беше първата ми работа, щом пристигнах там — отговаря Кастильо и сочи мобилния телефон в ръката си.

— И?

— Още чакам връщане на обаждането.

Настава момент на мълчание, за който чувствам, че всички сме дълбоко благодарни. Дава ни възможност да осъзнаем, че не сме противници, че сме на една и съща страна и че всички искаме едно: да открием човека, който ми причини това и да го пъхнем зад решетките.

Всъщност, аз искам повече от това. Искам да издера очите му и да разкъсам гърлото му, после да го кастрирам и да го пребия така, че да се превърне в кървава пихтия, а накрая да хвърля смазания му осакатен труп на акулите, които плуват в кошмарите ми. Това е, което искам. Но ще се съглася и просто да го намерим и пъхнем зад решетките.

— Съжалявам — подхващам аз. — Не исках да ви се меся…

— Въпросът не е да не се месиш — възразява Кастильо. — Въпросът е да използваш главата си. Прекалено навътре навлизаш в това, Бейли. Разбирам желанието ти да помогнеш, но не можеш. По-скоро се излагаш на опасността да те убият.

— Струва ми се, че малко драматизираш.

— Помисли за миг, Бейли. Какво, ако Джейсън Харкнес наистина е мъжът, който те е изнасилил? И какво става, ако ти отидеш и апартамента на баба му и тя не е там? Но той е. Помисли ли какво би могло да се случи?

Трябва да призная, че изобщо не ми мина през ума тази възможност. Като си я представих сега, тръпки минаха по гърба ми.

— Стреляш слепешката, Бейли. Стреляш във всички посоки едновременно, без да гледаш. Само преди няколко дни беше убедена, че Пол Гилър е изнасилвачът…

— Никога не съм твърдяла, че съм убедена — възразявам, макар и не с цялата си душа.

— Добре — казва детективът. — Не мисля, че ще постигнем нещо ново, като правим все едно и също.

Кимам в знак на съгласие.

— И какво сега?

— Остави ни да си вършим работата. Продължи напред с живота си — добавя, почти небрежно.

А какво си мислиш, че правя? — ще ми се да го попитам, но решавам, че е по-благоразумно да запазя мълчание. Нищо няма да постигна, ако го предизвиквам постоянно.

— Има още някой, когото може би трябва да проверите — казвам вместо това, изваждам визитката на Колин Лесър от джоба си и я подавам на детектива.

Той я поглежда, после вдига очи към мен.

— Кой е този?

— Срещнах го днес следобед.

— Да разбирам ли, че срещата ви няма нищо общо с факта, че е мануален терапевт?

Полагам всички усилия да омаловажа абсурдността на срещата ни.

— Той е тичал; ти си стояла в храстите, където си била изнасилена — резюмира Кастильо, без да ми позволи да се откача толкова лесно. Разтрива основата на носа си, сякаш се мъчи да спре зараждаща се мигрена.

— Просто си помислих, че може би си заслужава да хвърлите едно око…

— Разбира се. Ще проверим този човек. — Прибира визитката на Колин в джоба си. — Май е време да вървим — казва на партньора си.

Телефонът звъни и аз подскачам.

— Вдигни го — казва Кастильо. — Няма нужда да ни изпращаш.

Отправят се към вратата, а аз отивам в кухнята и вдигам телефона. Фин е, от рецепцията.

— Зная, че ченгетата са там — започва той. — И си помислих, че не е зле да ви предупредя. Брат ви Хийт се качва. Доста е напушен…

Вълна на паника ме залива, когато си давам сметка, че Хийт вече е от другата страна на вратата, а ченгетата са все още от тази.

— Бейли? — чувам го да се провиква, докато не спира да чука силно. — Бейли? Зная, че още си ми сърдита, затова съм дошъл да се извиня и да моля за прошка.

Обстоятелството, че брат ми е или пиян, или напушен, или най-вероятно и двете, не убягва на двамата полицаи.

— За какво? — пита ме Кастильо, когато отивам до тях. — Да не е нещо, което трябва да знаем?

Поклащам глава. Не съм казала нищичко на полицията за инцидента в къщата на родителите ми. Какъв смисъл има?

Отварям вратата. Хийт едва не пада вътре, дъхът му смърди на алкохол, а главата му е обвита в облак дим, излизащ от джойнта в ръката му.

— Сигурно си правите майтап с мен — заявява детектив Кастильо и отстъпва няколко крачки назад, когато Хийт залита към него.

— Оп-паа. — При вида на двамата полицаи Хийт изпада в пристъп на кикот.

— Хийт, за бога…

— Предлагам да ми дадеш това. — Кастильо издърпва запаления джойнт от пръстите на Хийт.

— Хей…

— Бейли, според мен брат ти се нуждае от чаша вода — заявява той.

— А още по-добре да е един дълъг джин с тоник — провиква се след мен Хийт, докато бързам към кухнята.

— Предлагам да идем в хола — чувам полицай Дюби.

— И кой точно предлага това? — пита Хийт. — Струва ми се, че не бяхме представени както трябва.

— Това е полицай Дюби — казва Кастильо, когато се връщам с водата.

— Майтапите се, нали? — идва незабавният отговор на Хийт, последван от нов пристъп на кикотене. — Полицай Дюби? Той майтапи ли се с мен, Бейли?

— Млъквай, Хийт — скастрям го, докато следвам полицаите в хола и пъхам чашата в ръката на брат си. Заставаме в нещо като квадрат пред диваните. Никой не сяда.

Детектив Кастильо се е втренчил в Хийт.

— Какво точно си мислите, че правите?

— Какво правя ли? — повтаря след него Хийт. — Тук съм, за да подкрепя по-малката си сестричка в трудни времена.

— И мислите, че с подобно поведение ще й помогнете?

— Повече от вас, обзалагам се. — Изпива голяма глътка вода. — Харесвам ризата ви, между другото. Има нещо в тези крещящи хавайски щампи, което говори за ултра вкус.

— Моля те, Хийт. Млъкни.

— Кажете ми, че не сте шофирали дотук — казва полицай Дюби.

— Добре — отговаря с глупава усмивка Хийт. — Нека бъде по вашему. Не съм шофирал дотук.

— Не се прави на умник.

— Или какво? Ще ме пъхнете в затвора ли?

Детектив Кастильо мушва джойнта на Хийт в същия джоб, където е и визитката на Колин Лесър.

— Имаш ли още такива?

— Защо, колко ти трябват?

— Хийт…

— Не, за съжаление. Нямам „дрюги“, полицай Дюби — не спира Хийт. — О, не, чакайте. Онзи там е полицай Дюби, нали така? — Обръща се и почва да тананика: — Дюби, дуби, дуу…

— Хийт…

— Обискирайте ме, ако желаете. — Пльосва се на дивана, протяга дългите си крака напред, обхваща тила си с длани, сякаш си почива в хамак на плажа.

— Моля ви, не го арестувайте — казвам, изпълнена с желание да сритам краката на Хийт.

Детектив Кастильо кимва.

— Само не го пускайте да си тръгва, докато не изтрезнее.

— Няма. Благодаря ви.

Телефонът на детектива звъни и той го вдига преди второто позвъняване.

— Кастильо — казва. Наблюдавам лицето му, докато слуша. — Наистина ли? Добре, благодаря. Това е много интересно. — Затваря и поглежда към мен. — Очевидно Джейсън Харкнес действително има досие.

— За какво?

— Не зная. Досието е запечатано.

— Как така е запечатано?

— Просто така. Явно, каквото и престъпление да е извършил, това се е случило, докато е бил непълнолетен, и затова досието му е запечатано.

— Можете ли да го отворите?

— Стига, Бейли — обажда се Хийт. — Дори и аз зная това. Щом едно досие се запечата, то си остава запечатано.

— Брат ти е прав — казва Кастильо. — Освен, разбира се, ако някой в офиса на областния прокурор не чуе за това и не задейства връзките си.

Мога ли да помоля Джийн за такава услуга? Дали изобщо ще ми обърне внимание? И колкото и да е слабо вероятно, ако все пак моят полубрат се съгласи да надзърне в младежкото досие на Джейсън Харкнес, какво ли ще иска в замяна?

— Съжалявам. Не мога да искам от него…

— Не те и карам. Не се притеснявай. Убеден съм, че някой ще го уведоми. Не че бихме могли да използваме каквито и да било доказателства от това досие в съда. Няма да ги допуснат — напомня ми той.

— Но пак ще са от полза — възразявам аз. — Ако има присъда за някакъв вид насилие, ще ни даде насока. Може да успеем да го използваме, за да изтръгнем самопризнание…

— Ние нищо такова няма да направим — прекъсва ме Кастильо, наблягайки на местоимението. — Мисля, че достатъчно ясно ти го обясних.

— Разбира се. Просто така се изразих.

— Кой е Джейсън Харкнес? — пак се обажда Хийт. — Заподозрян ли е?

— Ще оставя на сестра ви да ви обясни — отговаря Кастильо и двамата с полицай Дюби излизат в коридора. — Вземи се в ръце — дава последен съвет на Хийт.

— Вземи се в ръце — имитира го Хийт, след като вратата се затваря зад тях. — За какъв, по дяволите, се има тоя?

— Той е детектив от полицията, идиот такъв.

— Е, явно не е много добър. — Хийт изхлузва обувките си, при което пет-шест ръчно свити цигари се пръсват по мраморния под. Той моментално се озовава долу, на четири крака, и ги събира.

— Какво ти става? — възмущавам се аз. — Да не искаш да те арестуват?

Той само махва с ръка пренебрежително.

— Никога не проверяват обувките.

— Ти нарочно се опита да ги провокираш…

— В своя защита ще кажа, че не ги очаквах тук.

— И каква защита е това?

— Хванаха ме неподготвен. Знаеш, че в такива случаи винаги се държа нахално.

— Е, нахален беше, и още как.

— Еха! Добре дошла обратно, сестричке. Радвам се, че почваш да си възвръщаш чара. Липсваше ми.

Този коментар за миг спира дъха ми. Отпускам се на дивана срещу него. Прав ли е?

— Виж. Отбих се само да ти кажа, че наистина съжалявам за онзи ден. Ти беше права. Не трябваше да нарушавам съдебната заповед. Не биваше да водя онези хора в къщата на баща ни. Поведението ми беше неприемливо, да не говорим колко безразсъдно и дори глупаво. Направих нещо лошо и се извинявам. Така звуча ли като зрял човек?

— Не е зле.

— Добре. Струва ми се, че е редно да го полеем. — Хийт вдига един от събраните от земята джойнтове. — Да изпушим лулата на мира?

— Махни тези проклети неща.

— Не и докато не си дръпнеш. Хайде де, Бейли. Няма да умреш, ако разпуснеш малко. — Измъква омачкана кутийка кибрит от страничния джоб на прилепналите си кожени панталони, пали един джойнт и всмуква дълбоко. Напъхва останалите, заедно с кибрита в джоба си. После ми подава цигарата.

Не съм пушила трева, откакто скъсах с Травис, а дори и преди това не го правех често и не се наслаждавах особено. Вземам цигарата с намерението да постъпя като детектив Кастильо по-рано и да я загася между пръстите си. Вместо това обаче осъзнавам, че я поднасям до устните си и дръпвам. Усещам как димът изпълва гърлото ми и навлиза дълбоко в дробовете ми.

— Моето момиче — гордо обявява Хийт и се пресяга през масичката за своя ред.

Прекарваме следващите петнайсет минути, подавайки си джойнта насам-натам, и го изпушваме, докато накрая той буквално се разпада в ръцете ми. Напушена съм много приятно и се чудя кога точно се случи това. През по-голямата част от тези петнайсет минути не чувствах нищо и бях убедена, че дългата пауза ме е направила безчувствена към опиянението на наркотиците. Ето ме обаче, чувствам се напълно спокойна и дори малко ведра.

Телефонът звъни и за първи път от нападението насам, аз не подскачам. Вместо това, бавно обръщам глава по посока на звука.

— Кой е? — пита Хийт. — Не вдигай — съветва ме тутакси.

Но аз вече съм на крака, звънът ме привлича като магнит.

— Ало?

— Бейли?

— Клер?

— Спеше ли? Да не те събудих?

— Не. Колко е часът?

— Малко след шест. Звучиш странно. Добре ли си?

Опитвам да се стегна. Клер определено няма да одобри, че съм се напушила.

— Добре съм.

— Да не би да имаш паник атака?

— Не. Само малко съм уморена.

— Е, как мина днешният следобед? — пита тя.

Дали полицаите вече са се свързали с нея? — питам се аз.

— С Елизабет Гордън — уточнява тя, сякаш усетила объркването ми. — Ти отиде при нея, нали?

Въздъхвам с облекчение, макар то да е примесено с чувство на вина. Не ми харесва да лъжа Клер. Не ми харесва да крия неща от нея.

— Да, разбира се, отидох.

— И? Как мина?

— Мина добре.

— Мислиш ли, че ти помага?

— Да. Наистина ми помага.

— Дуби, дуби, дуу — чувам Хийт да припява от другата стая и без да искам се разсмивам.

— Бейли, Бейли, какво става? Има ли някой там?

— Не, разбира се, че не. Никой няма. Нищо не става. — Покашлям се насила. — Май съм пипнала нещо.

— Мамка му. Знаех си, че звучиш малко не наред.

Не наред, повтарям мълком и се мъча да се сетя къде чух нещо подобно преди.

— Искаш ли да намина след работа и да донеса малко пилешка супа?

— Не, всичко е наред. Всъщност мислех да си легна по-рано.

— Това навярно е добра идея. Сигурна ли си, че не искаш да се отбия?

— Искам само да се прибереш вкъщи при Джейд и да престанеш да се притесняваш за мен.

— Добре. Но да ми се обадиш, ако се почувстваш по-зле. По всяко време. Сигурно ще съм будна.

— Ще ти се обадя утре — казвам й аз.

— Оправяй се — казва ми тя.

Затварям телефона и чувствам как приятното замайване почва да се разсейва. Връщам се в хола, заставам на прага и виждам, че Хийт пали нов джойнт, после бавно го подава към мен. Поклащам глава и продължавам нататък по коридора към спалнята. Пропълзявам върху неоправеното легло и се завивам през глава, за да се скрия от залязващото слънце.

* * *

Телефонът звъни, аз отварям очи и виждам, че е тъмно. Посягам към слушалката и същевременно поглеждам часовника. Почти полунощ е. Вдигам телефона и тъкмо се каня да кажа „ало“, когато осъзнавам, че отсреща няма никой. Само сигнал свободно. Поставям обратно телефона на мястото му.

Главата ми тежи така, сякаш на нея са овесени торби с пясък, а гърлото ми е толкова пресъхнало, че едва успявам да събера достатъчно слюнка, за да преглътна. Ставам от леглото, дотътрям се до банята и си наливам чаша с вода. Според мен брат ти се нуждае от чаша вода — чувам да казва детектив Кастильо. Кога беше това? Преди колко време?

Внезапно ми се явява образът на Хийт, проснат върху дивана в хола, с глава, килната на възглавниците, красивото му лице, скрито в облак дим от марихуана. Всичко си идва на мястото.

— По дяволите. — Какво, за бога, съм си мислила?

Връщам се в спалнята, грабвам ножиците от нощното шкафче, протягам ги пред себе си и поемам по коридора.

— Хийт? — провиквам се, стигам до хола, светвам лампите и се взирам към дивана, където за последно го видях.

Не е там.

Нито на другия диван, нито на пода, нито в кухнята, нито в тоалетната, нито лежи проснат на дивана в кабинета ми.

— Хийт? — провиквам се отново, макар да зная, че той вече не е в апартамента ми, най-вероятно се е измъкнал по някое време, след като съм заспала.

Което означава, че е оставил външната врата незаключена.

Незабавно отивам да заключа, после претърсвам още веднъж жилището, сърцето ми препуска, краката ми треперят, паниката ми нараства, докато надзъртам във всяка ниша и пролука. Всяка следа от наркотичното ми спокойствие е изчезнала, макар задушаващият аромат от марихуаната да се точи след мен.

Връщам се в спалнята с ясното съзнание, че няма да мога да заспя. Вместо това взимам бинокъла от нощното шкафче, натискам бутона, който вдига щорите, убедена, че в апартамента на Пол Гилър ще е светнато. Съзнавам, че нарушавам заповедта на полицаите, които ме предупредиха да не шпионирам съседите си, но какво толкова, по дяволите? И бездруго вече съм в черния им списък, а това е по-добро, отколкото да стоя будна цяла нощ, да обикалям коридорите и да се обвинявам за собствената си глупост.

Виждам ги.

Стоят пред леглото и се карат. Дори и без звук, мога да чуя как Пол повишава ядосано глас, виждам как маха театрално с ръце и многократно забива показалеца на дясната си ръка във въздуха. Елена клати глава и плаче — умолява, прекъсва го, опитва се да каже нещо.

Отивам по-близо до прозореца, фокусирам лещите в опит да приближа тези двама непознати до себе си. Ако изражението на лицето на Пол е показател за тона му, той е само на секунди от това да избухне. Безпомощна и безмълвна наблюдавам как се приближава заплашително към Елена и притиска гърба й до прозореца.

Остават така няколко минути: Пол крещи, Елена се свива; Пол обвинява, Елена отрича. И тогава Елена не издържа повече. Опитва да се измъкне, но стига едва до леглото, и Пол я спира насила, хваща я за лакътя и я обръща към себе си. Тя се дърпа, но това само засилва яростта му. Зашлевява я силно през лицето, толкова силно, че тя пада напреки на леглото, а когато се опитва да се надигне, той я удря отново.

И не спира.

— Не! — изпищявам аз, страните ми са пламнали от шамарите му, ушите ми пищят, когато се качва върху нея и разтваря краката й, без да спира да я налага с юмруци. — Не! — изкрещявам, когато изхлузва нощницата й и дърпа ципа на дънките си. — Не! — изпищявам, когато той грубо прониква в нея.

Хлипайки се препъвам през стаята и хващам телефона.

Обади ми се, беше казала Клер. Колкото и да е късно.

— Бейли? — вдига отсреща тя. — Какво има? Добре ли си?

Казвам й какво съм видяла току-що.

— Обади се в полицията — отсича тя. — Идвам веднага.