Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (3)

3.

Хората все казват, че е безполезно да се тревожиш за нещата, които не можеш да контролираш. Аз се съгласявах. Но това беше преди майка ми да получи диагноза рак, преди да наблюдавам безпомощно как болестта отнема силите й, усмивката, накрая и живота й. Преди баща ми да получи масивен инфаркт и да почине, само няколко седмици, след като докторът му бе казал, че е съвършено здрав. Преди някакъв мъж да ме намери приклекнала сред уханните храсти, да разкъса дрехите ми, да отнеме достойнството и остатъка от вътрешния ми мир. Сега вече зная, че контролът в най-добрия случай е безобидна илюзия, а в най-лошия — вредна измама.

Никога не съм имала много близки приятели. Не съм сигурна точно защо. По принцип съм доста общителна. С повечето хора се разбирам добре. Бива ме за незначителните разговори — може би прекалено много ме бива. Но не съм толкова добра в по-дълбоките неща. Никога не съм изпитвала нуждата да обсъждам с някого чувствата си. Никога не съм искала да споделям подробности около връзките си, намирам това за твърде лично. Приятелката ми от гимназията Джоселин, която не съм виждала от години, казваше, че в това отношение приличам повече на момче, отколкото на момиче, че предпочитам да говоря общи неща, вместо конкретни, и че съм чудесен слушател, но никога не говоря за собствените си проблеми и не допускам когото и да било твърде близо до себе си. Казваше, че може би имам проблем с доверието, защото семейството ми е толкова богато. Да не говорим пък, колко е отчуждено. Не зная дали е така. Може би наистина не допускам лесно хора до себе си. Може би ми е по-удобно да съм наблюдател, а не участник. Но аз съм си просто такава. А може би тъкмо затова съм толкова добра в работата си.

Във всеки случай, Джоселин отдавна я няма. Тя си взе една година почивка след гимназията, за да пътешества из Европа, после отиде в колеж в Бъркли, а аз останах във Флорида. Загубихме връзка, макар че преди няколко години тя се опита да се „сприятели“ с мен във Фейсбук. Имах намерение да й отговоря, но това беше точно по времето, когато майка ми умираше, и не ми беше до това.

Колкото и банално да звучи, моята най-близка приятелка винаги е била майка ми. Още не мога да повярвам, че я няма. Липсва ми всеки ден. Но макар да изпитвам болезненото желание тя отново да ме прегърне, да ме целуне по челото и да каже, че тази целувка ще оправи нещата, аз съм изключително благодарна, че не е тук да ме види сега. Дори и нейната целувка не би могла да оправи нищо.

Приятелка съм с Алиса Дънфи, съдружничка от три години, за която работех в нощта на нападението над мен, както и със Сали Огилби, асистентка на Фил Канингъм, най-добрият семеен адвокат на фирмата, но и с двете рядко се виждам извън работа. Алиса е прикована за бюрото си, амбицирана да стане партньор, преди да навърши трийсет и пет, а Сали е омъжена, майка на тригодишно момченце и очаква второто си дете, този път момиченце, след няколко месеца. Няма много време за други неща. Животът й е твърде ангажиран. Животът на всички ни е твърде ангажиран.

Поправка: беше.

Преди животът ми беше ангажиран. Преди животът ми беше много неща.

От нападението насам Алиса ми звъни всеки ден и все повтаря колко много съжалява, колко отговорна се чувства, пита дали има нещо, с което може да ми помогне в този тежък период. Казвам й не, няма такова нещо, и почти чувам въздишката й на облекчение.

— Кажи ми — заявява, преди да затвори телефона, — ако имаш нужда от каквото и да е…

Имам нужда да си върна живота. Имам нужда нещата пак да станат такива, каквито бяха преди. Имам нужда да разбера кой ми причини това.

Полицията смята, че е било случаен акт, била съм на грешното място по грешното време. И все пак ме питат: има ли някой, когото съм разследвала, някой, чийто брак е бил разрушен от моите снимки, или чийто бизнес се е провалил, заради разкрита от мен информация, изобщо някой, който ме мрази толкова много, че да ми причини това?

Мисля си за показанията ми в съда сутринта преди нападението, за злобата, която се излъчваше от очите на Тод Елдър, облегнат на стената до съдебната зала, за думата кучка, която се изля безмълвно от устните му. Той пасва на общото описание на изнасилвача. Както и Оуен Уийвър, мисля си, припомняйки си краткия ни флирт и устата му, пълна с равни бели зъби. Потръпвам от усещането на тези зъби, впиващи се в гърдите ми. Възможно ли е?

— Можеш ли да си спомниш изобщо нещо за този мъж? — повтарям си всеки ден въпроса на полицайката.

Ровя в ума си, изчегъртвам и най-дребния детайл, мъча се да бъда толкова настойчива, методична и съобразителна в личния си живот, колкото и в професионалния. Но не откривам нищо. Не виждам нищо.

— Би могло и да е по-лошо — чувам думите на една от сестрите. — Той можеше да те содомизира. Можеше да те насили в устата.

— Ще ми се да го беше направил — казвам й аз. — Щях направо да му отхапя патката.

— И тогава той щеше да те убие.

— Пак щеше да си струва.

Този разговор действително ли се състоя? Или само си го фантазирам? А ако наистина се е състоял, какво ли още потискам в съзнанието си? Какво ли друго има там, прекалено ужасно, за да го видя, твърде страшно, за да го запомня?

* * *

Типичен ден след изнасилването: събуждане в пет сутринта, след може би час-два сън. Отърсване от един от няколкото повтарящи се кошмара — маскиран мъж ме преследва по улицата, някаква жена наблюдава от балкона си, но не прави нищо; акули кръжат около краката ми в спокойна вода, ставане от леглото, бъркане в най-горното чекмедже на нощното шкафче, вземане на големите ножици, които държа там, от нападението насам, и начало на сутрешното претърсване на апартамента.

Този, който ме изнасили, ми открадна пистолета и още не съм си взела нов. Но няма значение. Реших, че в ножиците има нещо по-дълбоко, по-лично, по-удовлетворяващо. Щом си помисля как бих му го върнала — а аз си мисля за това с всяко вдишване — никога не си представям, че го застрелвам. Представям си, че го намушквам, така както той стори с мен. И въпреки че не мога да използвам тялото си като оръжие по неговия начин, пак бих могла да разпоря плътта му, както той разкъса моята, с ножиците като продължение на ръката и на яростта ми.

Такъв човек станах. Такава е жената, в която той ме превърна.

Държа ножиците пред себе си и проверявам под леглото, въпреки че то е твърде ниско, за да може някой да се скрие отдолу. После продължавам по дългия мраморен коридор, ограден от двете страни с картините, които наследих от родителите ми — серия пъстроцветни сърца на Джим Дайн^[1], голо тяло на Мадъруел^[2], розово-черна абстракция на Готлиб^[3], оранжево-черна картина на Колдър^[4], която прилича на нещо като пуйка. Набързо претърсвам втората спалня, която ми служи за кабинет, надзъртам под бюрото си от луцит и черен мрамор, на което стои компютърът ми и зад разтегателния диван от пурпурно кадифе, където от време на време спи Хийт. Надниквам в малкия гардероб и прилежащата баня, проверявам миниатюрното шкафче под мивката и отивам нататък по коридора към главната баня. След като се уверя, че никой не се е притаил зад вратата, се придвижвам към вградения гардероб и се оглеждам за чужди крака под закачалките с палтата. Проверявам дали входната врата е заключена, после минавам през кухнята, на път за хола и трапезарията.

В средата на правоъгълното помещение има два модерни бели дивана, обърнати един към друг, а между тях е широката квадратна каменна масичка за кафе, върху постелка от волска кожа с неопределена форма. Диваните са украсени с яркопурпурни възглавници. Те си подхождат с кадифения пурпурен фотьойл, поставен върху невидимата разделителна линия между хола и трапезарията. Десет пластмасови лимона изпълват продълговатата купа, направена от метална мрежа, в средата на стъклената маса. Дванайсет розови копринени рози се подават от лимоненожълтата ваза, поставена върху обслужващата масичка до стената срещу прозореца, под картина с две жени без лица, които се разхождат, хванати за ръце, по безлюден плаж. Не помня автора. Някой местен художник, може би.

Една изкуствена палма до прозореца се извисява към високия таван. Изглежда точно толкова автентична, колкото и безбройните палми, ограждащи улиците долу. Изкуствени бели орхидеи висят от стенния аплик до кухненската врата. Хората все си мислят, че са истински и ме поздравяват каква добра цветарка съм. Добиват потресено изражение, като им кажа, че са фалшиви и още повече се потрисат от признанието ми, че предпочитам тези самозванци пред истинските. Тия са лесни и непретенциозни, обяснявам. Не се налага да се грижиш за тях. И не умират.

Разбира се, имам и истински цветя. В дните, веднага след изнасилването, получих най-малко шест различни букета, предимно от колегите ми в работата. Сега са пръснати из целия апартамент. Шон Холдън ми изпрати две дузини розови рози. Травис прати голяма саксия с пурпурни хризантеми. Помни, че харесвам пурпурно, но е забравил, че мразя хризантеми. Може да го е направил нарочно, а може и никога да не съм му казвала.

След като се уверя, че зад декоративните завеси в хола не се крие някой, готов да скочи върху мен, се връщам в спалнята и почвам да бърникам сред дрехите, окачени във вградения гардероб, да не би някой да се е спотаил зад дънките и роклите. Проверявам и прилежащата баня: отделната тоалетна кабинка, стъклената душкабина, дори бялата емайлирана вана с месингови крака, в случай че някой се е свил в нея като змия и чака, за да нападне. Правя същото и с белия ракитен кош до ваната, вдигам капака и мушкам съдържанието му с ножицата.

Изпълнявам този ритуал поне три пъти на ден, само дето понякога променям последователността. Чак когато съм напълно убедена, че никой не се е внедрил в стъкленото ми убежище под небето, отивам да се къпя. Докато помещението се изпълва с пара, свалям пижамата и се пъхам в кабинката.

Вземам ножиците със себе си.

Нито за миг не поглеждам към тялото си. Не мога да понеса гледката на гърдите си. Пубисните ми косми ме отвращават. Не съм бръснала краката и мишниците си от нападението насам. Всичко ме боли: ребрата, китките, гърбът. Дори кожата. Оставам под силната струя гореща вода, докато престана да чувствам плътта си. Когато изляза, не поглеждам в замъгленото огледало. Подсушавам се с груба хавлия, търкайки се яростно. Пускам пижамата в препълнения кош, заменям я с друга и се връщам в спалнята с ножиците в ръка.

Стаята тъне в мрак. Слънцето тепърва ще изгрява. Държа щорите спуснати, докато не се покаже дневната светлина. Никога не знаеш кой може да гледа.

* * *

Усещам го, преди да го видя, подушвам го, преди да почувствам как се движи над мен. Незабавно разпознавам миризмата: вода за уста, ментова. Изведнъж усещам цялата тежест на тялото му върху моето, лакътят му е забит в трахеята ми, спира ми дъха, спира писъците ми, преди още да са се зародили. „Кажи, че ме обичаш“, нарежда, докато прониква насила в мен, а вътрешностите ми пламват, сякаш ме пронизва със запалена факла. „Кажи, че ме обичаш“.

„Не!“ — крещя аз, ръцете ми замахват към гърдите му, краката ми ритат към бедрата му, пръстите ми искат да одерат врата му, но не докосвам нищо, само безпомощно се мятам в леглото.

Отварям очи. Няма никой.

Сядам. Минават няколко минути, докато дишането ми се забави до що-годе нормално темпо. Телевизорът още работи. Грабвам дистанционното от нощното шкафче и го изключвам. Нямам представа кое време е, кой ден е, колко часа са минали, откакто съм заспала.

Телефонът иззвънява и аз скачам, но оставам седнала и се взирам в него, докато ужасният му вой не спре. Часовникът до леглото показва осем и десет. Предполагам, че е сутрин, но не съм сигурна и няма значение всъщност. Ставам, сграбчвам ножиците от най-горното чекмедже на нощното шкафче и започвам обиколката на апартамента. Щом пристъпвам в хола, телефонът отново почва да звъни. Не му обръщам внимание.

Това звънене се възобновява и спира в продължение на десетте минути, нужни да проверя жилището. Звъни и когато се връщам в спалнята си. Сигурно е полицията, мисля си и се пресягам, точно когато спира. Свивам рамене и чакам така няколко минути, но телефонът упорито отказва да поднови звъненето.

Тъкмо излизам от душа, когато чувам гласове, последвани от стъпки, явно някакви хора ходят из апартамента ми. Откачам огромния хавлиен халат от закачалката до душа, загръщам го около себе си, вдигам ножиците пред гърдите си и влизам в спалнята, като през цялото време си втълпявам, че фантазирам. Не е възможно някой да влезе в апартамента ми. Никой не върви по коридора. Никой не шепне зад вратата на спалнята.

Обаче има някой.

Глас прорязва въздуха:

— Бейли? Бейли, там ли си?

И още един глас, мъжки:

— Госпожице Карпентър? Всичко наред ли е?

Коленете ми омекват. Устата ми пресъхва. Стаята се завърта около мен.

На вратата внезапно се показва една жена, а над лявото й рамо наднича млад мъж. Жената е малко над метър и шейсет, с къса руса коса и широко разположени кафяви очи. Коремът й е издут от бременността.

— Сали? — измърморвам едва, като прикривам ножиците отстрани на тялото си.

— Всичко наред ли е? — пита младежът отзад. Чак сега разпознавам чертите му — Фин, един от служителите, който стои на рецепцията. — Много пъти се опитахме да ви се обадим.

— Бях под душа — обяснявам, като с мъка потискам желанието си да се разпищя. — Как влязохте?

— Вината е моя — бърза да си признае Сали. — Просто толкова се изплаших, като не вдигаше телефона. Боях се, че може нещо да ти се е случило, че може да си направила нещо… — Няма нужда да довършва изречението си. И двете знаем какво се канеше да каже.

— Много съжалявам, госпожице Карпентър — казва Фин, пристъпвайки от крак на крак. — Нямахме намерение да ви изплашим.

— Не му се сърди — добавя Сали. — Аз го накарах.

Кимвам. Правилникът на блока предвижда допълнителен ключ за извънредни случаи. Явно Сали е решила, че този е такъв.

— Какво правиш тук?

— Забрави ли? Снощи по телефона ти казах, че ще се отбия гази сутрин на път за работа.

— Изскочи ми от ума. — Дори не си спомням да сме говорили снощи.

— Това ножици ли са? — пита Сали и големите й очи се разширяват още повече.

Плъзвам ножиците в джоба на халата.

— Още веднъж се извинявам, че нахлухме така в апартамента ви — казва Фин, отстъпва към вратата и тихо я затваря след себе си.

— Ама че дълъг душ — отбелязва Сали.

— Съжалявам.

— Не се извинявай. Аз съм тази, която пощуря и нахлу в апартамента ти. Закусвала ли си? Донесох мъфини. — Подава ми кафяв хартиен плик.

Приготвям чай, сядаме на масата в трапезарията, ядем мъфините и се преструваме, че това е обикновен ден, а ние сме нормални хора, които водят нормален разговор.

— Реши ли вече как ще кръстиш бебето? — питам аз. Сали е тук от около двайсет минути и май не сме говорили още за това, но не съм съвсем сигурна. Слушах само с половин ухо.

— Не още. Обаче ми се струва, че отбелязваме напредък. — Изчаква малко и продължава: — Аз предложих името Ейвъри и Боби не скочи веднага. Знаеш как скъпият ми съпруг все клони към традиционни имена, както стана с Майкъл. — Майкъл е тригодишният им син. Сали искаше да го кръсти Рафаел, на името на известния тенисист Рафаел Надал, или Стелан, като някакъв шведски актьор, на когото винаги се е възхищавала, но мъжът й настояваше за нещо по-традиционно. Той предлагаше Ричард или Стийв. Спряха се на Майкъл, чак когато главата на бебето се подаде, и Сали още не е убедена, че са направили правилният избор. „Краката ми бяха разчекнати, а онзи доктор си беше наврял ръката чак до гърлото ми“, сподели тя веднъж. „Пищях до бога. Трябва да признаеш, че мъжът ми ме хвана малко натясно.“

Примигнах при този спомен.

— Не ти ли харесва името? — пита Сали.

— Какво?

— Мислех си също за Никола или Кендъл.

— Ейвъри ми харесва — уверявам я. Предишният спомен избледнява, но остава някъде в периферията на съзнанието ми, близо до цяла галерия подобни образи.

— Наистина ли? Толкова се радвам. Ейвъри ми е любимото. Какво има — не ти ли харесва мъфинът? Казаха, че е пълен с боровинки, целият пълнеж, а не само отгоре, за да ги видиш.

Боровинките имат вкус на кисели гумени топчета.

— Вкусен е — лъжа аз. Плодчетата залепват за небцето ми и колкото и да се мъчи, езикът ми не успява да ги изчегърта оттам.

— Много ме е яд, когато си мисля, че ще изям мъфин, пълен с боровинки, а се оказва, че има само няколко отгоре — говори Сали. — Това е такава измама. — Усмихва се. — Днес изглеждаш много по-добре. Наспа ли се хубаво?

— Много по-добре — повтарям думите й.

Тя се пресяга през масата и ме потупва по ръката.

— Всички в работата питат за теб.

— Това е мило.

— Казаха да те поздравя.

— Поздрави ги и от мен.

Мълчание. Тя изгълтва остатъка от чая си, забърсва с пръст няколкото трохи, които е оставила на масата и ги лапва.

— Е, май трябва да си ходя.

Тутакси скачам на крака.

— Благодаря ти, че се отби.

— Да бе, и че те изплаших до смърт.

— Вече съм добре.

— Изглеждаш добре — отбелязва тя и фалшивият ентусиазъм подчертава лъжата й. — Синините почти са изчезнали.

Само тези, които виждаш, мисля си, но не го изричам на глас.

— Е — навежда се и ме прегръща несигурно. За щастие, коремът й не позволява да се приближи прекалено много. — До скоро.

— Звучи добре.

— Някакви планове за остатъка от деня? — пита, когато вече отварям вратата.

— Нищо конкретно.

— Навън е красиво — съобщава, сякаш това е нещо необичайно. В Маями е пълно с красиви дни. — Може би трябва да излезеш, да се поразходиш.

— Може би.

Посочва с ръка влажната ми коса.

— По-добре я подсуши, преди да си настинала. — Какъв е смисълът да я суша, ако само след няколко часа ще я мия отново?

Затварям вратата след нея и гледам през шпионката как се поклаща надолу по коридора към асансьорите. После се втурвам към тоалетната и повръщам чая и боровинките.