Джой Филдинг
Кажи, че ме обичаш (19)

19.

Имението, в което отраснах, е обширна едноетажна хасиенда в испански стил, с хиляда и сто квадратни метра разгърната площ, с червени керемиди, тавани, извисяващи се на повече от седем метра височина и италиански мраморен под. Ограда от орнаментно черно ковано желязо отделя улицата от полукръглата алея от оранжево-сиви тухли, която спокойно побира пет-шест коли. Вляво от главния вход има четириместен гараж, в който някога имаше черен ролс-ройс, бентли в меден цвят, мазерати, червено като пожарна кола, както и сребристото порше, което наследих от майка ми. Накрая баща ми се отърва от ролса и бентлито, а Хийт трябваше да наследи мазератито, но делото, заведено от полуроднините ни, временно не му позволява да встъпи в собственост. Същото дело ни пречи и да продадем къщата, докато не се уредят всички спорни въпроси. Така че, тя си стои празна, мебелите са на мястото си, а имотът изисква поддръжка, както отвън, така и отвътре.

Винаги съм обичала тази къща. Стаите, макар и огромни, са топло декорирани в различни земни тонове и обзаведени със свръхголеми и свръхмеки дивани и фотьойли, старинни дървени маси и изящни килимчета. Стените са покрити с абстрактни картини в ярки цветове от известни и неизвестни художници. Още от малка изпитвах удоволствие да се придвижвам из лабиринта от стаи и да изследвам всяка посока и извивка на класическата испанска архитектура. Особено харесвах просторния открит вътрешен двор, пълен с цветя и високи цъфтящи дървета. Двамата с Хийт смятахме този двор за наша лична детска площадка. Криехме се сред храстите, после изскачахме един пред друг иззад сините и розови хортензии.

— Няма да можем да влезем — казвам на Клер, щом завиваме към старата ми улица. — Нямам ключ. — Притежавах два ключа от къщата — единият стоеше в чекмеджето на бюрото ми вкъщи, а другият беше на верижката с ключа от апартамента ми и беше откраднат в нощта на нападението над мен.

— Тази в дъното, нали? — пита Клер.

Кимам и тръгваме пеша нататък.

От половин пряка разстояние ми става ясно, че нещо не е наред. Портата, обикновено затворена, сега зее широко отворена. Приближаваме се и виждам, че алеята е задръстена от няколко коли, задницата на едната е качена на бордюра и е смачкала леха с нежни бели и виолетови импатиенси.

— Май имате посетители — казва Клер и вади мобилния си телефон от чантата.

— Какво правиш?

— Обаждам се в полицията.

— Недей — спирам я, като виждам тъмнозеленото волво. — Познавам тази кола.

— Така ли?

— На Травис е.

— Бившето ти гадже? — По-скоро констатация, отколкото въпрос, но Клер ме гледа в очакване на потвърждение. — Че какво ще прави той тук? Как би могъл да влезе?

— Нямам представа.

Минаваме през отворената порта, стигаме до масивната входна врата от дърво и с гравиран стъклен прозорец и се мъчим да надзърнем през инкрустираните палмови листа по повърхността му. Виждам мраморното фоайе с голямата дъбова маса и поставените върху нея зловещо реални изкуствени цветя. По-нататък е вътрешният двор, в който си играехме с Хийт. Изглежда празен.

Опитвам вратата. Отворена е.

— Обаждам се на полицията — заявява отново Клер.

— Почакай — настоявам отново, доловила непогрешимия мирис на марихуана да се носи към носа ми. Ако Травис е тук, значи и Хийт трябва да е наоколо. Хийт има ключ, Травис не. Освен ако именно той не го е откраднал от чантата ми в нощта, когато бях нападната. Което ще означава, че именно той ме е изнасилил. Което е невъзможно. Сигурна съм. Нали? — Моля те, просто почакай.

Клер отпуска ръката си с телефона.

— Хийт — провиквам се аз. — Хийт, тук ли си?

Поглеждаме към коридорите, водещи до лявото и дясното крило на къщата.

— Наистина ли допускаш, че брат ти е толкова глупав да наруши съдебната заповед?

Хийт не е глупав. Но и не е известен с взимането на разумни решения.

Завиваме зад ъгъла и влизаме в първия от трите големи салона. Чувам пъшкане и долавям движение вляво от себе си. Замръзвам при вида на една тънка ръка, провесена над облегалката на пясъчножълтия диван, зад нея се подава рошава къдрава червена коса. Виждат се полуотворени очи, които примижават, макар слънчевата светлина да е отзад.

— Кои сте вие? — пита сънлив, дрогиран глас.

— Аз съм Бейли. Това е моята къща.

— Без майтап? Радвам се да се запознаем, Бейли. Аз съм Саманта. — Момичето, което няма как да е на повече от осемнайсет, се опитва да стане и чак тогава виждам, че е гола. За щастие, тя се прекатурва обратно на дивана, преди да се е изправила напълно, и не си дава повече труд да се надигне отново.

— Не мога да повярвам — промълвява Клер.

— Хийт тук ли е? — питам Саманта, думите дращят на гърлото ми.

— Кой е Хийт? — идва заваленият отговор.

— Ами Травис?

— О, да, Травис — казва Саманта така, сякаш точно този отговор съм очаквала.

Тръгваме си оттам, аз се мъча да вървя нормално, но в мен с всяка крачка се надига познатата паника.

— Радвам се, че се запознахме — провиква се Саманта, докато излизаме от стаята и тръгваме надолу по коридора.

— Сякаш сме в някакъв филм — казва Клер.

Минаваме през трапезарията, с нейната тясна, средновековна на вид дъбова маса за дванайсет души, влизаме в модерната кухня и също толкова просторната зона за закуска. Освен Саманта, не откриваме никой друг. Връщаме се по стъпките си и поемаме по другия коридор.

Минаваме през втория салон, през кабинета на баща ми, с впечатляващите лавици, отрупани с книги, през стаята за гледане на телевизия, където огромен екран с висока резолюция е вграден в стената срещу осем виненочервени кожени фотьойла, подредени в две редици по четири. Щорите са спуснати и телевизорът е включен, но без звук и никой не гледа.

— Хийт — провиквам се, като междувременно намирам дистанционното на един от фотьойлите и изключвам телевизора. От това движение ми прилошава. Боря се с почти непреодолимото желание да избягам.

Влизаме в третия и най-малък салон, в центъра на който са подредени четири дивана във формата на точен квадрат. Надзъртаме в четирите спални за гости, но всичките са празни, обаче натрапчивият сладникав мирис на марихуана се засилва с всяка стъпка. Най-накрая стигаме дъното на широкия извит коридор, за да видим, че вратата на основната спалня е затворена. Двете с Клер си разменяме погледи, после аз хващам дръжката. Тя вдига ръката си с телефона, сякаш е пистолет, пръстът й е готов да набере 911. Сърцето ми бие така силно, сякаш ще експлодира.

Спалнята тъне в мрак, затова отначало не ги виждам.

— О-ох — изпъшква някой, когато вратата се опира в купчина плът, просната на пода само на сантиметри от краката ми. Опипвам за осветлението и включвам лампичките, вградени в окачения таван. Стаята се залива със светлина.

— Мамка му — възкликва мъжки глас откъм леглото в средата на стаята.

Хийт?

— Изгаси това проклето нещо, чуваш ли?

— Какво, по дяволите… — разнася се друг мъжки глас от пода до краката на леглото. Надига се някаква непозната глава, от чиито тънки полуотворени устни виси незапален джойнт. Почти на мига обаче мъжът отново изчезва от поглед.

Макар да е светло, не е лесно да се определи точно колко хора има в стаята. Освен брат ми и мъжа в краката на леглото, различавам още две жени в различна степен на разсъблеченост, проснати върху пухената завивка. Остава и онзи с полусъзнателното тяло на пода пред вратата, чийто пол тепърва ще трябва да установявам.

— Мили боже! — възкликва Клер, когато вратата на банята се отваря и оттам се появява Травис. Вижда ме и красивото му лице се сковава от притеснение. Той е по дънки и широка хавайска риза, която не съм виждала преди. Краката му са боси.

— Бейли — поздравява ме. — Какво правиш тук?

Сърдечният ми ритъм се учестява. Гневът ми избуява над паниката.

— Аз ли какво правя тук?

— Съзнавам, че може да изглежда доста зле…

— Повярвай ми, нямаш си и представа колко зле изглежда — заявява Клер.

— Ти пък коя си? — пита Травис.

— Какво, по дяволите, става тук? — питам яростно.

— Струва ми се, че трябва да поговориш с брат си за това. — Травис посочва към леглото, където Хийт протяга ръка изпод завивките и захлупва главата си с възглавница.

— Махай се — произнасям бавно.

— Бейли…

— И вземи приятелите си със себе си.

Травис приема заповедта ми с мълчаливо кимване. Отива до краката на леглото и цапва по главата лежащия там мъж. Незапаленият джойнт пада от устните на онзи, но и това не е в състояние да го събуди. После Травис се навежда над двете жени в полукоматозно, полуоблечено състояние.

— Е, дами. Партито свърши. Време е да ставате.

— Искам всички да се махнете от къщата ми — казвам им аз.

— За последно чух, че къщата е и моя — обажда се Хийт изпод възглавниците.

— Аз пък за последно чух — казва тогава Клер, — че това тепърва ще реши съдът.

— Коя си ти? — пита отново Травис.

— Почакай — казва Хийт, с все още скрито лице, — нека позная. Птица ли е? Самолет ли е? — Той рязко се изправя, сяда, а възглавницата се свлича от лицето му и зализва немитата му коса през челото до очите. — Не! Това е супер-Клер^[1]!

— Хийт, за бога…

— Може и да не си я познал, Травис, понеже тя е във всекидневната си маскировка на състрадателна медицинска сестра и спасителка на изпаднали в беда далечни сестри, но не се оставяй да те заблудят. Супер-Клер има скрита самоличност. Под тази грозна синя блуза и впити каки панталони дебне червено-синята пластмаса^[2] на една истинска интригантка, престорена приятелка и крадла на чужди наследства. Нямам нужда от рентген, за да виждам през теб — казва той на Клер, насочил треперещ пръст към нея, след което се стоварва отново върху леглото, заливащ се в детински кикот.

— Свърши ли? — питам го аз.

— А ти свърши ли? — повтаря той.

— Моля те, не ме карай да викам полицията.

Думата „полиция“ изглежда, че събужда всички наведнъж. Двете, загърнати в одеялото, жени се изправят до седнало положение, голите им ръце и крака са така преплетени, че е невъзможно да кажеш къде свършва едната и откъде почва другата.

— Къде са ми гащите? — мърмори едното момиче и опипва напосоки из скупчените чаршафи.

— Не мисля, че имахте такива, пиленца — казва Хийт и закачливо я плясва по голото дупе, докато тя се надвесва над ръба на леглото в търсене.

Двамата мъже на пода се изправят, очите им са стъклени, движенията сковани, но пък някак странно изящни. Всичко изглежда сякаш на забавен каданс. Младежът до краката на леглото — той е на около двайсет и пет, с тъмна коса и кокалесто, обезкосмено тяло, подаващо се над тесните, черни, разкопчани дънки — поглежда към вратата.

— Някой спомена ли полицията?

— Аз бих пил чаша вода — обажда се другият, сега подпрян на вратата на спалнята.

Казва това на мен, сякаш съм тук да го обслужвам, и погледът му издава нарастващо нетърпение, когато не откликвам. Той е по боксерки с образа на Мики Маус, макар да е най-малко трийсетгодишен, а смахнатата му, дълга до раменете коса, има неестествен, почти неоновожълт цвят, сякаш е огромно глухарче. В близост до скалпа му обаче прозират тъмни корени. По дължината им съдя, че навярно сам е боядисал косата си по някое време миналия месец. Може би около времето, когато аз бях нападната. Или скоро след това. Затварям очи и се мъча да прогоня подобни мисли. Какво прави брат ми с тези хора?

— Мисля, че трябва да се облечете и да се махате оттук — казва Клер.

— А аз мисля, че ти трябва да идеш да се грижиш за болните — възразява през смях Хийт.

— Хийт — казвам предупредително. — Моля те. Не е смешно.

— Със сигурност си права. — Той отмята събралите се в скута му чаршафи. — Жалко е.

Клер мята чифт дънки право в главата му. Не зная откъде ги намери. Не зная дори дали са на Хийт.

— Закрий се, за бога. Не разбираш ли, че това е последното нещо, от което сестра ти се нуждае?

— Последното нещо, от което сестра ми се нуждае — не се дава Хийт, — са хора, които се преструват, че им пука за нея, когато всъщност мислят само за себе си.

— Кой ли може да е това? — пита Клер, втренчена в него.

— Какво става тук? — пита едно от момичетата. През това време Хийт нахлузва дънките си и ги вдига над стройните си хълбоци, колкото може по-дискретно.

— Помислих, че е полицията — отговаря приятелката й.

— Вие ченгета ли сте? — пита онзи, с обезкосменото тяло.

Дали той не е мъжът, който ме изнасили? Възможно ли е някой с толкова незначителен вид, да ме надвие така лесно?

Той поглежда от Клер към мен, после към Травис.

— Ченгета ли са, или какво?

— Наистина бих пил чаша вода — напомня глухарчето.

— Давам на всички ви две минути, после звъня в полицията — отсича Клер.

— О, я стига бе — хленчи глухарчето. — Трябва да ни дадеш повече. Не зная дори къде са ми гащите.

— Къде е Саманта? — пита едно от момичетата, опипвайки завивките около себе си, като че ли приятелката й може да се е скрила някъде измежду гънките.

— Струва ми се, че е във всекидневната — отговаря й Клер.

— Какво прави там?

— Предлагам да я питаш на излизане.

— Много съжалявам за това — казва Травис. — Честно, Бейли, аз…

— Просто си върви.

Травис се обръща към Хийт.

— Хайде, човече. Да се махаме.

— Не мисля така.

— Нарушаваш съдебна заповед — напомня му Клер.

— Ами дай ме под съд тогава — сопва се Хийт. — О, забравих. Ти вече си ме дала. Заведи ново дело — добавя още по-дразнещо. — Вие двете какво правите тук, впрочем? Не знаете, ли, че нарушавате съдебна заповед?

Тъкмо се каня да обясня, че исках само да покажа на Клер отвън къщата, в която отраснах, когато тя ме спира.

— Не си хаби думите. — Поглежда си часовника. — Имате още една минута — предупреждава ги.

Всички нахлузват бързешком каквито дрехи са намерили и изчезват от стаята.

Всички, освен Травис и Хийт.

— Бейли, моля те… — започва пак Травис.

— Просто си тръгни.

Без повече възражения, Травис излиза. Хийт се надига с мъка и се кани да го последва.

— Ти не — спирам го аз.

— Но нали току-що каза…

— Ти не — повтарям.

— Предлагам ти сделка — казва Хийт. — Ще остана… ако Флорънс Найтингейл^[3] си тръгне.

— Хийт…

— Приемаш или не. — Обръща се към Клер. — Можеш да я освободиш за няколко минути, нали, света сестро? Може да идеш да правиш компания на Травис. Да го поопознаеш по-добре. Струва ми се, че ще откриеш много общо помежду ви. Той също е нещо като пиявица.

— Бейли? — произнася въпросително Клер.

— Няма проблем.

— Няма проблем — повтаря Хийт.

Клер неохотно напуска стаята. Хийт затръшва вратата след нея с босия си крак.

— Какво става, Хийт?

— Нищо не става. Ти преиграваш. Поканих си няколко приятелчета. Какво толкова?

— Това ли са ти приятелите?

— Какво им има?

— Знаеш ли поне имената им?

— Има ли значение как се казват? Те са почтени граждани, колеги актьори и бъдещи звезди, всичките до един.

— Те са нищожества.

— Това е малко грубо.

— Чакай малко. Актьори ли каза, че са? — Умът ми препуска. Какво си мислех? — Познаваш ли Пол Гилър?

— Кой? — Хийт поглежда към вратата, после към пода, навсякъде другаде, но не и към мен.

— Пол Гилър. И той е актьор. Познаваш ли го?

— Трябва ли?

— Защо не ме поглеждаш?

— Защо ми крещиш?

— Познаваш ли Пол Гилър? — питам за пореден път.

— Казах ти вече — не. Какъв ти е проблемът?

— Ти си ми проблемът — проплаквам, напълно раздразнена. — Водиш тези непознати в дома на родителите ни, напушил си се до безпаметност посред бял ден, нахлуваш в…

— Не съм нахлул. Имам си ключ, забрави ли? Не разбирам защо си така разстроена. Какво толкова е станало? Това е и моята къща. Нашата къща. Баща ни я остави на нас, заедно със значителното си богатство, а алчните ни полуроднини, включително света Клер, нямат абсолютно никакви права над тях. Ще се боря до последния си ден, но няма да им дам и стотинка.

— С какво? — питам с равен глас.

— Как така, с какво?

— Трябва ти нещо повече от добра воля, за да се бориш с тях. Джийн заплашва да проточи делото с години и има както властта, така и знанията да го направи. Рано или късно парите, които сме успели да заделим, ще свършат. Нямам представа кога ще се почувствам достатъчно силна да се върна на работа, а ти изобщо нямаш работа.

— Какво? Мислиш, че не се опитвам ли?

— Не казах това.

— Бях толкова близо — почти допира палеца и показалеца си за илюстрация — да получа тази проклета реклама на „Уискас“. Търкалях се по онзи шибан под цели часове, часове, през които тъпата котка ми ближеше лицето, само и само да дам на режисьора онова, което каза, че иска. Рекламата ти е в кърпа вързана, казва агентът ми, по националната телевизия е, ще се заринеш в пари. И тогава, в последната минута, решават да поемат в друга посока. Нищо лично, уверява ме агентът. Режисьорът много харесал работата ми. Просто съм бил малко прекалено красив за онова, което клиентът имал предвид. След като прегледал записите, тоя клиент се притеснил, че може да се харесам на публиката повече от шибаната котка. Затова решили да се хванат с някой по-обикновен човечец, с когото да може да се асоциира средният любител на котки.

— Съжалявам, Хийт — казвам аз. — Представям си колко изнервящо е било.

— Нямаш представа колко беше изнервящо — сопва се той. — Нямаш представа какво е непрекъснато да ти затръшват вратата под носа. Всеки, всеки път. При теб всичко винаги става толкова лесно.

Сериозно ли го казва? Егоцентризмът му ме оставя без дъх. Хийт винаги е бил егоцентричен — странно, ала това е част от чара му — но може ли наистина да е толкова сляп за онова, през което минавам последните няколко седмици?

И сякаш мислите ми са се изписали на челото, той изведнъж омеква.

— Извинявай — казва с ръка на сърцето, — това беше грубо. Дори за мен. — Предлага най-добрата си „прости ми“ полуусмивка. — Нямах намерение да си го изкарвам на теб. Зная, че напоследък нещата ти доста се пообъркаха…

Хийт никога не е бил добър в справянето с неприятностите. Разбирам, че му е нужно да стои настрани от случилото се с мен, да минимизира щетите, иначе ще се разпадне.

— Работата е там, че аз просто трябва да се справям с тези глупости цял живот — продължава, връщайки се в щастливото си неведение, а на мен краката ми омекват и се налага да приседна в края на леглото, за да не рухна на пода. — Или съм прекалено красив, или недостатъчно — говори той. — Или съм твърде висок, или твърде нисък, прекалено слаб, или прекалено мускулест. Каквото и да е, но никога не съм какъвто трябва. Никога не съм достатъчно добър.

Зная, че има предвид нещо повече от въображаемата си кариера. Несъмнено намеква за разочарованието, което твърди, че е виждал на лицето на нашия баща, но точно сега нямам сили да навляза в тази тема.

— Това е бизнесът — казвам, но сърцето ме боли за брат ми, въпреки отявления му егоизъм. — Знаеше го, още като се захвана.

— Не, че съм се отказал. Непрекъснато ходя на прослушвания, заявявам присъствието си.

— Ами писането?

— Какво за него?

— Онзи сценарий, върху който работеше…

— Продължавам да работя — прекъсва ме той. — Накъде биеш, Бейли? Да не искаш да кажеш, че трябва да се откажа от мечтите си и да се примиря с някоя тъпа работа от девет до пет? Натам ли отива този разговор?

— Не, разбира се, че не — уверявам го и се сещам за шоу програми като „Американски идол“, в които сърцераздирателният победител приканва всички, които го гледат в домовете си, да не изоставят мечтите си, независимо от всичко. А „независимо от всичко“ означава да забравят за хилядите останали състезатели, за милионите отчаяни, чиито мечти да станат звезди никога няма да се сбъднат. Но понякога е по-добре да си избереш друга мечта, защото да живееш истински живот е за предпочитане, отколкото просто да мечтаеш за живот, който никога няма да се сбъдне. — Искам само да кажа, че никакви нови пари не идват, а всичките ни авоари са замразени…

— На мен ми трябват само няколко реклами в национален мащаб, и няма да ми се налага да разчитам на парите на татко, независимо какво ще реши съдът накрая. Даже ще имам достатъчно пари аз да се погрижа за теб този път, както ти винаги си се грижила за мен. Моля те, не ми се сърди, Бейли. Не понасям, когато ми се сърдиш. Обичам те повече от всичко на света. Ти си единственото, което имам.

— И аз те обичам. — С мъка се удържам да не го прегърна. — Мислех си просто, че в дългосрочен план може би е по-разумно да уредим това нещо…

— Майтапиш ли се? Тя майтапи ли се с мен? — пита стените наоколо.

— Хийт, чуй ме. Не може да се каже, че парите са малко. Говорим за милиони долари. Десетки милиони…

— Няма да дам на тези лешояди и десет цента.

Навеждам глава. За друго исках да говоря с Хийт, макар вече да не зная за какво съм искала да говоря с него. Едва не се разсмивам. Хийт умее да постига това.

— Просто, ако татко искаше да раздели състоянието си поравно — продължава брат ми, — той щеше да го направи.

— Зная. — В интерес на истината, нищо такова не зная. Факт е, че баща ни най-много обичаше хубавите битки. Клер навярно ви казала, че през цялото време се е надявал да се сборим тъкмо в такова дело.

— А ние трябва да уважаваме желанието на татко — не спира Хийт. — Не можем просто да се измъкнем по лесния начин. Независимо от всичко, през което преминаваме напоследък.

Всичко, през което ние минаваме напоследък, повтарям си наум. На глас казвам:

— Сигурен ли си, че не познаваш Пол Гилър?

— Никога не съм го чувал.

Нямам друг избор, освен да му повярвам.

— Обещай ми, че вече няма да правиш нищо подобно. Че ще уважаваш съдебната заповед и ще стоиш настрани оттук.

— Ще съм добро момче оттук нататък. Кълна се.

— Не е нужно да се кълнеш. Просто обещай.

Отправя ми една от най-вълшебните си усмивки, за които веднъж ми сподели, че е отделил часове, ако не и дни, да ги усъвършенства пред огледалото. Ако бях режисьор, който търси изпълнител за ролята на чувствителния и дълбоко неразбран брат на нещастната героиня, той щеше да е идеалният избор. Усмивката става още по-дълбока.

— Обещавам — казва ми той.