Никълъс Спаркс
Никога не си сама (43)

Глава 42

Майк изкачи стълбите и зърна за миг тъмната сянка, която се хвърли върху него. Падна назад след удара в гърдите и удари главата си в стълбите.

Болката беше непоносима. Все едно някой беше забил чук в гръдния му кош. Две ръце стиснаха шията му. Майк започна да се задушава и едва отвори очи, за да види Ричард Франклин. Искаше да извика: Джули! Бягай! — ала не можа да си поеме дъх. Зави му се свят и инстинктивно посегна към ръцете на Ричард, ала той стискаше шията му в железен обръч. Цялото му тяло се бореше за глътка въздух. Мяташе крака и извиваше тяло, но Ричард беше седнал върху него и не помръдваше.

Майк сви пръсти и опита да ги забие в очите му, ала той отметна глава. Успя да сграбчи палеца му и го изви настрани. Нещо изпука и Ричард отпусна ръката си, а Майк пое дългоочакваната глътка въздух, хвана го за косата и го ритна с колене в гърба. Той се прекатури в пясъка и Майк залази на четири крака. Все още дишаше трудно и беше замаян. Ричард скочи и го ритна два пъти в гърдите и веднъж в главата. Дъхът му отново секна. Мисълта за Джули му даде сили и той се надигна. Замахна, но усети, че нещо се опря в корема му, чу приглушен гръм и стомахът му се възпламени. Болката плъзна във всички посоки. Мярна пистолета в ръката на Ричард, коленете му се огънаха и се стовари на пясъка. Кръвта залепна по дрехите му и се застича като машинно масло.

Трябва да стана… Трябва да се изправя… Трябва да предупредя Джули…

Усети силен удар в главата и загуби свяст.

* * *

Ричард стоеше до Майк и усещаше сетивата си като наелектризирани. Беше изпаднал в опиянение и всичко в него звънтеше от възбуда. Цветовете бяха ослепително ярки, звуците ехтяха и усещането беше несравнимо — не като с Пийт, не като с истинския Ричард Франклин, та дори не и като с Джесика. Тя също се беше борила за живота си, ала не като Майк. Умря в ръцете му, но с нея не изпита такова триумфално чувство, а само жал за това, че си беше причинила такъв край.

Тази вечер изпълняваше велика мисия и боговете бяха с него.

Разтри изкълчения си палец и тръгна към плажа. Вълните се плискаха безспир. А в далечината беше Джули, все така наведена над кучето. То вероятно беше вече бездиханно. След малко щяха да бъдат само двамата. Мисълта го подтикна да забърза, та да я види по-скоро. Тя вероятно щеше да се уплаши, а може би щеше да реагира като Джесика, когато го завари в колата си пред супермаркета и заби нокти в лицето му, докато я душеше с мисълта, че е принуден да я накаже за себичността и неразбирането й.

С Джули щеше да бъде внимателен и търпелив. Тя го заслужаваше. Щеше да й обясни същността на обичта си и на всичко сторено в името на тяхната любов. Тя щеше да го разбере и да бъде негова. Може би щеше да е разстроена заради Певчо, но накрая щеше да осъзнае, че загубата му е била неизбежна.

Искаше му се веднага да я заведе в спалнята, но трябваше бързо да се махнат от тук. По-късно щяха да се отбият в крайпътен мотел и да се любят. Всичко загубено щеше да бъде компенсирано в дългия им и щастлив съвместен живот.

* * *

— Потърпи още малко, мъничък, още малко и докторът ще дойде да ти помогне — мълвеше Джули през сълзи.

Гърдите на Певчо хъркаха и писукаха, очите му бяха затворени, мускулите му се бяха втвърдили и цялото му тяло трепереше. Джули го галеше с две ръце и страдаше заедно с него.

— Не ме оставяй, моля те, недей.

Къде се губеха Пийт и Майк? Тъкмо се канеше да ги извика, когато вдигна очи и се вцепени.

Косата му беше различна, носеше очила и нямаше мустаци, но това беше той.

— Здравей, Джули!

* * *

Дженифър караше с бясна скорост и пуснати светлини, стискаше кормилото до болка и си повтаряше, че й трябват десет минути, само десет минути…

* * *

Той стоеше пред нея. Беше дошъл, за да причини страдание на Певчо. Беше дошъл с такива намерения и за Пийт, и за Майк, и за нея самата.

Господи…

Майк…

— Ти! — едва успя да изрече тя.

Ричард се усмихна. Че кой друг?! После погледна Певчо и подхвана с тъжен глас:

— Много съжалявам за кучето. Знам колко много го обичаше.

Говореше със скръбно изражение, като че ли беше на погребение на близък приятел.

Джули за малко да повърне, но преглътна надигналия се жлъчен сок и опита да се стегне.

— Къде е Майк? — попита тя, макар да изпитваше ужас от отговора.

Погледът на Ричард беше все така тъжен.

— Тази страница е вече затворена.

Ръцете й се разтрепериха.

— Какво си му направил? — едва продума Джули.

— Няма значение.

— Къде е той, кажи!

Ричард пристъпи към нея и каза с тих и мил тон:

— Разбери, че нямах друг избор. Наложи се да му попреча да те контролира. Сега вече си в безопасност и аз ще се грижа за теб.

Направи още една крачка към Джули и тя отстъпи назад.

— Той не те обичаше. Не и така, както те обичам аз.

Ще ме убие, мислеше си Джули. След Майк, Певчо и Пийт дойде и моят ред. Ричард вървеше към нея, очите и изражението не скриваха намерението му.

Ще ме убие, а преди това ще ме изнасили.

Мисълта беше повече от вцепеняваща. Джули хукна, а Ричард се усмихна — тя нямаше къде да избяга, паниката щеше да я изтощи и след малко щеше да се сгромоляса върху пясъка. Той пъхна пистолета в колана си и се затича след нея. Не бързаше, а подтичваше само колкото да бъде сравнително близко в подходящия момент.

* * *

Майк ту идваше в съзнание, ту изпадаше в несвяст. В един миг на просветление осъзна, че кърви, и то силно.

И че Джули има нужда от него.

Преодоля болката и треперенето и се надигна бавно.

* * *

Джули тичаше със сетни сили към единствената крайбрежна къща, в която светеше. Имаше чувството, че не напредва. Светлините бяха все така далеч.

Не, повтаряше си тя, не! Няма да ме хване. Ще стигна и хората в къщата ще ми помогнат. Ще извикат полицията и…

Ужасът й даваше сили. Хвърли поглед назад и видя, че Ричард я приближава. В този миг осъзна, че няма да успее да избяга.

Къде сте? Помогнете ми!

Колкото и силно да викаше, вълните щяха да погълнат виковете й. Чуваше стъпките му все по-близо. Бързо свърна към дюните с надеждата, че ще намери място да се скрие.

* * *

Косата й се вееше на няколко метра пред Ричард. Ако се пресегнеше, след крачка-две можеше да я хване.

Като я видя, че се катери по дюната, той се засмя. По дух и непреклонност тя беше като него! За малко да изръкопляска от възторг.

* * *

Джули пълзеше по дюната, като едва пазеше равновесие, тъй като краката й се плъзгаха по пясъка.

Гаражът на отсрещната къща беше открит и нямаше къде да се скрие. Съседната къща бе заобиколена с дървета и храсти и тя се запъти към нея.

В следващия миг усети, че Ричард сложи крак пред краката й като нападащ футболист, спъна я и тя се изтърколи надолу по дюната.

Той я настигна, подаде й ръка с усмивка и задъхано рече:

— Бива си те, да знаеш! Разбрах го в първия миг, в който те видях.

Джули задърпа ръката си, но пръстите му се впиха в китката й.

— Не така, Джули. Много добре знаеш, че няма къде да избягаш.

— Пусни ме! — изкрещя тя.

Ричард заби пръстите си още по-силно, тя се сви от болка, той я погледна с тържествуваща усмивка и спокойно каза:

— Трябва да тръгваме.

— Никъде няма да отида с теб!

Той я блъсна в гърба и тя отново падна.

— Извинявай, но нямам друг избор. Трябва да поговорим.

Но какво имам да говоря с теб, какво! Джули се надигна, ала той я сграбчи за косата, дръпна я силно и попита през смях:

— Защо усложняваш всичко, а?

* * *

Майк се мъчеше да стои прав, повръщаше му се и се превиваше от болка. Мислите му бяха хаотични и накъсани.

Трябва да се обадя в полицията… да помогна на Джули… боли ме… изстрелът… къде съм… вълните… океанът… Джули… трябва да й помогна…

Направи крачка.

После още една.

* * *

Джули го заудря по гърдите и лицето. Ричард дръпна с всички сили косата й, тя изпищя, а той подхвана с назидателен глас, сякаш вразумяваше дете:

— Защо се бориш с мен? Всичко свърши. Вече сме само аз и ти. Не се опъвай!

— Пусни ме! Махай се!

— С теб можем да вършим чудеса! Ние двамата винаги оцеляваме!

— Мразя те!

С едно дръпване на косата той я събори на земята.

— Не искам да чувам това!

— Мразя те!

— Говоря сериозно — заплашително рече Ричард. — Разстроена си, знам, но аз не искам да те нараня, Джесика.

— Аз не съм Джесика!

* * *

Майк протегна ръка, успя да се хване за перилата на стълбите и изкачи стъпалата до верандата. Пийт лежеше по лице и от главата му течеше кръв.

Стигна до вратата, като се опитваше да събере силите и мислите си.

* * *

Ричард я погледна учудено.

— Какво каза?

— Аз не съм Джесика!

Той се пресегна към колана си и тя видя пистолета.

* * *

Майк завъртя топката на дръжката и отвори вратата. Най-напред трябваше да стигне до телефона. В този миг чу, че предната врата се отвори с трясък. Вдигна очи и въздъхна с облекчение.

— Джули има нужда от помощ — едва рече той. — На плажа е.

* * *

Сърцето на Дженифър се сви, когато видя Майк. Помогна му да седне на стола, подаде му телефона и каза:

— Извикай линейка, да не губим време!

После изхвърча на верандата и в първия момент помисли, че Пийт е мъртъв. Кръвта шуртеше от главата му, но когато се наведе над него, той помръдна ръка и изстена.

— Не мърдай! Линейката идва! — извика тя и хукна по стълбите.

* * *

Ричард опря пистолета в слепоочието й и Джули инстинктивно замръзна. Очите и изражението му подсказваха, че вече е твърде далеч от реалността.

— Обичам те. Винаги съм те обичал — дрезгаво прошепна той.

Джули си каза, че не трябва да мърда. Инак щеше да я убие.

— Но не ми даваш възможност да ти покажа колко те обичам — добави Ричард и приближи устата си към ухото й. — Кажи ми, че ме обичаш. Хайде!

Страхът скова гърдите, гърлото и крайниците й.

— Обичам те — изхленчи тя.

— Искам хубаво да го чуя, за да съм сигурен, че е така.

Джули се разплака.

— Обичам те.

— Повтори!

— Обичам те — каза тя, обляна в сълзи.

— Кажи, че искаш да дойдеш с мен.

— Искам да дойда с теб.

— Защото ме обичаш.

— Защото те обичам.

Сякаш в просъница, Джули съзря с ъгъла на окото си смътно видение на върха на дюната — с всички сили към нея се носеше нейният верен ангел хранител.

* * *

Видението доби плът и кръв и ръмжащият Певчо се хвърли върху Ричард, като впи зъби в ръката му с пистолета и го събори на земята. Той изтърва оръжието и се опита да пази гърлото си с една ръка, а с другата се мъчеше да докопа оръжието. Джули се надигна, но след миг пистолетът изгърмя. Кучето изквича и заскимтя мъчително.

— Певчо! Боже мой! Неее! — изкрещя тя.

Последва втори изстрел и второ, по-тихо изквичаване. Ричард отмести тялото на кучето от себе си и стана.

Джули трепереше като лист.

Певчо се мъчеше да се изправи, ръмжеше и виеше, извиваше се от болка, а от раните му бликаше кръв.

В далечината се чуха сирени.

— Тръгваме! — извика Ричард на Джули, която не откъсваше поглед от кучето. — Нямаме време! Хайде!

В този миг срещу тях застана Дженифър. Ричард насочи оръжието си към нея, за да стреля, ала тя го изпревари и гърдите му се възпламениха. Той изхриптя и пистолетът в ръката му натежа. Стреля, но твърде настрани. Усети силно парене в гърлото и кръв в дробовете си. Не можеше да преглътне, тъй като тя лепнеше и го задушаваше. Пистолетът се изплъзна от ръката му и той се свлече на колене. Толкова искаше да е щастлив с Джули… Пред очите му падна пълен мрак. Обърна се към нея и отвори уста, за да каже нещо, но не можа да отрони нито дума. Джули, Джули, толкова те обичам, моя мила Джесика…

Певчо лежеше настрани с отворена уста и дишаше тежко. Джули ридаеше неутешимо и едва го виждаше през сълзите си. Когато го погали, езикът му близна ръката й и той изскимтя.

— Мъничкият ми… — хълцаше тя.

От двете дълбоки рани шуртеше кръв и багреше пясъка около тялото му. Очите му гледаха уплашено. Джули понечи да повдигне главата му, ала той изквича от болка. Сърцето й се сви от мъка и тя прошепна:

— Добре, добре… Не се бой. Докторът ще те прегледа и ще оздравееш.

Кучето отново близна ръката й и тя го целуна.

— Милият ми, толкова си добър, толкова си смел… Обичам те, Певчо.

Той се отпусна и тя промълви:

— Край на битката, скъпи мой. Вече нищо лошо не ме грози. Ако ти се спи, можеш да поспиш.