Никълъс Спаркс
Никога не си сама (2)

Глава 1

След четири години

Джули намери начин да продължи да живее, въпреки че Джим го нямаше. Отначало беше ужасно трудно, но с времето й стана малко по-леко. Обичаше Джим и част от нея винаги щеше да го обича, но страданието не беше толкова силно. Спомняше си сълзите и вакуума, в който беше попаднала след смъртта му, но изгарящата болка бе потушена. Сещаше се за него с усмивка и благодарност, че е бил част от живота й.

Беше благодарна и на Певчо. Той й бе помогнал да продължи.

В тази хладна пролетна сутрин в Суонсбъро, Северна Каролина, Джули не беше чак толкова очарована от Певчо, който се беше проснал върху нея и й пречеше да диша.

— Ставай, мързеливко! Ще ме смачкаш!

Певчо хъркаше и не я чу. Джули започна да се измъква изпод тежкото му тяло. Все едно беше увита в одеяло и захвърлена от мафията на дъното на езеро.

— Не мога да дишам! Мръдни!

Певчо вдигна огромната си глава и я погледна сънено, сякаш искаше да каже: Остави ме, не виждаш ли, че спя…

— Добро утро. Хайде, ставай.

Кучето изръмжа и се надигна, тъпчейки я с крака, а от муцуната му се проточи малка лига. Боже, колко е огромен, помисли Джули. Все още не беше свикнала с ръста му.

— Да съм казала, че може да лягаш в леглото ми? — сгълча го тя.

Певчо спеше в ъгъла на стаята, но последните две вечери се примъкваше на леглото. И се просваше върху нея. Шантаво куче.

Макар да я близна по лицето, тя не спря да му се кара:

— Още съм ти сърдита. Ще ме задушиш някоя вечер. Два пъти по-тежък си от мен!

Най-сетне той скочи на пода, Джули стана и погледна часовника.

— Хайде, ще те изведа, преди да взема душ. Но няма да душиш боклука на съседите, че това никак не им харесва.

Кучето я погледна.

— Е, да, прав си, някои хора са доста странни.

Тя последва Певчо с все още затворени очи. Блъсна се в тоалетката и удари големия пръст на крака си. Болката я прониза чак до бедрото. Извика и закуцука. Кучето я погледна нетърпеливо в очакване на сутрешната разходка.

— Не забелязваш ли, че съм ранена? — изпъшка Джули. — Но не виждам да ми помагаш.

След малко бяха на улицата и Певчо хукна към близката горичка. Всички кучета обичат да маркират територията си, но той смяташе, че ако се облекчи на повече места, ще си осигури титлата на Краля Куче.

През последните няколко дни не се отлепяше от нея. Не можеше да измие чиниите на спокойствие, тъй като се мотаеше в краката й. Снощи ви цял час, като от време на време лаеше и Джули се замисли дали да не му купи къщичка с шумозаглушителни стени.

Това куче не беше… обикновено. Винаги се държеше като човешко същество. Отказваше да се храни в кучешка купа, не търпеше каишка, сядаше до Джули и гледаше в телевизора с интерес. Когато му говореше, накланяше глава и сякаш я слушаше внимателно. Така правеше и с другите хора. Колкото и безумна да беше някоя команда, той веднага хукваше да я изпълни.

Донеси ми чантата от спалнята!

Хукваше и я донасяше.

Загаси лампата в спалнята!

Заставаше на задни крака и натискаше ключа с нос.

Занеси консервата в килера!

Сграбчваше я с уста и я оставяше на рафта.

Певчо не беше тренирано куче като някои свои събратя. Джули му показваше какво да направи и това беше достатъчно. Тя беше доволна и се чувстваше като Доктор Дулитъл.

Бяха неразделни след смъртта на Джим и в повечето време той беше отлична компания.

Когато започна да излиза на срещи, кучето се промени. Не одобряваше ухажорите й и ръмжеше, щом ги види. Джули реши, че Певчо има силно развито шесто чувство и че различава добрите от лошите, но постепенно се убеди, че реакцията му беше на ревниво (и рошаво) гадже.

Не можеше да му обясни, че не би било добре да остане завинаги сама и че ще се наложи да приеме още някого в къщата.

Джули закуцука към банята. Огледа се и се намръщи. На двайсет и девет съм, а приличам на развалина. След такава нощ дългата й кестенява коса беше като тупирана във всички посоки. „Цялата нащрек“, така се шегуваше нейният Джим. Тушът за мигли беше размазан, носът й червенееше, а зелените й очи бяха подути от алергията към цветния прашец. Взе „Кларитин“ против алергията, която така или иначе нямаше да й мине от душа.

Може би не трябваше да обезкуражава Боб… От година подстригваше косата му — или по-точно онова, което беше останало от нея. Той не беше кой знае какъв хубавец — оплешивяваше, имаше кръгло лице, сближени очи и малко шкембе, но пък бизнесът му беше успешен и беше ерген. Не беше излизала с никого след смъртта на Джим. Може би трябваше да опита… Но освен че не беше хубавец, Боб беше и скучен. Когато излязоха за пръв път, хората от съседните маси в ресторанта я поглеждаха със съжаление. Той не спря да говори за счетоводство. Не прояви интерес нито към нея, нито към менюто, нито към малката й черна рокля. Счетоводство, счетоводство и пак счетоводство. Когато приключи с детайлите за удръжките, намаленията за амортизация и добави, че познава важни хора в данъчната служба, очите на Джули бяха като стъклени.

След първата среща й се обаждаше три пъти седмично да я кани „за нова консултация, хи-хи-хи…“. Беше настойчив и досаден.

След него се появи лекарят Рос. Хубав. И перверзен. Една среща й беше предостатъчна.

А добрият Алън… Каза й, че работи нещо за общината.

Оказа се, че е каналджия. Джули не усети миризмата, ноктите му не бяха черни и косата му не лъщеше от мазни мръсотии, но тя не можеше да се отърве от мисълта, че някой ден ще се появи на прага й в този вид. Как щеше да сложи дрехите му в пералнята? Връзката им беше обречена от самото начало.

Тъкмо започна да се чуди дали ще се намери някой свестен, с когото да излезе, и дали не свети като реклама с надпис „Свободна жена, която се чуди дали има нормални мъже“, се появи Ричард.

След срещата им миналата събота той все още й се струваше нормален. Запознаха се, когато дойде да се подстриже. Беше консултант в „Дж. Д. Бланчард Енджиниъринг“, фирмата, която поправяше моста над крайбрежния плавателен канал, и непрекъснато пътуваше. На срещата отваряше вратите пред нея, поръча на келнера от нейно име, усмихваше се където трябва, и не настоя за целувка, когато я изпрати. Освен това беше красив като артист — изваяни скули, смарагдовозелени очи, черна коса и мустаци. Идеше й да извика: „Алилуя! Най-сетне светлина!“. Докато Ричард я изпращаше на прага, Певчо не спря да вие от другата страна на вратата.

Пусна душа и се замисли. Майка й беше пристрастена към пиенето и лошите мъже. Едното без другото не беше толкова страшно, но двете заедно… Сменяше мъжете като носни кърпички, а когато Джули порасна, някои от тях я закачаха. Един й пусна ръка и когато каза на майка си, тя я обвини, че го съблазнявала. Скоро след това Джули напусна дома си и заживя на улицата.

Шестте месеца уличен живот бяха ужасни. Наркомани, просяци, крадци, че и по-лошо… За да не спи по входовете или в приютите, тя търсеше отчаяно каквато и да е работа. Когато се запозна с Джим в един крайпътен ресторант в Дейтона, пиеше кафе с последните си пари. Той й купи закуска и каза, че ако дойде на другия ден, отново ще я почерпи. Попита го за намеренията му, а Джим отрече да има каквито и да е нечестиви помисли. След седмица й предложи да отиде с него в Суонсбъро, за да й помогне да си намери работа и дом.

Джули го погледна, сякаш беше луд.

След месец слезе на автогарата в Суонсбъро и се запита какво прави в това затънтено място. Джим я заведе в салона при леля си Мейбъл, която й даде стаята над салона и й възложи метенето и чистенето.

Отначало й беше добре, тъй като Джим не проявяваше никакъв интерес, но после й стана любопитно и дори се ядоса. Винаги когато се срещаха, тя намекваше това-онова, ала той не реагираше. Накрая попита Мейбъл дали Джим я смята за непривлекателна. Той я покани да излязат, после пак и пак, и след месец хормоните им бушуваха. Дойде и истинската любов. Ожениха се в черквата, в която беше кръстен, и първите няколко години от брака усмивката не слизаше от лицето на Джули. Имайки предвид миналото си, какво повече можеше да иска от живота?

Ала на четвъртата година Джим получи гърч на връщане от черквата и го закараха в болницата. След две години умря от тумора в главата и Джули беше отново сама на двайсет и пет. Като прибавим появата на Певчо, вече нищо не можеше да я изненада.

Напоследък вярваше, че важното в живота са малките неща. За разлика от миналото вече живееше ден за ден. Слава богу, Мейбъл беше истински ангел. Помогна й да вземе лиценз за фризьорка и сега подстригваше, като водеше небогат, но приличен живот. Хенри и Ема, двамата най-добри приятели на Джим, не я оставиха и й помагаха във всичко. Както и Майк, по-малкият брат на Хенри.

Майк… Джули се усмихна под душа. Той несъмнено щеше да направи някоя жена истински щастлива.

Среса се, гримира се, облече се и тъй като колата й беше на ремонт, обу удобни обувки, за да отиде пеша на работа. Спря на прага и извади картичката, която стърчеше от пощенската кутия. Отвори плика и се зачете, а Певчо се зададе от гората и се втурна в антрето.

Скъпа Джули:

Прекарах чудесно в събота. Мисля само за теб.

Ричард

— Видя ли, Певчо, казах ти, че е свестен мъж! Няма да ревнуваш — обърна се Джули към кучето, което я побутна с муцуна. — Беше толкова висок, че нямаше нужда да се наведе, за да го погали. — Хайде, тръгваме, че колата ми е още при Майк.

Като чу името му, Певчо завъртя опашка.