Никълъс Спаркс
Никога не си сама (10)

Глава 9

Джули застана пред огледалото и се замисли за страхотния уикенд с Ричард. Та той можеше да изнесе семинар по впечатляване на дама. Боб би научил доста от него.

Не беше прекарвала такъв уикенд от… Всъщност никога не беше прекарвала толкова хубаво. Тя нямаше кой знае какви впечатления от театрални постановки и когато Ричард й каза къде отиват, не беше напълно убедена, че ще й хареса. Беше гледала на филм „Оклахома!“ и „Музикалният човек“ и предполагаше, че в сравнение с Ню Йорк представлението в Рали ще е нещо като училищна пиеса.

Но грешеше.

Джули беше слисана — от зрителите с вечерно облекло в градината, които пиеха вино преди началото на представлението, от тишината при загасването на лампите и внушителната увертюра, която я накара да настръхне, от романтично трагичния сюжет и виртуозното изпълнение на затрогващите песни, предизвикали сълзи в очите й. А цветовете! Декорите и ярките костюми, блестящите прожектори и призрачните сенки и целият сюрреализъм на сцената, същевременно преливащ в жизненост…

Вечерта беше истинска фантазия. Всичко беше ново и непознато. Сякаш беше на друга планета, далеч от малкия свят на фризьорка в южно градче, неочаквано попаднала сред преуспяващи и заможни хора, които следяха борсата в сутрешния вестник, докато детегледачката приготвя децата им за училище. На път за къщи, докато вдъхваше мускусния мирис на кожените седалки в лимузината и шампанското щипеше носа й, Джули си мислеше, че животът на богатите й допада и не би имала против да бъде една от тях.

Следващият ден беше също изненада. Очакваше я балон с горещ въздух, разходка по красиви улици и пикник на плажа. Цяла поредица забавления за два дни. Все едно бяха младоженци, които се стараят да преживеят колкото може повече хубави мигове в последните часове от медения месец.

Летенето с балон беше малко страшничко заради вятъра. Двамата се държаха за ръце и Ричард я снима в няколко пози. Най-много й хареса пикникът. Може би защото преживяването й беше що-годе познато. Джим обичаше пикниците и тя се почувства в свои води. Но за кратко. В кошницата имаше бутилка мерло, сирене и плодове, а след като хапнаха и пийнаха, Ричард предложи да масажира стъпалата й. В първия миг се смути и отказа, но когато свали сандала й и започна масажа, Джули се отпусна и си каза, че сигурно така се е чувствала Клеопатра.

Кой знае защо, но се сети за майка си. Тя не беше добър модел за подражание, но веднъж каза нещо, което Джули все още помнеше. Беше я попитала защо се е разделила с последното си гадже и майка й каза:

— Не можа да разклати лодката. Случва се…

Джули беше на осем и се зачуди къде ли беше лодката, която никога не беше виждала.

След години разбра думите на майка си и когато Ричард взе стъпалото й в ръцете си, се запита дали би разклатил лодката, или може би не…

Надали щеше да намери по-добър мъж. Не и в Суонсбъро. Ричард отговаряше на всички изисквания и двамата бяха прекарали четири хубави романтични срещи, но… лодката не беше помръднала. Когато го осъзна, Джули изпита дълбоко униние. Онова, което събира двойките — било то химия, магия или комбинация от двете — липсваше… Не усети тръпките, които я полазиха, когато Джим хвана ръката й за първи път, не й се мечтаеше за утрешния ден и бъдещето им заедно, не желаеше да притваря очи и да се отдава на романтичен унес. Забавленията, които Ричард предлагаше, бяха чудесни, той беше мил, добър, дори съвършен мъж, но не беше за нея.

Случва се, както беше казала майка й.

Може би прибързваше. Може би трябваше да поизчака малко. С Джим нещата се получиха след време…

Среса косата си и реши, че ще бъде разумно да прояви търпение, за да се опознаят по-добре. Вината беше отчасти нейна, тъй като се нуждаеше от повече време, за да се отпусне в компанията му.

Бяха разговаряли с часове, но разговорът се плъзгаше по повърхността. Размениха си най-обща информация и толкова. Джули избягваше да говори за миналото. Не спомена за трудните взаимоотношения с майка си, за мъжете, които влизаха и излизаха у тях, и за тежкия си живот, след като напусна дома, преди да завърши гимназия. За ужаса да живееш на улицата, особено нощем. Не му каза и за мъката и отчаянието си след смъртта на Джим. Тези спомени тежаха и горчаха. Част от нея се изкушаваше да ги сподели с Ричард, но не го направи. Не можа. Той също не разказа много за себе си. Особено за миналото си.

А не беше ли най-важното умението да общуваш, да се довериш и да се разкриеш? Двамата с Джим притежаваха това умение. Не си спомняше кое се случи първо — споделянето или тръпките от докосването му.

Телефонът в хола иззвъня.

— Ало?

Беше Ема.

— Какво стана? Разказвай! С подробности!

* * *

— Масаж на стъпалото? — недоумяваше Майк.

— Да. Казала го е на Ема. Бива си го тоя тип! Ти обаче не се разсейвай, че Бени ще дойде по-късно днес — заяви Хенри.

Майк се намръщи. Страхотен ден, няма що.

— Не забравяй, че Блансен ще мине за камиона. Трябва да е готов. Имаме договор със строителите на моста.

— Ще бъде готов.

* * *

Андрея не можеше да повярва. Чудеше се на равнодушието, с което Джули разказа за лимузината, шампанското, „Фантома на сапунената опера“ или както се казва там… Балон с горещ въздух? Пикник на плажа?

Не искаше повече да слуша, но салонът беше малък и нямаше къде да се скрие.

Нейният уикенд беше като всички други. В петък вися в „Клипър“ и едва се отърва от закачките на Кобрата. Нямаше намерение да се вижда с него, но щом влезе в бара, той се залепи за нея като пиявица. Цяла събота се занимава с маникюра си и с удължителите на ноктите, които загуби в бара. Идеше й да разкаже за проблемите си на Джули, та дано оцени Ричард.

Така и никой не я попита за нейния уикенд. Мейбъл и Джули обсъждаха Ричард и предложените от него забавления. И после какво стана? О, каква изненада! Прекрасно! Прекрасно наистина, ала Джули само свиваше рамене, сякаш нищо особено не се беше случило.

Андрея пилеше ожесточено ноктите си, все едно беше шлайфмашина, и негодуваше наум.

* * *

Ричард влезе в салона тъкмо когато клиентката на Джули си тръгваше.

— О, Ричард! Идваш съвсем навреме.

Тя все така не беше наясно с емоциите си, но въпреки това му се зарадва. Надяваше се присъствието му да доизясни отношението й към него.

— Изглеждаш чудесно — наведе се той и я целуна.

Целувката не я смути — нямаше пламък и искри, просто една обикновена целувка. Помисли си, че ако продължава така, ще заприлича на майка си.

— Имаш ли малко време да пием кафе? — предложи Ричард.

Мейбъл беше в банката. Андрея бе забила поглед в „Нешънъл Инкуайърър“. Казваше му „четене на вестник“, но всъщност прелистваше страниците и подслушваше.

— Да. Следващата клиентка е след половин час.

Ричард се загледа в шията й.

— Къде е медальонът?

Джули докосна гърдите си.

— Свалих го, тъй като се заплиташе в дрехите ми, а и трябваше да правя няколко студени къдрения…

— Защо не го пъхна в блузата?

— Изплъзваше се.

— Да ти взема ли по-къса верижка?

— О, не, няма нужда.

— Но така не го носиш.

Настъпи мълчание. Джули го погледна. В усмивката му имаше нещо изкуствено.

— Да не се обиди, че не съм с медальона?

— Стори ми се, че го хареса.

— Да, много, но не го нося, когато работя.

Ричард успя да се овладее и усмивката му отново стана естествена.

— Ще ти взема по-къса верижка. Така ще можеш винаги да го носиш.

— Недей, няма нужда.

— Знам. Но държа на това.

* * *

Андрея остави ядосано вестника веднага щом излязоха. Джули беше кръгъл идиот — как можеше да се държи така след прекрасния уикенд! Ричард идваше всеки ден, а тя му показваше безразличието си. Та кой не би се засегнал! Като че ли всеки ден пристигаше някой и раздаваше подаръци като президент в сиропиталище на Коледа! Джули обаче нехаеше. Не се замисляше какво би направило Ричард щастлив. Не носеше медальона, макар че това щеше да го радва и да е един вид израз на благодарност. Дали пък не си мислеше, че всички мъже са като него? Харчат за подаръци, лимузини и театри… Не и в такъв малък град. Андрея вярваше, че наоколо няма нито един свестен мъж. Само лимузината струваше толкова, колкото бяха похарчили мъжете за нея през цялата година! Джули не заслужаваше Ричард. Освен че беше щедър, той беше и секси. Може би най-сексапилният мъж, когото беше виждала.

* * *

Манипулирана.

Ето как се чувстваше Джули, след като Ричард отиде на работа.

Защо настояваше да носи медальона непрекъснато? Защо настояваше така упорито за нещо незначително? Едва ли не трябваше да се чувства виновна.

А дали не бе доловил колебанията в чувствата й към него? Не беше сваляла медальона през уикенда, но тази сутрин го остави вкъщи. Не че беше невъзможно да работи с него, но миналата седмица щеше на два пъти да скъса верижката, която се заплиташе в косите на клиентките. Проблемът беше в отношението на Ричард, в начина, по който й поиска обяснение, и укорителното изражение на лицето му.

Джим никога не се беше държал така. Ако се ядосаше, което се случваше рядко, той не криеше гнева си зад усмивка и никога не я манипулираше. Реакцията на Ричард никак не й хареса. Сякаш й каза: Всичко ще бъде наред, ако е така, както аз искам.

Що за отношение беше това?