Никълъс Спаркс
Никога не си сама (20)

Глава 19

Джули спря на път за салона, взе си бейгъл и кафе и седна на масата отвън. Певчо легна в краката й.

Тя остави вестника и се загледа в разбуждането на града. Табелките се обръщаха на „Отворено“ и вратите на магазините се разтваряха за свеж сутрешен въздух. Небето беше безоблачно, а на чистачките на колите искреше роса.

Изпи кафето, стана, даде вестника на двойката на съседната маса, хвърли чашата си в кофата и тъй като имаше още време до отварянето на салона, реши да мине покрай автоработилницата. Искаше да провери дали предишната вечер не е била плод на въображението й.

Щеше да премълчи за Ричард, защото не знаеше как ще реагира Майк след преживяното с изневярата на Сара и загнездилото се в него чувство на подозрение и обида. Добре че всичко с Ричард беше приключило.

Майк вече вървеше към нея и се усмихваше като ударил печалба от лотарията.

— Здравей, Джули! Каква хубава изненада!

Лицето му беше вече очернено и челото потно, ала Джули си каза: Изглежда чудесно и не си въобразявам.

— Какво правиш, момче? — обърна се Майк към Певчо, но преди да го погали, Джули видя лепенките на пръстите му.

— Какво е това на ръката ти?

— Нищо ми няма.

— И все пак?

— Претрих я от миене.

— Заради това, което ти казах на плажа?

— Не съвсем.

— Майк, аз се шегувах.

— Знам. Пробвах нов сапун.

— „Аякс“?

— „Аякс“, „Лизол“. Почти всичко.

Джули сложи ръце на кръста си и го изгледа.

— Кога ще пораснеш, кажи?

— Няма надежда.

Тя се засмя. Толкова много го харесваше!

— Минавам да ти кажа, че снощи прекарах чудесно.

— Аз също — кимна той. — Очаквам тази вечер с нетърпение.

— Ще бъде много хубаво.

Очите им се срещнаха и Джули каза:

— Ще тръгвам, че закъснявам. Имам клиентки цяла сутрин, а след това ще обядвам с Ема.

— Поздрави я от мен.

— Добре. Приятен ден.

— И на теб.

— Внимавай с пръстите — усмихна се Джули. — Не искам по цял ден да мисля как си.

— Добре — засмя се той.

Тя флиртуваше с него! Това не беше приятелска закачка, а истински флирт, който го радваше. Много!

Джули тръгна и прекоси улицата с леко подскачаща стъпка.

* * *

— Срещата ти мина добре, нали? — попита Хенри.

Майк пъхна палец в гащеризона и подхвърли небрежно:

— О, да. Много добре.

— Престани да се правиш на Джеймс Дийн. Не ти се получава заради глупавия ти кривоглед поглед.

— Чак пък глупав.

— Глупав от любов.

— Какво да правя, като ме харесва!

— Неустоимият Майк!

— Мислех си, че ще се радваш за мен.

— Радвам се. И се гордея с теб.

— Защо?

— Защото планът ти успя.

* * *

— Какво стана с Ричард? — попита Ема. — В бара ми се стори, че всичко е както трябва.

— Нали знаеш… Не че не го харесвах, но не чувствах нищо към него.

— Харесвала си го само на външен вид?

— Да, признавам, че изглеждаше добре — отвърна Джули и Ема се засмя.

Двете хапваха салата в малко ресторантче в бивша къща в историческата част на града. Слънцето огряваше чашите с чай и те искряха като кехлибар.

— Дори попитах Хенри защо вече не изглежда като Ричард — добави Ема. — А той отвърна, че ако не бил сигурен в обичта ми, щял доста да се обиди.

— Говориш като него, знаеш ли? — засмя се Джули.

— Какво очакваш след толкова години брак! Е, понякога ми се иска да го цапардосам с тигана, но това е нормално.

— Аз веднъж замерих Джим.

— Защо?

— Не помня. Не го улучих, но го накарах да ме слуша какво говоря.

— Животът зад затворени врати е тайна, нали?

— Да.

Ема хапна от салатата и попита:

— Какво чувам за теб и Майк?

Джули очакваше този въпрос. В този малък град хората предпочитаха клюките пред политиката и спорта.

— Зависи какво си чула.

— Поканил те да излезете и сте вечеряли заедно.

— Всъщност аз го поканих.

— Не той теб?

— Ами не, защото…

— Защото е бил вцепенен като паднал в ледено езеро.

— Нещо такова.

— И как го покани?

Джули й разказа и Ема остана доволна.

— А мисли ли си за…

— За Джим? Не толкова много, колкото предполагах. Майк ме кара да се смея и да се чувствам толкова добре, колкото не се бях чувствала не знам от кога. Разбираме се чудесно.

— Като че ли не си очаквала да бъде така.

— Да. Не знаех как ще потръгне.

— Аз не съм изненадана. С Хенри забелязахме, че се харесвате. Как се държа Майк?

— Добре. Беше доста нервен, но не мисля, че причината беше Джим.

— Харесваш ли го наистина?

— Да.

— Ама харесваш харесваш?

Нямаше нужда да отговаря. Изражението й говореше вместо нея. Ема стисна ръката й.

— Много се радвам. Знаех, че това ще се случи.

— Как така?

— Всички го знаеха, с изключение на теб и Майк. Беше въпрос на време.

— Никога не си ми го казвала.

— Изчаквах да забележиш качествата на Майк.

— Кои например?

— Той никога няма да те разочарова. Сърцето му е голямо колкото Кентъки. Майка ми ме съветваше, че трябва да се омъжа за някого, който ме обича повече, отколкото аз го обичам. И я послушах. Ето защо с Хенри се разбираме толкова добре. Не че не го обичам. Но ако не дай боже се разделим, не знам как ще го преживее. Хенри би рискувал живота си за мен.

— И смяташ, че Майк е като него?

— Повече от сигурна съм, мила Джули!

* * *

Когато си тръгна от работа, Джули все така мислеше за обяда с Ема. За това как Хенри би страдал за нея. За думите на майка й. За Джим.

Целия следобед й беше мъчно за него. Вероятно заради срещата с Майк. Животът продължаваше, но дали Джим би постъпил като нея, ако ролите им бяха разменени? Ако ли не, това означаваше ли, че я беше обичал повече? Ами ако се влюби в Майк, какво ще стане с чувствата й към Джим? Търсеше отговори и не ги намираше. Дали спомените щяха да избледнеят като стари снимки?

Приближаващата вечер с Майк я притесняваше повече и от първата им среща. Никога не се беше вълнувала така. Срещата с него беше различна от всички други досега.

Качи се в джипа и Певчо се настани отзад. Пое към покрайнините на града. След няколко минути се озова пред гробището „Бруквю“.

Паметникът на Джим беше под голямо дърво хикори близо до главната алея. Певчо спря на алеята. Никога не я придружаваше до гроба, сякаш чувстваше, че иска да е сама.

Джули пое дъх, но не се разплака. Не усети и тежестта, която я изпълваше преди. Заедно с хубавите спомени за Джим и чувството на безвъзвратна загуба и тъга в главата й сякаш зазвъня часовник на далечна кула. Ехото беше тихо и накрая отшумя. Гравираният над името му ангел я върна към действителността и писмото, дошло с Певчо.

Не бих искал да не бъдеш щастлива… Намери някого, който да те направи щастлива… Светът е по-хубав, когато се усмихваш.

Това беше неговото послание. Джим би се радвал за нея.

Никога няма да те забравя, Джим. Никога. Майк също не би те забравил. И затова не е като другите…

Комарите кръжаха около нея. Беше време да тръгва. Майк щеше да я вземе след по-малко от час и трябваше да се приготви.

Вятърът разклати клоните и се чу тих шум като от търкалящи се малки камъчета. Чуваше се и тътенът от колите на шосето, далечен детски плач и някакво драскане — може би от животинка — по кората на близкото дърво. От клоните излетя чинка и Певчо наостри уши. Джули усети, че я побиват тръпки, и тръгна с наведена глава към колата.