Никълъс Спаркс
Никога не си сама (15)

Глава 14

— Джули? — извика той, когато влезе в антрето.

— Тук съм. Не знам какво стана, но това проклето нещо спря да тече.

— Спрях водата, затова.

Майк надникна в кухнята и видя само едно — гърдите й. Все едно Джули беше участничка в състезание „Мокра фланелка“.

— Много ти благодаря, че дойде.

Тя махна кърпите от крана, а Майк полагаше усилия да не гледа гърдите й. Джентълмените не зяпат така. Приятелите също. Той отвори кутията с инструменти, а Певчо я подуши, сякаш очакваше да намери някакви вкуснотии.

Джули изстискваше кърпите.

— Дано не те прекъснах, ако си правил нещо…

— Няма проблем.

Тя придърпа мократа фланелка, за да я отлепи от гърдите си, и попита:

— Всичко наред ли е?

— Да. Защо?

— Виждаш ми се притеснен. Не ме поглеждаш.

— Не, не те гледам.

— Нали това казах?

— А, ето го! — възкликна Майк, уж беше намерил нещо, което търсеше в кутията, и си отдъхна, че най-сетне смени темата.

— Ще отида да се преоблека — каза Джули, все така озадачена от странното му държане.

— Няма да е лошо — нечуто рече той.

* * *

Майк се зае усърдно с крана, като положи усилие да забрави за фланелката на Джули.

Избърса водата на пода, изпразни шкафа под мивката и подреди бутилките и препаратите за чистене до вратичките. Джули се върна и го завари легнал под крана. Певчо беше мушнал глава в шкафа и го наблюдаваше.

— Спри да пухтиш — сгълча го Майк. — Дъхът ти мирише.

Кучето помаха с опашка и той се опита да го избута.

— Излез от тук! И без това е тясно и тъмно.

— Как е кранът? — попита Джули, преоблечена в джинси и светъл пуловер.

Майк вдигна глава и я удари в шкафа. Очите му сълзяха от миризливия дъх на кучето.

— Почти е готов.

— Толкова бързо?

— Не е толкова сложно. Развърташ няколко гайки и сменяш крана. Не знаех какъв искаш и взех един, подобен на стария. Ако искаш друг, ще взема друг.

— Няма защо да го сменяш. — Джули забеляза с изненада, че се заглежда в мускулестите му ръце. — Този става!

Олекна му, като видя, че се е преоблякла, та да не се чуди къде да гледа. Подаде й стария кран и попита:

— Какво си правила с това нещо? С чук ли си го удряла?

— Използвах динамит.

— Другия път внимавай, че почти си го счупила.

— Какво му беше?

— Износил се е. Сигурно само него не бях сменял, но защо ли не го проверих, когато идвах да поправям мелачката за отпадъци в мивката.

— Значи грешката е твоя.

— Щом казваш.

Майк свърза новия кран и отиде да пусне водата с Певчо по петите.

— Чудех се на кого да се обадя, ако си зает — подхвърли Джули.

— Как можа изобщо да си го помислиш — каза Майк с престорено обиден глас.

Докато му помагаше с прибирането на препаратите под шкафа, Джули се зачуди защо докосването на ръцете им й прави такова впечатление. Тя остави мокрите кърпи в пералното помещение и се запъти към хладилника в кухнята.

— Не знам за теб, но аз имам нужда да пийна една бира. Искаш ли?

— С удоволствие.

Джули взе две бири и чукна бутилката си в бутилката на Майк.

— Благодаря ти, че дойде. Вечерял ли си?

— Защо?

— Защото умирам от глад и смятам да поръчам пица.

— Чудесно — усмихна се Майк.

Тя се отправи към телефона, а той се запита как ли ще приключи тази хубава вечер.

— С шунка и ананас става ли? — извика тя от хола.

Майк преглътна.

— За мен няма значение. Поръчай каквото ти обичаш.

* * *

Седнаха на пейката люлка на верандата. Топлината бавно напускаше телата им, цикадите жужаха и комарите кръжаха около мрежестата врата. Слънцето беше залязло и отражението на последните лъчи на хоризонта се промъкваше между дърветата.

Къщата беше разположена сред половин акър земя и бе заобиколена от гориста местност. С Джим я бяха купили най-вече заради гората, а и защото беше по вкуса им — стара и с веранди.

Певчо дремеше до стълбите и от време на време отваряше едното си око, за да не пропусне нещо. Лицето на Джули сияеше на бледата светлина на здрача. Майк се усмихна и каза:

— Спомних си за първия път, когато се видяхме. Мейбъл беше поканила Хенри, Ема и мен, за да се запознаем.

— Изпитвах ужас от срещата.

— Защо? Толкова сме готини.

— Да, но аз не го знаех.

— Но нали беше с Джим!

— Още повече заради това. Не познавах толкова добър човек колкото него, и не допусках, че на света има и други хора, които са толкова… добри.

— Той ни беше предупредил, че си стеснителна.

— Наистина ли?

— Описа те като малко мишле.

Джули се засмя.

— Чувала съм какво ли не за себе си, но мишле…

— Помоли ни да проявим търпение. Не че се налагаше — на нас ни стигаше, че той и Мейбъл те харесват.

— Понякога се чудя как така се озовах тук — умисли се тя.

— Защо?

— Никога не съм предполагала, че ще живея в Суонсбъро, а ето че съм тук вече дванайсет години. Не бях и чувала за този град.

— Да не би да искаш да заминеш?

— Не. Тук ми харесва. Имаше един период след смъртта на Джим, когато имах желание да започна нов живот някъде надалеч, ала се отказах. Пък и къде щях да отида? Да не би да имах майка, при която да мога да се върна…

— Чували ли сте се напоследък?

— Преди няколко месеца. Обади ми се на Коледа. Каза, че смята да ми гостува, и толкова. Мисля, че искаше да й пратя пари за билет, но аз нямах такова намерение. Щяхме отново да се скараме.

— Не ти е лесно с нея.

— Понякога. Но вече не е както преди. Когато започнах да излизам с Джим, исках да й се обадя и да й кажа, че при мен всичко е наред. Вероятно търсех одобрението й. Странно, нали? Колкото и да ме беше наскърбила, аз все още исках мнението й.

— Но не и сега?

— Вече не. Тя не дойде на сватбата. Нито на погребението. И постепенно спрях да изпитвам чувства към нея. Все едно е непознат човек.

Майк гледаше към гората. От време на време прехвърчаха малки прилепи.

— Хенри често ме вбесява, родителите ми също, но въпреки това ми е приятно, че са наблизо и мога да разчитам на тях. Не знам дали бих могъл да се справям сам. Като теб.

— Разбира се, че би могъл. Пък и аз не съм сама. Певчо е до мен, а имам и приятели. Това засега ми стига.

Майк се поколеба дали да я попита каква е ролята на Ричард, но се отказа. Не искаше да развали хубавото настроение и приятното усещане, което изпитваше след почти изпитата бира.

— Майк, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Какво стана със Сара? Всичко беше наред и изведнъж престанахте да се виждате.

— Ами… — Той се размърда смутено на стола. — Няма кой знае какво за разказване.

— И все пак?

— По-добре да не знаеш.

— Изневери ли ти?

Отговор не последва и Джули разбра, че това е причината.

— Съжалявам — побърза да каже тя.

— Аз също. С някакъв мъж в работата… Една сутрин заварих колата му пред тях.

— И?

— Питаш дали съм се ядосал? Да, много. Но вината не беше напълно нейна. Към края на връзката ни не бях много добър с нея и вероятно се е чувствала пренебрегвана. Може би част от мен осъзнаваше, че двамата нямаме бъдеще, и бях някак нехаен.

Джули посочи празната бутилка.

— Искаш ли още една?

— Може би.

— Ей сега.

Тя тръгна към кухнята, а Майк я изпроводи с поглед. Джинсите бяха опънати по нея и й стояха чудесно. Каза си, че не трябва да се размечтава и да си въобразява кой знае какво. Това беше една обикновена вечер с пица и бира. Както много вечери преди това, докато осъзна, че е влюбен. Случи се доста след смъртта на Джим и не стана изведнъж, а постепенно, като появата на изгрева: небето светлее все повече и повече и току осъзнаваш, че утрото е дошло.

Джули се върна с бирата и каза:

— Джим казваше същото.

— Кое?

— „Може би“. Когато го питах иска ли още една бира. От теб ли го беше научил?

— Може би.

Тя прихна.

— Мислиш ли още за него?

— Непрекъснато.

— И аз.

— Беше добро момче. Страхотно момче. По-добър не познавам. Казваше ми, че винаги се старае да даде всичко от себе си.

Джули се облегна назад. Какви хубави думи…

— Ти също си добро момче.

— Аз съм като милиони други, а Джим беше единствен.

— Ти също си от този малък град, имаш същите приятели, обичаш да правиш същите неща. Джим и ти бяхте повече братя, отколкото сте двамата с Хенри. Само дето Джим не би могъл да смени кранчето. Не го биваше в тези работи.

— Хенри е същият.

— Наистина ли?

— Да. С тази разлика, че знае какво трябва да направи, но не иска да си цапа ръцете.

— Чудна работа! А е другият собственик на автоработилницата…

— Такъв е той. Ала аз нямам против, защото предпочитам моята пред неговата работа. Не обичам канцеларските занимания.

— Значи не би завеждал отдел „Заеми“?

— Каквото работеше Джим? В никакъв случай. Дори ако по чудо се сдобия с такава длъжност, ще ме изхвърлят след няколко дни. Ще давам заем на всеки кандидат. Не мога да отказвам на нуждаещите се.

Джули докосна ръката му.

— Наистина ли?

Майк се усмихна. Как искаше това докосване да бъде вечно!

* * *

Пицата дойде след няколко минути. Пъпчивият тийнейджър с очила с черни рамки дълго се взира в сметката, преди да обяви сумата с леко заекване.

Майк се пресегна за портфейла си, но Джули го спря.

— И дума да не става. Аз черпя.

— Но аз ще ям повече.

— Ако искаш, изяж цялата пица.

Тя взе кутията, каза на момчето да запази рестото и влезе в кухнята.

— Може ли в картонени чинии?

— Аз в други не ям.

— Знам — намигна тя. — Горкичкият Майк.

* * *

Вечеряха и разговаряха тихо и спокойно, както винаги. Поприказваха си за Джим и за общите си познати. От време на време Певчо изскимтяваше, сякаш търсеше внимание, и Майк му хвърляше късче от коричката на пицата, без да спира да говори.

Джули усети, че се заглежда в очите му по-дълго от обикновено. Това я смути. Кой знае защо, тя се чувстваше различно и не искаше вълнението да я напусне. С джинси и маратонки, рошава коса и крака, подпрени на перилата на верандата, Майк беше едно мило и симпатично момче. Такъв беше в очите й още от времето преди да започне да излиза с Джим.

С Майк всичко беше по-различно. Не като с другите мъже, с които беше излизала, включително и Ричард. С него нямаше превземки, скрит подтекст и предварителни планове как да направиш впечатление. Във въртележката на последните няколко седмици беше забравила колко приятна е компанията му.

Така се беше чувствала само с Джим — не беше омаяна единствено от горещия прилив на емоции, когато се любеха, а най-вече от утрините, в които четяха вестник и пиеха кафе в леглото, от студените декемврийски утрини, когато садяха луковици в градината, от обиколките в магазините за избор на спална гарнитура от черешово дърво. Това бяха миговете, в които вярваше в невъзможното, беше най-щастлива и светът беше прекрасен.

Майк се опитваше да налапа дългите конци кашкавал, които се точеха от пицата. От време на време побутваше с пръсти шунката, за да не падне, и бързо облизваше кетчупа. Засмиваше се, избърсваше уста със салфетката и мърмореше, че ще си накапе хубавата риза. Той не се взимаше на сериозно и нямаше против и тя да се отнася така с него. Точно заради това Джули го чувстваше толкова близък — сякаш бяха възрастни съпрузи на пейка в парка, които си държат ръцете. По едно време Майк стана, отиде в кухнята, зави остатъка от пицата с целофан и го прибра в хладилника. После хвърли салфетките и картонените чинии в кофата и за миг всичко изглеждаше като сцена от бъдещето — просто поредната вечер след много предишни такива.

* * *

— Е, вече всичко е наред — каза Майк и огледа кухнята.

— Много ти благодаря — кимна Джули и усети, че леко се изчервява.

Настъпи дълго мълчание и в главата й зазвуча познат рефрен: Връзка с Майк? О не, не, това е невъзможно, от къде на къде…

— Ще тръгвам, трябва да ставам рано — каза той.

— Аз също ще лягам, че миналата нощ не спах заради Певчо.

— Защо, какво прави?

— Обикаля, скимтя, лая, само и само да ме дразни.

— Имаше ли причина?

— Ричард минал да остави бележка на чистачките на колата, че заминава по работа.

Това беше първото споменаване на Ричард за цялата вечер.

— По кое време беше това? — попита Майк.

— Около два. Защо?

Той стисна устни и се замисли.

— Защо не е оставил бележката сутринта?

Джули сви рамене.

— Сигурно е тръгнал рано и не е имал време.

Майк кимна и се поколеба дали да каже още нещо, но замълча — кой знае дали щеше да го разбере правилно. Не искаше да рискува и да развали хубавата им вечер.

Джули забеляза малката бенка на бузата му, която беше като нарисувана от художник, и се зачуди как така я вижда за пръв път. Той запристъпва от крак на крак и каза:

— Е, благодаря за вечерта. Радвам се, че ме извика за крана. Прекарахме чудесно.

Очите им се срещнаха за миг. Стаила дъх, Джули задържа поглед на опънатите по хълбоците му джинси и усети, че отново поруменява. Имаше чувството, че се е загледала в някой непознат, което беше смешно и абсурдно.

Застана на прозореца. Осветен като с ореол от лампата в колата, Майк й махна, преди да потегли, и тя също му махна, като повтаряше името му наум. Майк… Майк… Възможна ли беше тази връзка? Той беше мил, разговорчив и чаровен. И все пак — Майк?

Невероятно…

Дали?