Никълъс Спаркс
Никога не си сама (29)

Глава 28

— Как така го арестуваха? — ахна Мейбъл в понеделник сутринта.

Андрея подстригваше клиент и напрягаше уши, за да чуе разговора й с Джули. Едва се сдържаше да не заяви, че знае за какво става дума и че Ричард не е опасен. Та Майк го беше нападнал! Освен това Ричард вече не се интересуваше от Джули. Най-сетне беше прогледнал! След побоя той я заведе на плажа и двамата разговаряха дълго. Часове наред, без да я сваля! Такъв мил мъж! Дори я помоли да прояви тактичност и да не споделя за разговора им с Джули. Той не би могъл да е долен преследвач. В никакъв случай! Когато я изпрати, тя го покани да пият кафе, но той отказа.

Джули беше бледа и имаше измъчен вид.

— Пийт Ганди разпитва Майк цял час. Освободи го, когато дойде Хенри, за да уреди гаранцията.

— Пийт Ганди? Как може да постъпи така! — възмути се Мейбъл.

— За него това не било изблик на ревност. Настояваше да узнае истинската причина за боя.

— Ти говори ли с Пийт?

— Не ме изслуша, тъй като мнението ми било без значение.

— Пийт винаги е бил идиот. Не знам как е станал полицай.

— Права си, но това не помага на Майк, нито на мен.

— Ще повдигнат ли обвинение срещу Майк?

— Ще се разбере по-късно, след срещата със Стив Сайдс.

Стивън Сайдс беше местен адвокат. Мейбъл се познаваше със семейството му от години.

— Добър избор. Познаваш ли Стив?

— Не. Хенри го познава и се надявам да се разберат с прокурора.

— Ами Ричард? Какво ще правиш с този досадник?

— Днес си сменям телефонния номер. Не знам какво друго да направя. Ако някой пак звъни, Пийт ме посъветва да се обадя в полицията.

— Ричард не е звънял, нали?

— Не.

— И не си го виждала?

— Не.

Андрея се подсмихна. Не се обажда и не си го виждала, защото си мисли за мен, така че спри да плюеш човека.

— Значи смяташ, че той е инсценирал всичко това — попита Мейбъл.

— Да. За него е нещо като игра.

— Но на мен изобщо не ми прилича на игра.

* * *

— Как се държа Пийт с теб? — попита Хенри.

Двамата с Майк седяха в офиса му.

— Имах чувството, че не ме слуша, тъй като си има своя представа за нещата — възмутено каза Майк.

— А какво мисли за телефонните обаждания и за това, че Ричард ви следи?

— Мнението му е, че Джули преувеличава. Било нормално да срещаш хора в магазина или да ги подстригваш.

— А другото ченге? Момичето?

— Пийт не й даде думата.

Хенри отпи глътка кафе.

— Да видим как ще се измъкнеш сега. Не че те обвинявам. И аз щях да постъпя като теб. Не смятам, че ще идеш в затвора, но какво ще правим с този Ричард…

* * *

Дженифър и Пийт бяха започнали работа преди час, но на нея й се струваше цяла вечност. Беше дошла по-рано, за да довърши рапортите от неделя, тъй като Пийт бил зает да следи за реда, пък и така щяла да се научи на тънкостите…

За двете седмици работа с него беше установила, че той обича да прекарва голяма част от времето си в самовъзхищение пред огледалото, а на разпитите се проявяваше като пълен некадърник. Предишната вечер беше пример за това.

Дженифър разбираше страха на Майк и Джули. Откакто се помнеше, слушаше полицейски истории — баща й, дядо й и двамата й братя бяха полицаи — и макар наскоро да беше завършила обучението си, за разлика от Пийт Ганди, нейният усет не я подвеждаше към грешни заключения. Семейството й беше в Ню Йорк, а тя се озова в крайбрежна Северна Каролина след завършването на колежа, една приключила любовна история и обзелото я желание да вземе живота си в свои ръце. Преди шест месеца кандидатства за полицейската академия. Когато за голямо нейно учудване й предложиха работа в Суонсбъро, баща й, който се гордееше с нея, тъй като вече беше една от „отбора на добрите“, се ужаси: „В Северна Каролина дъвчат тютюн, ядат царевична каша и се обръщат към жените със «скъпа». Какво ще правиш ти, хубава и млада италианка, на такова място!“.

Дженифър обаче свикна и се чувстваше добре. Хората бяха толкова дружелюбни, че дори махаха на непознати от колите си. Единственото изключение беше Пийт Ганди.

Докато обикаляха с колата, Дженифър забеляза как колегата й сгъва ръка, за да се наслаждава на изпъкващите мускули. А когато задминаваше, току клатеше глава на водача на съседната кола: Внимавай със скоростта, приятел!

— Пийт, какво мислиш за случая „Майк Харис“? — попита тя.

— Ами… търсеше си оправдание. Типичен случаи на виновния, който обвинява другите. От ясно по-ясно, ако разбираш тънкостите на професията.

— Нали казваше, че е много сериозен и благоразумен човек?

— Сериозен или не, законът си е закон. Еднакъв за всички.

Пийт се стараеше да изглежда мъдър и благороден, но двете седмици с него й стигаха, за да го опознае и да се увери в обратното. Професионалната борба беше за него върхът на спорта, а справедливостта му беше напълно чужда. Една от глобите му за неправилно пресичане беше наложена на жена с бастун! А когато си отвори устата да зададе въпрос на Майк Харис, Пийт веднага я спря: „Малката още изучава тънкостите на професията“.

Малката?! Идеше й да му даде да се разбере, но бяха в участъка. Веднъж да свършеше практиката, щеше да намери начин да му го върне.

Дженифър вярваше, че Ричард не е невинна жертва. А Джули и Майк изобщо не й приличаха на лъжци.

— Ами ако Майк Харис и приятелката му казват истината? — осмели се да попита тя.

— Въпросът е защо не са подали оплакване в полицията — въздъхна отегчено Пийт. — Признаха, че нямат никакви доказателства, нали? Пък и тя не е сигурна, че Франклин се е обаждал.

— Но…

— Съчиняват си. Няма никакво съмнение, че Майк Харис е виновен и затова беше напълно законно задържан.

— И все пак Джули Баренсън изглеждаше доста уплашена.

— Ами нормално. Нали заключихме гаджето й. И ти да си, и ти ще се уплашиш.

— Полицията в Ню Йорк…

Пийт Ганди вдигна ръка.

— Стига с тия нюйоркски истории! Тук нещата са други. Веднъж да схванеш тънкостите, ще осъзнаеш, че всяка кавга е свързана с вражда или отмъщение. Намесваме се само когато се прескочат всякакви граници, а този случай беше такъв. Сутринта говорих с шефа и той ми каза, че адвокатът се е обадил и скоро ще уредят нещата. Ако, разбира се, не се стигне до съд.

— И по-точно?

— Това е всичко, което ми каза.

Дженифър се вбесяваше от факта, че Пийт не споделя с нея цялата информация за случаите, по които работят, контролираше всичко и по този начин й напомняше, че шефът е той.

Настъпи мълчание. Пийт продължи да се заканва с глава на водачите, които подминаваха, а Дженифър реши, че няма да е лошо да поговори с Майк и Джули в негово отсъствие.

* * *

Майк разговаряше с адвоката си по телефона, а Хенри го слушаше.

— Сериозно? — чудеше се Майк. — Не мога да повярвам!

Когато най-сетне затвори телефона, той стискаше зъби и гледаше вторачено пред себе си.

— Какво каза? — попита Хенри.

— Говорил с адвоката на Ричард Франклин.

— И?

— Ще настояват за временна ограничителна заповед. Заплашвал съм сигурността на Ричард Франклин.

— Ти?

— Аз. Ще заведат и гражданско дело.

— Шегуваш ли се?

— Ричард бил зле. В неделя зрението му се влошило, почувствал се замаян и извикал такси, за да отиде в болницата. Адвокатът му твърди, че има мозъчно сътресение.

— Ти каза ли му, че Ричард лъже? Не се обиждай, ама хич не ми се вярва да си го ударил толкова силно, че да има сътресение…

Майк сви рамене. Преди три дни не знаеше за този тип. Преди два искаше да спре да безпокои Джули. А сега беше обявен за престъпник само защото я защити.

— Трябва да говоря с Джули — заяви той и бързо излезе.

* * *

Джули забеляза, че Майк наистина е разтревожен.

— Не мога да повярвам, че полицията не може да ни помогне. Не аз съм проблемът, а той!

— Знам — кимна тя.

— Как може да мислят, че си съчинявам разни истории и ще го ударя, без да заслужава? Защо защитават закона, след като не вярват на истината? Този тип прави каквото си иска, а виновният съм аз!

— Прав си. Съжалявам…

Джули държеше ръката му и се опитваше да го успокои.

— Аз също.

— Адвокатът какво каза?

— Засега нямало причина за тревога.

— Лесно е да се каже. Нали ще останеш при мен довечера?

— Ако искаш. И ако не си ми ядосана.

— Ще се ядосам, ако не дойдеш. Не искам да съм сама тази нощ.

* * *

Кантората на Стивън Сайдс беше близо до съда. Майк седна на голямата четириъгълна маса, заобиколена с рафтове с правни книги. Адвокатът беше на петдесет, с кръгло лице и черна, прошарена на слепоочията коса. Костюмът му — копринен и шит по поръчка в Италия — беше скъп, но поизмачкан. Носът и кожата на лицето му бяха леко подпухнали, което говореше за слабост към коктейлите, но увереността и деловитостта му вдъхваха респект. Говореше бавно и отчетливо. Всяка дума беше преценена и неслучайна. След като изслуша Майк, той каза:

— Както споменах по телефона, засега разправията в събота не ме тревожи. Областният прокурор надали ще настоява за завеждане на дело. Ти не си криминално проявен, ползваш се с добро име в обществото и ще имаш много свидетели на своя страна, което ще рече, че съдебното жури не би преценило, че си виновен въпреки липсата на доказателства за преследване.

— А гражданското дело?

— Засега няма да го мислим. Може изобщо да не бъде заведено. За Франклин няма да бъде добре, ако областният прокурор не повдигне обвинение, а ако пък повдигне и загуби, пак лошо. Преценил си, че Джули е заплашена, и си реагирал. За добро или лошо, повечето хора смятат това за нормално. Ограничителната заповед е само за да се вдига шум. Предполагам, че не ти е трудно да не доближаваш Ричард Франклин.

— Съвсем не. Никога не съм искал да го доближавам.

— Аз ще се занимавам с прокурора, а ти не ходи повече в полицията. Ако има нещо, обади се на мен.

— Значи не трябва да се тревожа?

— Поне не засега. Ще се чуем след няколко дни. А сега ще ти кажа нещо, което ще запазиш само за себе си. Правя го, тъй като си свестен и сериозен човек. Ако ме издадеш, ще отричам, че съм ти го казал.

Майк кимна.

— Полицията няма грешка, когато се занимава с кражба или убийство. Цялата система е устроена така, че да хваща виновните след стореното престъпление. Но стигне ли се до преследване и преследвачът не оставя улики, полицаите не могат да сторят кой знае какво. Трябва да се справяш сам.

— С други думи, Ричард Франклин може да нарани Джули?

— Въпросът е вярваш ли в това. Ако вярваш, трябва да си готов за защита. Друг няма да помогне.

* * *

Майк се притесни от предупреждението на Сайдс. Ричард надали се беше отказал.

Самодоволната му и нагла усмивка в бара подсказваше, че тепърва се кани да действа.

Друг няма да помогне…

* * *

Майк и Джули опитаха да прекарат една спокойна вечер. Взеха пица на път към Джули и гледаха филм по телевизията, но чуеха ли, че към къщата се приближава кола, застиваха в напрегнато очакване. Пердетата бяха спуснати и Певчо беше до тях. Той усети настроението им и нито ръмжеше, нито лаеше. А задремеше ли, едното му ухо стърчеше нащрек.

Телефонът на Джули беше със сменен, нерегистриран номер и не звънеше. Беше дала номера само на няколко приятели.

Майк й разказа за разговора с адвоката, но тя остана с впечатление, че е премълчал някои неща, за да не я тревожи.

* * *

Ричард беше в тъмната стая и проявяваше филми. Процесът на преминаване на сенки и призраци в ясни образи беше толкова загадъчен…

Джули.

Очите й блестяха, сякаш го гледаха.

Фотографията беше единствената константа в живота му. Снимките му възвръщаха убеждението, че контролира съдбата.

Джули вероятно се питаше къде е и какво е намислил да направи. Сякаш беше някакво чудовище или страшилище от детските кошмари. Но защо това го караше да се усмихва и да се чувства доволен?

Кавалерът Майк! Толкова елементарен и предсказуем! Той не беше интересен.

Виж, Джули…

Толкова чувствителна. Толкова смела.

Толкова жизнена.

Джули и Джесика си приличаха много. Същите очи. Същата коса. Същата невинност. Можеха да са сестри.

С Джесика прекараха медения си месец на Бермудите. Къщата под наем беше романтична, с вентилатори на тавана, бели плетени столове и веранда с изглед към океана. Плажът беше частен и двамата се излежаваха на слънце с часове.

Беше я снимал десетки пъти. Обичаше кожата й — мека, гладка и бронзова. В онази вечер не искаше друго, освен да я прегърне, да свали роклята й и да я люби под небето. Но тя настоя да отидат да танцуват.

Нека останем тук. Нали сме на меден месец, каза той.

Моля те да отидем. Заради мен!

Отидоха. Имаше много хора, беше шумно и Джесика пийна доста. Започна да заваля думите, а когато тръгна към тоалетната, залитна. Блъсна се в един мъж, той я хвана за лакътя и се засмя. Тя също се засмя. Ричард се ядоса. Когато се прибраха, настоя да му обещае, че няма да прекалява с пиенето. Тя възрази:

— Какво толкова, забавлявах се!

— Ти флиртуваше с онзи мъж!

— Не съм флиртувала.

— Нали те видях.

— Ти не си наред.

— Моля? Какво каза?

— Пусни ме. Боли!

— Какво каза, питам?

— О, недей, недей…

— Искам да чуя какво каза!

В крайна сметка Джесика се оказа голямо разочарование. Джули също го разочарова. С държането си в супермаркета и в салона, да не говорим за затварянето на телефона. Но в бара не устоя и го заговори. Макар да го нагруби, той беше сигурен, че тя държи на него — любовта и гневът вървят ръка за ръка. Няма голям гняв без голяма любов. А тя беше много гневна. Тази мисъл го окрили и той взе мобилния телефон. Искаше да чуе гласа й, пък дори да е само на секретаря. Щеше да си я представи в театъра и да усети забързания й дъх, когато Фантома взимаше решение на живот и смърт.

Вместо Джули чу съобщение от телефонната компания. Обади се още веднъж. Отново същото. О, Джули, защо, защо, защо?