Никълъс Спаркс
Никога не си сама (4)

Глава 3

Андрея Радли имаше лиценз за фризьорка отпреди година и работеше за Мейбъл от девет месеца. Тя имаше навик да взима „лични дни“ често и без предупреждение, а и редовно закъсняваше за работа. Не я биваше кой знае колко в подстригването и във фризурите. Подстригваше по един и същ начин каквато и снимка да й покажеха за модел. Но така или иначе, Андрея имаше толкова клиенти, колкото и Джули, като всички бяха мъже. Беше на двайсет и три и като че ли току-що бе пристигнала от калифорнийските плажове, а не от малкото планинско градче Бун в Северна Каролина. Колкото и да беше студено, тя беше с минижуп. През лятото го подчертаваше с изрязани потници, а през зимата с високи ботуши. Обръщаше се със „слънце“ към всеки клиент, мигаше с тежките си от грима мигли и не вадеше дъвката от устата си. Джули и Мейбъл се смееха на замечтаните погледи, които й хвърляха мъжете, докато се оглеждаха в огледалото. Двете смятаха, че дори да ги стриже голи глави, те пак ще идват при нея.

Въпреки външния си вид Андрея беше наивна в отношенията си с мъжете. Тя знаеше що за стока са, но не знаеше как да ги задържи. Нямаше проблем с бабаитите, които караха мотори „Харли“ и бяха целите в татуировки, както и с пияниците в „Клипър“. Случеше ли се да я покани някой почтен мъж, веднага загубваше интерес.

През последните три месеца беше излизала със седем различни мъже — шестимата с харлита, между които и двама условно осъдени с нарушена гаранция, всичките безработни. Последната събота плати вечерята и киното, защото ухажорът й нямаше нито цент, но дали й се обади днес? Не. Разбира се, че не. Мъжете, с които излизаше, я търсеха само ако им трябват пари или се чувстват „някак самотни“.

Тази сутрин се обади Ричард. Търсеше Джули и Андрея се зачуди как така на Джули й се падаха все готини мъже, след като не се обличаше хубаво и не правеше никакво впечатление с джинсите, торбестите пуловери и честно казано, с грозните си обувки. Беше небрежна към фигурата си, не лакираше ноктите си, а за тен — да не говорим (освен през лятото, но тогава всички имаха тен). Какво й харесваше Ричард? Когато дойде в салона миналата седмица, и двете бяха свободни, но той поиска Джули да го подстриже. После от дума на дума я покани на среща.

— Ох! — изохка клиентът на стола.

Беше трийсет и няколко годишен адвокат. Тя дръпна ръце.

— Какво има, слънце?

— Убоде ме с ножицата.

— Извинявай, слънце — замига Андрея. — Сърдиш ли ми се?

— Не. Но… — Адвокатът се взря в огледалото. — Не мислиш ли, че косата ми е малко накриво?

— Къде?

— Ето тук. Единият бакенбард е по-къс…

Андрея мигна още два пъти.

— Огледалото е криво. Изглеждаш прекрасно, слънце.

— Благодаря.

Мейбъл вдигна очи от списанието. Мъжът се разтапяше, а Андрея продължаваше да го подстригва. Той се поизправи на стола и каза:

— Имам два билета за концерт на Фейт Хил в Роли. Искаш ли да дойдеш?

Андрея си мислеше за Джули и Ричард в „Слокъм“. Ресторантът беше скъп, имаше гардероб за палтата, а на масите горяха свещи. Покривките бяха от плат, а не от онези, найлоновите, на червени и бели квадрати. Нейните мъже никога не я водеха на такива места. Може би дори не знаеха за съществуването им.

— Съжалявам, но съм заета — веднага отговори тя.

Ричард може би щеше да изпрати и цветя… Червени рози за Джули! Защо на Джули й се падаха годините мъже, защо?

— Жалко — рече клиентът.

— Моля? — сепна се Андрея, зачуди се какво да каже и се усмихна — усмивките винаги помагаха.

Адвокатът отново се отпусна на стола.

Мейбъл едва сдържаше смеха си.

* * *

В салона влезе Певчо, следван от Джули.

— Ричард те търси — провикна се Андрея и без да прикрива неприязънта си, започна да пили идеалния си маникюр, сякаш стържеше гадни полепнали буболечки.

— Какво каза?

— Не съм ти секретарка, не знам.

Мейбъл поклати глава, за да подскаже на Джули да не се ядосва. На шейсет и три, тя беше сред най-близките й приятели и съвсем не защото беше леля на Джим. Преди единайсет години й беше дала подслон и работа и Джули никога нямаше да го забрави. Но дори това да не се беше случило, щеше да се радва да е нейна приятелка.

Мейбъл беше доста ексцентрична. А в това малко, консервативно южно градче, нейната ексцентричност беше с голямо Е. Тя беше различна от другите и си го знаеше. След три предложения за брак така и не се беше омъжила, което я дисквалифицираше от компаниите на нейна възраст. Върхът на нейните чудатости — мотопед, рокли на точки и колекция на Елвис с наименование „Изящно изкуство“ — беше нещо, което датираше отпреди четвърт век. До трийсет и шестата си година Мейбъл живяла само в Суонсбъро, но ето че един ден заминала, без да казва къде. Осем години изпращала картички от Ейърс Рок в Австралия, Килиманджаро в Африка, норвежките фиорди, хонконгското пристанище, хълма Вавел в Полша… Когато се върнала така внезапно, както и заминала, продължила да живее постарому и да работи в салона. Никой не знаел откъде е взела пари за пътешествието, а и Мейбъл не давала обяснения. „Тайна“, казвала тя и намигала, което подсилвало съмненията за подозрителното й минало.

Мейбъл не даваше пет пари за хорското мнение и Джули смяташе, че това е част от чара й. Обличаше се както иска и правеше каквото иска. Държеше се странно или защото беше странна, или защото искаше да озадачава хората. Така или иначе, Джули харесваше всичко в нея, та дори и склонността й да любопитства.

— Как беше с Ричард? — попита Мейбъл.

— Безпокоях се да не си разтегнеш врата, докато се опитваше да чуеш всяка наша дума.

— Не сменяй темата. Казвай, как мина?

— Добре. За първа среща…

— Доколкото видях, Ричард не откъсваше очи от теб.

— Личеше ли?

— Та той приличаше на моряк, зяпнал танцьорките в крайбрежно казино.

Джули се засмя и облече престилката.

— Значи съм го заслепила. Ти харесваш ли го?

— Та аз не го познавам. Видях го, когато го подстригваше. Но нали съм романтичка, стига ми, че те гледаше и слушаше с интерес. Външният вид не е чак толкова важен.

— Защо, не го ли одобряваш?

— Нали знаеш, че си падам повече по типовете на Андрея? Татусите на ръцете са секси.

Джули отново се засмя и в този миг вратата се отвори. Беше първата й клиентка за деня. След малко дойде и първата клиентка на Мейбъл, но преди да започне работа, тя побърза да попита Джули:

— Ще излезеш ли пак с него?

— Може би.

— И как ли ще се почувства горкият Боб? Ще умре от мъка.

— Да му кажа ли, че го харесваш?

— Няма да е лошо, че имам нужда от помощ с изчисляването на данъците. Дано не му се сторя твърде лекомислена… А Майк? Майк каза ли нещо за Ричард?

— Не.

— Той е добро момче.

— Знам.

Мейбъл замълча. Жалко, че нещата между Джули и Майк не се получаваха. Засега… Биха били чудесна двойка. Беше сигурна, че и Джим не би имал против. Беше му леля и знаеше.

 

 

Горещата вълна беше подранила и Майк се потеше и мъчеше да отвие поредния затегнат болт. Гаечният ключ се заклещи, той го дръпна силно и си нарани ръката. Дезинфектира и бинтова раната, опита отново да освободи ключа, но не можа. Цяла сутрин правеше глупост след глупост. Не само той беше виновен. Джули също имаше вина. Как да се съсредоточи върху колата, след като мислеше единствено за срещата й с Ричард? Минало хубаво и забавно… Какво ли толкова е било хубаво, че и забавно?

Как да разбере, как? Не можеше да се втурне и да разпита Мейбъл. Оставаше Хенри. Добрият му стар брат.

Отново се залови с гаечния ключ. Огледа се за отвертка, която да използва като лост, за да освободи ключа. Тъкмо да го измъкне, чу гласа на Джули и изтърва отвертката. Било хубаво и забавно…

Отвертката се изтърколи като топка пачинко и изчезна.

Страхотно! Ами сега? Работеше цял час и нищо не беше свършил. Трябваше да поговори с Хенри, за да се успокои.

Тръгна към офиса, като бършеше ръце в парцала. Не биваше да си дава вид на много заинтересован, а да се държи спокойно и естествено. Хенри обичаше да го дразни и към хора като него трябваше да подхожда с хитрост.

Подаде глава в офиса. Хенри седеше на бюрото и говореше по телефона. До него имаше плик с донъти и пепси-кола. Винаги се зареждаше с вредни храни и напитки — един вид бунт срещу здравословните обеди на Ема. Майк седна на стола срещу бюрото. Когато приключи разговора, брат му каза:

— Беше търговецът от Джаксънвил. Онзи ключ за волвото ще дойде чак след седмица. Напомни ми да се обадя на Ивлин.

— Добре.

— Нещо ново, братле?

Хенри знаеше за какво е дошъл Майк. Въпросът беше изписан на лицето му, но той нямаше току-така да му разкаже за чутото от Мейбъл. Терзанията на брат му винаги го забавляваха.

— Мислех си… — подхвана Майк. — Мислех си… дали да не започна да идвам пак на черква.

Интересно начало, каза си Хенри и попита с усмивка:

— Наистина ли?

— Да. Ще ми се отрази добре.

— Там ли ще се срещнем, или да минем да те вземем?

— Как е новият свещеник? Хората харесват ли проповедите му?

— Невинаги. Ела в неделя и сам ще прецениш.

— Какво казаха миналата неделя?

— Не обърнах внимание, защото разговарях с Мейбъл.

— Как е тя? — усмихна се Майк, доволен от хитрия си ход.

Хенри извади следващия донът, захапа го и каза:

— Поговорихме си за едно-друго и научих доста интересни неща. Може би не и за теб. Обсъдихме гаджето на Джули, но ти каза, че той не те интересува, така че… Е, да те вземем ли в неделя?

Майк смотолеви:

— А, да, да…

— Ако, разбира се, не си размислил.

— Ами…

Хенри прихна.

— Защо не си признаеш, че искаш да излезеш с Джули?

— Ние сме само приятели.

— Заради Джим ли? Него го няма. От доста време. И ти не крадеш жена му.

— Но миналата година, когато карахме водни ски, се държахте така, сякаш не бива и да си помислям да я поканя на среща.

— Миналата година Джули не беше готова за това. Трябваше й още време.

— Не си мисли, че е лесно…

— Знам, че не е лесно. И на мен не ми беше лесно да поканя Ема първия път. Толкова момчета я харесваха. Но си казах, че най-лошото би било да ми откаже.

— Ема твърди, че те е харесвала още преди да я поканиш. Вие сте родени един за друг.

— Тогава не го знаех. Знаех само, че трябва да опитам.

— Само че тя не е била омъжена за най-добрия ти приятел.

— Но пък и не бяхме приятели така, както си ти с Джули.

— Затова ми е и толкова трудно. Ами ако нещата се променят?

— Те вече са се променили, братле.

— Не съвсем.

— Ако не са се променили, нямаше да ме разпитваш за Ричард. Джули щеше сама да ти разкаже. Както ти разказа за Боб.

Когато си тръгна от офиса, Майк беше убеден, че брат му е напълно прав.