Никълъс Спаркс
Никога не си сама (1)

Пролог

Бъдни вечер 1998

Точно четиридесет дни след като беше държала за последен път ръката на мъжа си, Джули Баренсън седеше до прозореца и гледаше пустите улици на Суонсбъро. Беше студено, небето се гневеше цяла седмица и дъждът почукваше тихо по стъклото. Изкривените клони на голите дървета стърчаха като поразени от артрит пръсти.

Джим би желал да слушат коледна музика и Бинг Кросби пееше тихичко „Бяла Коледа“. Джули направи и елха, макар че докато се накани да я купи, изоставените на купчина пред супермаркета дръвчета вече бяха доста поизсъхнали. Когато окачи играчките, не намери сили да й се зарадва. След като туморът в главата на Джим отне живота му, тя като че ли спря да чувства каквото и да е.

Вдовица на двайсет и пет. Мразеше тази дума. Звученето, значението, дори движението на устните, когато я произнасяше. Избягваше да я казва, а когато я питаха как е, само свиваше рамене. Понякога й се искаше да отговори:_ Джим е мъртъв. И откакто е мъртъв, аз също се чувствам мъртва._

Това ли искаха да чуят хората? Или се надяваха на уверения като:_ О, ще се оправя. Тежко е, но някак ще го преживея. Благодаря за вниманието._ Можеше да се държи като храбър войник, но не желаеше. Беше по-лесно и по-честно да свие рамене и да замълчи.

Не очакваше да се почувства по-добре. Половината време се чудеше как ще съумее да изкара деня… Особено ден като този.

Притисна ръка в студения прозорец, в който блещукаха светлинките на елхата.

Мейбъл я покани да вечерят заедно, но тя отклони поканата. Поканиха я и Майк, и Хенри и Ема, но отказа и на тях. Твърдяха, че я разбират. Едва ли. След като я канеха, значи не разбираха. Всичко, до което се докосваше или помирисваше, й напомняше за Джим. Дрехите му заемаха половината дрешник, самобръсначката му беше в банята, „Спортс Илюстрейтид“ пристигаше в кутията всеки ден. В хладилника все още имаше две бутилки с любимата му „хайнекен“. Тази вечер ги погледна и си каза: „Той никога няма да ги изпие“. Седна до хладилника и плака цял час.

Потънала в мисли, Джули дочу потропването на клоните на стената до прозореца и се заслуша. Не бяха клоните, а някой чукаше на вратата.

Стана, оправи косата си и си придаде спокоен вид, преди да отвори. Не искаше приятелите й да забележат колко е разстроена и да решат да й гостуват. На прага стоеше млад мъж с жълто яке и с голяма кутия в ръцете.

— Госпожа Баренсън?

— Да?

— Нося това за вас. Баща ми каза, че е важно.

— Баща ви?

— Държеше да го получите тази вечер.

— Познавам ли баща ви?

— Не знам, но той настояваше да го получите тази вечер. Подарък е от някого. Ще разберете, когато отворите кутията. Не я друсайте и я дръжте с капака нагоре.

— Не разбирам…

Младежът пъхна кутията в ръцете й и се обърна.

— Весела Коледа! — извика той и се отправи към колата си.

Джули остави кутията до елхата и коленичи до нея. Нямаше картичка, нито име. Развърза панделката и надникна.

Беше слисана. Подаръкът беше мъничък и рошав, седеше на задните си крачета в ъгъла на кутията и беше най-грозното кученце на света. Голяма глава, несъразмерна с тялото. Гледаше я със замъглени очета и скимтеше.

Някой й беше купил кученце. Грозно кученце.

На вътрешната страна на кутията имаше залепен плик. Почеркът й беше познат. Но това беше невъзможно…

Същият почерк от любовните писма по случай годишнините им, на бележките до телефона, на листовете на бюрото му. Джули прочете името си няколко пъти и извади писмото с треперещи ръце.

Мила Джулс,

(Така й казваше Джим. Тялото й като че ли изведнъж се смали. Тя пое дъх и продължи да чете.)

Знам, че когато четеш това писмо, вече няма да ме има. Надявам се, че поне малко си се съвзела. Ако бях на твое място, щеше да ми е непоносимо тежко, но ти си била винаги по-силната от двама ни.

Както виждаш, купих ти кученце. Харълд Къпхалд беше приятел на баща ми и винаги е отглеждал кучета порода дог. Винаги съм искал да имам дог, но къщата ни беше малка и майка не разрешаваше. Големи кучета са, знам, но Харълд твърди, че са най-добрите. Дано му (или й) се зарадваш.

Знаех, че няма да мога да се преборя с болестта, и ми беше мъчно, че ще трябва самичка да преживееш всичко това. Сам-самичка. И затова реших да ти подаря кученце.

Ако не ти харесва, Харълд каза, че ще го вземе обратно. (Телефонът му е написан по-долу.)

Надявам се, че си добре. Много те обичам, Джулс. Аз бях най-щастливият мъж на света. Не бих искал да не бъдеш щастлива. Направи го заради мен. Бъди отново щастлива. Намери някого, който да те направи щастлива. Може да ти се струва невъзможно, ала опитай. Светът е по-хубав, когато се усмихваш.

Аз ще гледам отгоре и ще те пазя. Скъпа моя, аз ще бъда твоят ангел хранител. Можеш да разчиташ на мен.

Обичам те:

Джим

През сълзи Джули се пресегна и взе треперещото кученце. То се сгуши в ръката й и тя напипа ребърцата му.

Грозничко кученце, което щеше да стане колкото малък кон. Какво щеше да го прави?

Защо не й беше подарил шнауцер с малки сиви мустачки или кокер шпаньол с големи, тъжни очи? Малко куче, което да се сгушва в скута й…

Догчето (беше момче) започна да скимти по-силно и плачът му й напомни за влакова свирка.

— Шшт, няма страшно. Не плачи — успокои го Джули и продължи да му шепне. — Да не би пък да ми пееш? — усмихна се тя и го почеса по гушката. — Певчо. Така ще те нарека. Моят Певчо.