Никълъс Спаркс
Никога не си сама (18)

Глава 17

— Ричард? — учуди се Джули.

— Здравей. — Той й подаде букет рози. — Взех ги от летището. Нямаше много голям избор…

Певчо спря да ръмжи. Ричард му подаде длан, той я подуши и обърна глава. О, пак този, няма отърване…

Джули се поколеба, преди да вземе цветята, и му благодари, макар да предпочиташе да няма букет.

— Извинявай, малко е късно, но исках да ти кажа здрасти, преди да се прибера. Обаждах се, но те нямаше.

— Остави ли съобщение?

— Не. Нямах време. Обявиха последно повикване и мястото ми не беше потвърдено. Вчера ти оставих съобщение.

— Да, чух го.

— Но тази вечер не беше вкъщи?

— Бях излязла с един приятел — неохотно отвърна Джули.

— С приятел?

— Да. Нали помниш Майк? Вечеряхме набързо.

— Онова момче, автомонтьорът?

— Да.

— Добре ли прекарахте?

— Отдавна не го бях виждала и си поприказвахме за това-онова.

— Може ли да вляза? Бих искал да поговорим няколко минути. — Ричард погледна надолу, а после и Джули.

— Не знам… Късно е. Готвех се да си лягам.

— Тогава утре. Искаш ли да вечеряме заедно?

Не искам да отговарям, не искам, не искам, повтаряше си Джули. Боб поне предусети, че краят на връзката им е дошъл… Но не и Ричард.

— Съжалявам, но имам други планове.

— С Майк?

Тя кимна.

Без да отмества поглед, Ричард прокара пръсти по лицето си.

— Значи край, така ли? Сгреших ли с нещо?

— Не. Не това е причината.

— А кое? Не ти ли беше приятно, когато бяхме заедно?

— Напротив.

— Тогава?

— Става дума за мен и Майк. Ние двамата като че ли… Не знам как да го обясня.

Ричард не продумваше, само мускулите на бузата му потрепваха.

— Явно добре си прекарала, докато ме нямаше.

— Съжалявам…

— За какво? За това, че си излизала зад гърба ми и че ме използваше, за да накараш Майк да ревнува?

— Моля? Не съм те използвала.

— Така ли? — Гласът му звучеше гневно. — А тогава защо приключваш всичко още преди да е започнало? И как така изведнъж Майк стана интересен? Заминавам за няколко дни и той заема мястото ми! — Устните му започнаха да побеляват и той добави: — Всичко е било отдавна планирано!

Избухването му беше толкова неочаквано, че Джули не можа да се сдържи и заяви:

— Ти не си наред.

Ричард най-сетне отклони поглед от нея и каза по-спокойно и обидено:

— Защо говориш така? Искам само да поговорим.

В очите му напираха сълзи.

— Извинявай — подхвана Джули, тъй като го съжали. — Не трябваше да го казвам. Не исках да те засегна. Късно е и двамата сме уморени. Ще си лягам, преди да сме си казали още нещо. Лека нощ.

Понечи да затвори вратата, но той я подпря с ръка.

— Чакай! Трябва да говоря с теб.

Кучето се хвърли светкавично към ръката му, захапа я, Ричард изстена от болка и залитна.

— Певчо! — извика Джули.

— Спри го! Прибери го! — крещеше Ричард на колене, а кучето се беше надвесило над него, клатеше глава и ръмжеше.

— Пусни го! Пусни го веднага! — задърпа каишката тя.

Певчо я послуша, но застана до нея озъбен и с настръхнала козина.

— Как е ръката ти? — попита Джули.

Ричард размърда пръсти. Кучешките зъби бяха оставили следи, макар да не бяха пробили кожата.

— Не е счупена. Напомни ми другия път да не държа вратата ти отворена, когато той е наблизо.

Макар тонът му да беше шеговит, Джули не отговори. Кучето я беше защитило и тя нямаше намерение да му се кара.

— Извинявай — продължи Ричард. — Не трябваше да избухвам и да държа вратата. Имах тежка седмица. Не че това е извинение…

Очите му отново се навлажниха. Говореше сподавено, през сълзи.

— Майка ми почина миналата седмица. Бях на погребението й.

* * *

— Затова оставих бележката посред нощ. Лекарят каза, че трябва да замина веднага. Заради повишените мерки за сигурност на летищата се наложи да тръгна рано сутринта, за да стигна навреме.

Все така просълзен, Ричард седеше на дивана на Джули. Когато му изказа съболезнованията си, той се разплака и тя го покани, като затвори Певчо в спалнята. Седна на стола срещу него и си каза, че ако не за друго, то несъмнено я биваше в разбиването на мъжки сърца.

— Прекарахме толкова хубаво, не бях подготвен за това, което ми каза — покашля се Ричард и притисна с пръсти очите си. — Както и за всичко останало. Нямаш представа какво преживях — мирисът в болницата, видът на майка ми, приказките на сестрите… Имах нужда да говоря с някого, който да ме изслуша. — Той пое дъх на пресекулки и въздъхна.

Джули успя да се усмихне.

— Разбира се, че ще поговорим. Нали сме все още приятели.

* * *

Ричард разказва два часа спомени за майка си, първите впечатления от болничната стая и как държал ръката й за последно. Джули му предложи бира и той изпи три, като не спираше да приказва — понякога умислено, с блуждаещ поглед, после забързано като че ли беше гаврътнал двойно еспресо. Тя задаваше по някой и друг въпрос и слушаше.

Наближи два часът. Бирата и умората си казаха думата и Ричард започна да говори завалено. Джули отиде за чаша вода и когато се върна, той се беше облегнал назад и спеше с отворена уста. Страхотно, каза си тя, ами сега?

Ричард не можеше да шофира, след като беше пил. Ако го събудеше, сигурно щеше отново да заговори, а тя беше уморена и искаше да спи. Прошепна няколко пъти:

— Ричард, събуди се!

Той не помръдна. Можеше да го бутне и да извика силно името му, но кой знае какво щеше да последва. Така поне беше заспал. Изгаси лампата, влезе в спалнята и заключи вратата. Певчо беше на леглото и я гледаше, докато обличаше пижамата си.

* * *

Джули се събуди, погледна часовника и се завъртя на другата страна. Главата й тежеше, все едно имаше махмурлук.

Открехна вратата. Ричард спеше. Взе душ и се облече. Не искаше да я види по пижама. Когато влезе в хола, Ричард търкаше сънено лице.

— Извинявай, заспал съм…

— Имал си тежък ден.

— Да. Благодаря, че ме остави да поспя. — Той стана и взе ключовете и портфейла си от масичката.

— Няма защо. По-добре ли си?

— Трябва да съм. Животът продължава, нали? — Оправи омачканата си риза и добави: — Извинявай, че се държах така. Не знам какво ми стана.

— Разбирам, че не си очаквал, но…

— Няма нужда да ми обясняваш. Майк е добро момче.

— Така е.

— Искам да си щастлива. Прекрасен човек си и го заслужаваш. Цяла нощ слуша приказките ми… Оставаме приятели, нали?

— Разбира се.

Ричард тръгна към вратата и извика през рамо с тъжна усмивка:

— Да знаеш, че Майк е щастливец. Довиждане.

Когато се качи в колата, Джули си отдъхна. Раздялата можеше да е много по-неприятна.

Добре че всичко свърши.