Джефри Дивър
Невидимия (51)

51.

Полицайката прошепна:

— Аз просто… Просто не виждам как го е направила.

Райм се обърна към Бел:

— Манипулирала е доказателствата, лъгала ни е, подхвърляла е улики… Роланд, иди при дъската и ще ви покажа.

— Кара ли е подхвърляла улики? — изненада се Сакс.

— О, и още как. И много добре се е справила. От първото местопрестъпление, още преди да я открием. Ти ми каза, че ти е дала знак да се видите в кафенето. Всичко е било нагласено от самото начало.

Бел се приближи до дъската и започна да посочва едно по една уликите. Райм обясняваше как Кара ги е използвала, за да ги заблуждава. След малко Том извика:

— Някаква полицайка.

— Да влезе — отвърна Райм.

Полицайката влезе, огледа присъстващите през стилните си очила, кимна на Райм и се обърна към Бел с испански акцент:

— Вие ли повикахте кола от женския арест?

Бел кимна към ъгъла:

— Ето я. Прочел съм й правата.

Полицайката погледна към неподвижната жена и рече:

— Добре, ще я закарам в центъра. Има обаче един проблем.

— Проблем ли? — намръщи се Райм.

— За какво говорите, полицай? — попита Бел.

Без да обръща внимание на детектива, полицайката се обърна към Кадески:

— Може ли да видя документите ви, господине?

— Моите ли? — изненада се продуцентът.

— Да. Бихте ли си показали шофьорската книжка?

— Отново искате документите ми? Нали ви ги показах онзи ден.

— Моля ви, документите, господине.

Объркан, Кадески бръкна в джоба си и извади портфейл.

Той обаче не беше неговият.

Кадески се втренчи удивено в него.

— Чакайте, това… Това не е моят!

— Не е вашият?

— Не — отвърна объркано той — започна да опипва джобовете си. — Не знам…

— Виждате ли от какво се опасявах? — каза полицайката. — Съжалявам, господине, арестувам ви за джебчийство. Имате право да мълчите…

— Това са глупости — промълви Кадески. — Има някаква грешка.

Отвори портфейла и се вгледа в него. Сетне избухна в смях и вдигна шофьорската книжка, за да я видят всички. Беше на Кара.

От портфейла изпадна някаква бележка. Той я вдигна.

„Пипнах те.“

— Това е… — Кадески се намръщи и се вгледа внимателно в полицайката. — Чакай. Това си ти.

„Полицайката“ се изсмя и свали очилата, фуражката и кафявата перука. Кискащият се Роланд Бел й подаде кърпа и тя избърса грима си — свали дебелите си изкуствени вежди и червените си нокти, закрепени над нейните, боядисани в черно. Сетне взе портфейла си от удивения Едуард Кадески и му върна неговия. Той изобщо не беше усетил как е направила размяната.

Сакс поклати глава, не знаеше как да реагира. Двамата с Кадески се втренчиха в лежащото в ъгъла на стаята тяло.

Младата жена се приближи и вдигна леката кукла с дрехи, наподобяващи онези, с които бе облечена Кара, когато Бел я арестуваше. Белезниците бяха закопчани за гумените ръце на манекена.

Докато Сакс и останалите бяха гледали таблицата с уликите, Кара се беше измъкнала и бе оставила куклата на своето място.

— Това е заблуда — обяви Райм. — Фалшива Кара.

Тя сгъна куклата, която се събираше в калъф с големината на малка възглавничка. Чучелото не приличаше много на истински човек, но в сенките нищо неподозиращата публика не би забелязала разликата.

Кадески поклати глава:

— Измъкна се и се преобрази за по-малко от минута?

— За четирийсет секунди.

— Как?

— Показах ви ефекта. Нека запазя метода за себе си — отвърна Кара.

— Предполагам, че с това искаш интервю за работа — изрече високомерно Кадески.

Кара се поколеба и Райм й хвърли окуражителен поглед.

— Не, това беше интервюто. Искам работа.

— Нали каза, че не си готова?

— Е, вие ще решите. Вие мислите ли, че съм готова?

Кадески я огледа внимателно:

— Това беше само един номер. Имаш ли още?

— Колкото искате.

— Колко преобразявания си правила в едно представление?

— Четирийсет и две. Трийсет герои. В трийсетминутно шоу.

— Четирийсет и две преобразявания за половин час? — вдигна вежди цирковият директор.

— Да.

Той се замисли само за няколко секунди, сетне каза:

— Ела следващата седмица. Нямам практика да съкращавам времето за репетиции на артистите си по време на турне, но можем да използваме помощната сцена. И може би ще те взема за зимното турне във Флорида.

Райм и Кара се спогледаха. Тя кимна решително:

— Добре.

Двамата с Кадески си стиснаха ръцете. Цирковият директор погледна куклата, с която ги беше заблудила, и попита:

— Ти ли я направи?

— Да.

— Можеш да я патентоваш.

— Не се бях замисляла за това. Благодаря. Ще го обмисля.

Той отново я изгледа възхитено.

— Четирийсет и две за трийсет минути — повтори на себе си.

Сетне кимна и излезе. И той, и Кара изглеждаха, сякаш са си купили много изгодно луксозна кола.

Сакс се засмя:

— По дяволите, хванах се. — Погледна Райм. — Страхотно го бяхте замислили.

— Я чакай — възнегодува Бел. — И аз участвах. Аз й сложих белезниците.

Сакс отново поклати глава:

— Как го измисли?

Райм обясни, че всичко е започнало миналата нощ, докато си е лежал и е слушал музиката от цирка, гласа на конферансието, аплодисментите и смеха на зрителите. Сетне се сетил за представлението на Кара в „Дим и огледала“, за майсторското й изпълнение.

Беше си спомнил липсата на самоувереност у младата илюзионистка и влиянието на Балзак върху нея.

Сетне си бе припомнил думите на Сакс за тежкото състояние на майка й. Така беше решил да покани Джейнин.

— Още един въпрос. Помисли добре, преди да отговориш. И искам да си съвсем искрена — бе казал, когато тя го посети.

Въпросът беше:

— Мислиш ли, че майка й ще се оправи някога?

Джейнин попита:

— Имаш предвид дали ще възвърне разума си?

— Да. Ще се излекува ли?

— Не.

— Значи Кара няма никога да я заведе в Англия.

— Не, не. Старицата не може да мръдне никъде.

— Кара каза, че не може да напусне работата си, защото трябва да издържа майка си в старческия дом.

— Да, трябва някой да се грижи за старицата. Но не при нас. Тя плаща за временно настаняване и лечение. Майката на Кара не знае дори коя година е. За нея няма значение къде се намира. Съжалявам, че трябва да го кажа, но на нея просто й трябва място, където да изживее остатъка от живота си.

— Какво ще стане, ако я настанят за постоянно в някоя клиника?

— До края състоянието й постоянно ще се влошава. Също както би станало и при нас. Само че на Кара няма да й се налага да плаща луди пари за това.

След това Джейнин и Том излязоха да обядват заедно — и вероятно да си разказват пикантни истории за различни хора, за които са се грижили, — а Райм се обади на Кара. Тя дойде и двамата поговориха. Разговорът беше смущаващ — той не бе свикнал да обсъжда лични проблеми. По-лесно му беше да се изправи пред безскрупулен убиец, отколкото да се намеси в деликатните проблеми на някой друг.

— Не съм запознат много добре с професията ти — започна Райм — но когато те гледах в неделя, изпълнението ти ме впечатли, а аз трудно се впечатлявам. Много си добра.

— За ученик, да — отвърна скромно тя.

— Не — възрази убедено той, — за изпълнител. Трябва да правиш собствени представления.

— Още не съм готова. Някой ден и това ще стане.

След кратко мълчание Райм каза:

— Проблемът е, че когато човек чака, понякога не постига целта си. — Той я огледа от глава до пети. — Понякога нещо… се случва. И ако решиш да отложиш важните неща, те никога не се сбъдват.

— Ама господин Балзак…

— … те подтиска. Това е очевидно.

— Той просто мисли кое ще е най-добре за мен.

— Не, не е вярно. Не знам какво си мисли, но съм сигурен, че не е за твое добро. Виж Уиър и Лосър. Виж Китинг. Спомни си собствените си думи. За това, как учителят ти може да те хипнотизира. Благодари на Балзак за стореното, останете приятели, изпрати му покана за първото си представление в „Карнеги хол“, но се освободи от него, докато можеш.

— Аз не съм хипнотизирана — засмя се тя.

Райм продължи:

— Сега имаме известно влияние върху Кадески — след всичко, което направихме. Амелия ми каза колко много харесваш „Сирк фантастик“. Мисля, че трябва да кандидатстваш за работа.

— Дори да го направя, имам лични проблеми, които…

— Майка ти — прекъсна я Райм.

— Да.

— Говорих с Джейнин.

Кара мълчеше.

— Искаш ли да ти разкажа една история?

— История ли?

— Бях началник на Криминалния отдел в Ню Йорк. Занимавах се с обичайните административни глупости, както можеш да се досетиш. Обожавах да извършвам огледи, затова и след като ме повишиха, продължих да го правя. Е, преди няколко години в Бронкс върлуваше сериен убиец. Няма да се впускам в подробности, но положението беше тежко и аз исках на всяка цена да го заловя. От един патрул се получи сигнал, че е имало ново нападение, само половин час преди обаждането. Очакваше се да има добри улики. Затова отидох лично. Точно когато пристигнах, се оказа, че заместникът ми, мой добър приятел, е получил сърдечен удар. Беше много зле. Голям шок за мен. Той бе млад човек и в отлична форма. Както и да е, искаше да ме види. — Райм поклати глава, за да пропъди спомена, и продължи: — Аз обаче останах и започнах огледа, събрах и описах уликите и чак след това отидох в болницата. Стигнах по възможно най-бързия начин, но бях закъснял. Той беше издъхнал преди половин час. Не се гордея с постъпката си. Все още ме боли, когато си спомня. Но не бих постъпил другояче. За нищо на света.

— Намекваш, че трябва да пратя майка си в друг дом, по-евтин, и така ще намеря щастието?

— Разбира се, че не. Настани я някъде, където ще получава онова, което й е нужно: грижи и компания. Не онова, което е нужно на теб. Не в клиника, която ще те разори… Искам да кажа, че трябва да правиш онова, за което знаеш, че си родена, да се съсредоточиш върху него. Постъпи в „Сирк фантастик“. Или на друго място. Просто действай. Още сега.

— Знаеш ли как изглеждат някои от тези домове?

— Вероятно не много добре, но с работата си можеш да намериш някой по-свестен. Извинявай за откровеността, но не съм свикнал да съм тактичен.

Тя поклати глава:

— Виж, Линкълн, дори да се реша, знаеш ли колко хора си мечтаят да работят в „Сирк фантастик“? Те получават по хиляда молби на седмица.

Накрая той се усмихна:

— Е, помислил съм за това. Неподвижният маг има идея и мисля, че трябва да я изпробваме.

Сега Райм разказа всичко това на Сакс.

— Решихме да наречем номера „Избягалият заподозрян“. Смятам да го включа в репертоара си — заяви Кара.

Сакс се обърна към Райм:

— И не ме предупреди…?

— Съжалявам. Ти беше в центъра. Не можах да се свържа.

— Е, можеше да излезе по-добре, ако ми беше казал. Можеше да ми оставиш съобщение.

— Съ-жа-ля-вам. Ето, извиних ти се. Не го правя много често, както знаеш. Мисля, че трябва да го оцениш. Макар че не виждам как би могло да „излезе по-добре“. Изражението ти беше незаменимо. Придаде допълнителна автентичност на номера.

— Ами Балзак? — попита Сакс. — Нали не е познавал Уиър? Нали не е замесен?

Райм кимна към Кара:

— Чиста измислица. Двамата с общи усилия написахме сценария.

Сакс погледна младата жена:

— Първо те наръгват с нож, когато трябва да те пазя. След това те арестуват за съучастие в убийство. — Въздъхна отчаяно. — Това ще бъде трудно приятелство.

Кара предложи да отскочи до кубинския ресторант, за да вземе нещо за хапване, макар Райм да подозираше, че истинската причина е отвратителното кафе, което правят там. Преди обаче да решат какво да вземат, телефонът иззвъня. Райм нареди:

— Команда, вдигни телефона.

След секунда от високоговорителчето прозвуча гласът на Селито:

— Линкълн, зает ли си?

— Зависи. Какво има?

— Злото не спи… Нуждаем се от помощта ти. Имаме странно убийство.

— Последното беше „тайнствено“, ако правилно си спомням. Подозирам, че използваш такива определения само за да възбудиш любопитството ми.

— Не, наистина сме затруднени.

— Добре, добре, дай подробности — изръмжа Райм, макар че зад привидното му недоволство се криеше радост, че ще победи скуката още за известно време.

* * *

Кара спря пред „Дим и огледала“.

Забелязваше неща, които не й бяха направили впечатление през последната година и половина, когато бе работила тук. Дупка от въздушна пушка в левия ъгъл на стъклото. Малък надпис на вратата. Прашасала книга за Худини в ъгъла зад витрината, отворена на страницата за въжетата, които предпочитал да използва във фокусите си.

Забеляза лек проблясък във вътрешността на магазина — господин Балзак палеше цигара.

Тя си пое дълбоко въздух. „Нека да се свършва“ — помисли си и влезе.

Той беше в задната част на помещението с гостуващия си приятел — илюзионист от Калифорния. Балзак я представи като своя ученичка и тя се ръкува с другия мъж. Поговориха за представлението му вредната вечер, за други илюзионисти, които гастролираха в града… някои клюки. Накрая гостът вдигна куфара си. Отиваше на летището и се беше отбил да върне нещата, които бе взел на заем. Прегърна Балзак, кимна на Кара и излезе.

— Закъсня — измърмори Балзак.

Сетне забеляза, че тя не оставя чантата си зад щанда, както правеше обикновено. Погледна ръцете й. Тя не носеше чашка с кафе. Това, разбира се, му подсказа, че има нещо. Балзак се намръщи:

— Какво има? Кажи ми.

— Напускам.

— Какво…?

— Говорих с Кадески. Получих работа в „Сирк фантастик“.

— При тях? При Кадески? Не, не, не… грешиш. Това не е илюзионизъм. Това е…

— С това искам да се занимавам.

— Говорили сме десетки пъти. Не си готова. Ти си добра. Но не си безупречна.

— Няма значение — отсече тя. — Важното е, че ще играя на сцена. Ще давам представления.

— Ако избързаш…

— Да избързам ли, Дейвид? Кога ще съм готова според теб? Догодина? След пет години? — Обикновено тя срещаше трудности да го гледа в очите, но сега издържа погледа му. — Ще ме пуснеш ли някога изобщо?

Той замълча и се зае да подрежда някакви документи. Сетне изръмжа:

— Кадески. И какво ще правиш при него?

— Отново ще работя като асистентка. После през зимния сезон ще давам самостоятелни представления във Флорида. След това… кой знае?

Той смачка цигарата си.

— Грешиш. Така ще похабиш таланта си. Това, с което се занимава той, не е онзи илюзионизъм, на който съм те учил.

— Получих работа благодарение на онова, на което си ме учил.

— Кадески — изсумтя презрително той, — нов тип илюзионизъм, пфу!

— Да, така е. Но той представя и класически номера. Помисли си за „Метаморфози“, старото се превръща в ново.

Той остана сериозен, макар че споменаването на номерата му явно му достави удоволствие.

— Дейвид, искам да продължа да се уча от теб. Когато се върна в града, искам пак да ми даваш уроци. Ще ти плащам.

— Съмнявам се, че ще стане. Не можеш да служиш при двама господари — измърмори Балзак — сетне добави с неохота: — Е, ще видим. Но се съмнявам, че ще имам време.

Тя намести презрамката на чантичката си.

— Сега ли тръгваш? — попита той. — Днес?

— Да. Мисля, че така е най-добре.

Той кимна.

— Е, хайде — измърмори Кара, като с мъка сдържаше сълзите си, и пристъпи към вратата.

— Чакай — спря я той.

Влезе в задната част на магазина и след малко се върна. Подаде й един предмет. Беше кутийка от цигари с трите цветни копринени кърпи на Тарбел.

— Ето. Вземи… Хареса ми как изпълняваш номера.

Тя си спомни признанието, което бе получила: „Аха…“

Кара припряно прегърна учителя си — единственият им физически контакт, след като се бяха ръкували при първата си среща.

Той също я прегърна сковано и се отдръпна.

Кара излезе, спря и се обърна да махне на Балзак, но той се беше скрил в тъмното магазинче. Тя пъхна кутийката с кърпичките в чантичката си и тръгна към Шесто Авеню, което щеше да я заведе до апартамента й.

 

52.

 

Убийството наистина беше странно.

Два трупа в един пуст район на остров Рузвелт — онази тясна ивица жилищни постройки, лечебни заведения и призрачни развалини в Ийст Ривър. Тъй като кварталът има редовна трамвайна връзка с Манхатън около сградата на Обединените нации, тук живеят много дипломати и служители в ООН.

Именно двама от последните — дребни фигури от Балканите — бяха намерени с вързани ръце и простреляни с по два куршума в тила.

При огледа Амелия Сакс попадна на няколко любопитни факта. Намери пепел от цигари, която липсваше в базата данни на щатската полиция и ФБР, остатъци от растение, което не се срещаше в района на града, и следи от куфар, който бил оставен на земята и вероятно отварян след убийството.

Най-странното бе, че десните обувки на жертвите липсваха. Нямаше ги никъде в околността.

— И при двамата ли дясната обувка, Сакс? — попита Райм, като се вгледа в картонената кутия с уликите. — Какъв извод можем да си направим?

Отговорът на въпроса обаче трябваше да се отложи, защото мобилният й телефон иззвъня. Беше секретарката на капитан Марлоу, който искал да я види в кабинета си. От приключването на случая с Фокусника бяха изминали три дни, три дни, откакто беше научила за претенциите на Виктор Рамос към нея. Досега не бе чула нищо за временното отстраняване.

— Кога? — попита Сакс.

— Веднага — отвърна секретарката.

Сакс затвори, хвърли поглед на Райм, който се усмихваше загадъчно, и каза:

— Това е. Трябва да вървя.

Останаха вгледани един в друг за миг. Сетне Райм кимна и тя излезе.

След половин час Сакс вече бе в кабинета на капитан Джералд Марлоу. Седеше пред него, а той беше забил поглед в някакви бумаги.

— Една секунда, полицай — рече и продължи да чете задълбочено, като от време на време си водеше бележки.

Сакс се размърда нервно. Зачопли кожичките на пръстите си. Минаха две минути, които й се сториха цяла вечност. Тя не издържа и попита:

— Добре, сър. Какво е положението? Той отказа ли се?

Марлоу си отбеляза докъде е стигнал и вдигна очи.

— Кой?

— Рамос. Отказа ли се?

„Той и другото отмъстително лайно — онзи похотливец от практическия изпит.“

— Да се откаже ли? — попита Марлоу, сякаш изненадан от наивността й. — Еее, полицай, за отказване никога не е ставало дума.

Значи оставаше само един възможен повод за посещението й, даде си сметка тя с онази яснота, която получаваш при първия изстрел на открито. Онзи първи изстрел… преди ушите и мускулите ти да свикнат с постоянната стрелба. Само една причина можеше да има, за да я вика тук. Марлоу искаше да й отнеме оръжието и значката. Отстраняваха я временно от служба.

„Мамка му, мамка му…“

Тя прехапа устни.

Марлоу затвори папката и я погледна бащински, което я подразни още повече — сякаш наказанието, което й налагаха, бе толкова тежко, че тя се нуждаеше от родителско утешение.

— Хората като Рамос, полицай, са непобедими. Когато си била в свои води, ти си спечелила битката, като си му сложила белезници. Той обаче спечели войната. Хората като него винаги печелят войната.

— Искате да кажете глупавите хора? Посредствените хора? Алчните хора?

Той отново не отговори, предпазлив като всеки висш бюрократ.

— Погледнете това — рече и посочи бюрото си, претрупано с папки и документи. — Само като си помисля, че се оплаквах от административната работа, когато бях патрул.

Той започна да рови из една купчина, явно търсеше нещо. Отказа се и се зае с друга. Намери някакви документи, които явно бе търсил по друг повод. Прибра ги на друго място и отново се зае да рови.

„О, никога не бях допускала, че ще ме отстранят от работа.“

Сакс изпита огромно разочарование и съжаление. Помисли си: „Добре, щом ще си играем по този начин, така да бъде. Може да ме съсипят, но и на тях ще им излезе солено. Рамос и всички малки Рамосчета горчиво ще съжаляват.“

„Юмручно време…“

— Добре — обяви капитанът, след като най-сетне намери онова, което търсеше.

Беше голям плик с прикрепен към него лист. Той се зачете. Погледна часовника с форма на корабен рул на бюрото си.

— Проклятие, кое време станало. Да пристъпваме към работа, полицай. Дайте си значката.

Със свито сърце тя бръкна в джоба си.

— За колко време?

— За една година, полицай — отвърна Марлоу. — Съжалявам.

„Отстраняване за една година“ — помисли си тя отчаяно. Беше се надявала на три месеца.

— Това успях да постигна. Една година. Сега — значката, ако обичате. — Марлоу поклати глава. — Съжалявам за припряността. След броени минути трябва да съм на заседание. Заседания… истинска лудост. Това е за застраховките. А гражданите си мислят, че работата ни е само да хващаме престъпници. Или по-скоро да не ги хващаме. Да, да… половината от работата ни е глупава бумащина.

Скована от ужас, с чувството, че се задушава, Сакс му подаде износения кожен калъф със значката и служебната си карта.

„Номер пет-осем-осем-пет…“

Какво щеше да прави сега? Да стане нощен пазач?

Телефонът зад капитана иззвъня и той се обърна да вдигне.

— Марлоу на телефона… Да… Охраната е уредена.

И продължи да говори нещо за организацията на процеса срещу Андрю Констабъл. Остави плика в скута си. Закрепи слушалката между рамото и врата си и се зае да го разпечатва.

Продължи да говори за новите обвинения срещу Констабъл, Патриотичния съюз и акциите в Кантон фолс. Говореше почтително, предпазливо, явно разговаряше с кмета или губернатора.

Може би с конгресмен Рамос.

Играеше играта на политиката… Това ли беше полицейската работа? Сакс се почуди дали наистина иска да бъде полицай, ако трябва да се занимава с това.

Тази мисъл я обезсърчи.

„О, Райм, какво ще правим?“

„Ще го преживеем“ — бе рекъл той. Само че преживяването не беше живот. Преживяването бе поражение.

Марлоу, все още крепейки слушалката между рамото и врата си, говореше на езика на бюрокрацията. Накрая отвори плика и пъхна значката й вътре.

Сетне бръкна и извади нещо, увито в хартиена салфетка.

— Няма време за церемонии. Ще организираме нещо по-късно.

Последните думи изрече шепнешком, сякаш бяха отправени към Сакс.

Церемония ли?

Той я погледна. Закри слушалката с ръка и отново прошепна:

— Тези осигуровки. Тъмна Индия. Пак ще се тормозя с таблици на смъртността, годишни ренти, двойни осигуровки…

Марлоу разгърна салфетката и извади нова полицейска значка.

Отново заговори по телефона с почтителен тон:

— Да, сър, ще стоим нащрек… Сложил съм хора и в Бедфорд Джънкшън. И в Харисбърг. Всичко сме предвидили.

Пак прошепна на Сакс:

— Запазихме стария ви номер, полицай.

Подаде й блестящата златиста значка. Номерът беше същият: 5885. Той я пъхна в кожения калъф. Извади още нещо от плика — временна полицейска карта — и също я прибра в калъфа. Сетне й го върна.

На картата пишеше: „Амелия Сакс, детектив трети ранг“.

— Да, сър, чух за това и смятам, че ще овладеем положението… Добре, сър.

Марлоу затвори и поклати глава:

— Комбинацията процес-заседание ще ме довърши. Добре, полицай, ще се наложи да се снимате за постоянната си служебна карта. — Той се замисли и добави предпазливо: — Да не си помислите, че става дума за някаква дискриминация, но предпочитат жените с прибрани коси. Там дисциплината е малко по-затегната. Има ли някакъв проблем с това?

— Ама не ме ли отстранявате?

— Да ви отстраним ли? Не, правим ви детектив. Не ви ли се обадиха? О’Конър трябваше да ви предупреди. Или помощникът му, все някой.

Дан О’Конър беше началник на детективското бюро.

— Никой не ми се е обаждал. Само секретарката ви.

— Е, а трябваше.

— Какво стана?

— Казах ви, че ще направя каквото мога. Това и стана. Не можех да допусна да ви отстранят. Не мога да си позволя да ви загубя. — Той се замисли, загледа се към купчините с документи. — Да не говорим какъв ад щеше да настане, ако ДПА ни съди. Нещата щяха да загрубеят.

„О, да, сър, щяха. Сериозно щяха да загрубеят.“

— Ама нали споменахте нещо за една година?

— Говорех за изпита за повишение в сержант. Не можете да се явите повторно преди април следващата година. В детективското бюро няма опасност от пречки. Там Рамос няма никакво влияние. Ще сте пряко подчинена на Дон Селито.

Тя се втренчи в златната значка.

— Не знам какво да кажа…

— Можете да кажете: „Много благодаря, капитан Марлоу. Работата в патрулния отдел беше удоволствие за мен. Съжалявам, че трябва да ви напусна.“

— Аз…

— Шегувам се, полицай. Аз имам чувство за хумор въпреки всичко, което се говори за мен. О, ако забелязвате, започвате като детектив трети ранг.

— Тъй вярно — отвърна тя, като едва сдържаше самодоволната си усмивка. — Аз…

— Ако искате да стигнете до първи ранг и да ви повишат на сержант, внимавайте кого арестувате… или задържате на местопрестъпленията. И с кого как говорите. Просто да помните един съвет от мен.

— Разбрано, сър.

— Сега, ако ме извините, полицай… тоест детектив. Имам около пет минути да науча всичко за осигуровките.

* * *

Амелия Сакс излезе и се приближи към шевролета си — огледа пораженията от сблъсъка с маздата на Лосър в Харлем.

„Доста работа имам по тази кола.“

Автомобилите бяха нейната стихия и тя знаеше мястото на всеки болт, на всяко зъбно колело. В гаража си вероятно имаше повечето инструменти, необходими, за да извърши сама голяма част от ремонта.

И въпреки това Сакс не обичаше лъскавите фасади.

По същата причина, поради която не харесваше работата като манекен или излизането с нахакани млади полицаи. Не се наемаше да го тълкува по-задълбочено, но предполагаше, че има някаква вродена неприязън към козметиката, към външния блясък.

За Амелия Сакс същността на автомобилите беше в техните сърца и души: в бясното тракане на бутала, във воя на спирачки, в перфектното превключване на скоростите, които превръщаха една купчина метал и пластмаса в грация и устрем.

Реши да закара колата в един автосервиз в Куинс, където беше ходила и преди, където механиците бяха умели, повече или по-малко честни и се прекланяха пред такива машини.

Тя се настани зад волана и запали двигателя, чийто рев привлече вниманието на пет-шест полицаи, адвокати и бизнесмени наоколо. Докато излизаше от паркинга, тя взе едно решение. Преди няколко години, след свалянето на ръждата от купето, бе решила да смени фабричния черен цвят на шевролета. Беше избрала яркожълто. Бе взела решението импулсивно, но защо не? Човек не бива да бъде консерватор по отношение на цвета на ноктите, косата или автомобила си.

Сега обаче си мислеше, че след като така или иначе трябва да смени половината обшивка, не е зле отново да я пребоядиса. Веднага реши новият цвят да е сигнално червено. Това имаше двойна символична стойност за нея. Не само защото отиваше на бърза спортна кола, а и защото возилото на Райм — инвалидната количка — бе в този цвят. Криминологът щеше да остане привидно безразличен, но тайно щеше да се зарадва.

Да, червеното беше добър цвят.

Замисли се дали да не закара шевролета веднага, но реши да не бърза. Можеше да покара очуканата кола още няколко дни — както в младостта си. Точно сега искаше да се върне у дома, у Линкълн Райм, да му разкаже за магията, превърнала значката й от сребърна в златна, и отново да се залови с разгадаването на мистерията около двама убити дипломати, непознати растения, странни отпечатъци и две липсващи обувки.

И двете — десни.