Джефри Дивър
Невидимия (14)

14.

Компютърът на Купър изжужа — беше се получил имейл.

— Съобщение от нашия приятел на Девета и Пенсилвания Авеню. — Той дешифрира бележката от лабораторията на ФБР и след малко обяви: — Резултатите от маслото. Марка „Так пюр“. Може да се намери в търговската мрежа. Използва се за смазване на седла, юзди, кожени торби за зоб и други предмети, свързани с ездата.

Коне…

Райм се обърна с количката към дъската с уликите.

— Не, не, не…

— Какво има? — попита Сакс.

— Изпражненията по обувките на Фокусника.

— Какво за тях?

— Не са от кучета. От коне са! Вижте растителните останки. Къде, по дяволите, ми беше умът? Кучетата са хищници. Не пасат трева… Добре, да помислим. Пръстта, лишеят и останалите улики ни насочват към Сентрал Парк… А космите? Нали знаете алеята за кучета? Тя също е в парка.

— От другата страна на улицата — уточни Селито. — Там всички си разхождат кучетата.

— Кара — извика Райм, — в „Сирк фантастик“ има ли коне?

— Не. Изобщо нямат животни.

— Добре, изключваме цирка… Какво друго може да е замислил? Кучешката алея е близо до алеята за езда, нали? Само предположение е, но може би си е набелязал някой ездач. Може да не е следващата му жертва, но нека приемем, че е — защото това е единствената ни ясна следа.

— Наблизо има хиподрум, нали? — попита Селито.

— Да, виждала съм го — отвърна Сакс. — Някъде около Осемдесета.

— Разбери къде е и изпрати хора — нареди Райм.

Сакс поглед часовника си. Беше 13:35.

— Е, имаме малко време. Два часа и половина до следващата жертва. Достатъчно, за да го разкрием.

Райм забеляза, че Кара се мръщи.

— Какво има?

— Знаете ли, не съм сигурна, че имате толкова много време.

— Защо?

— Нали говорихме за разсредоточаването?

— Да.

— Ами, има и времево разсредоточаване. Това е да излъжеш зрителите, че нещо ще се случи в определен момент, а то се случва в друг. Например илюзионистът повтаря някакво действие на равни интервали и зрителите подсъзнателно започват да очакват следващия му ход след такъв отрязък от време. Изпълнителят обаче скъсява интервала. Зрителите вече не внимават и не виждат какво прави. Човек лесно може да усети кога има времево разсредоточаване, защото илюзионистът винаги показва на публиката дължината на интервалите.

— Например със счупени часовници — намеси се Сакс.

— Именно.

— Значи не мислиш, че имаме време до четири, така ли? — попита Райм.

Кара вдигна рамене:

— Може и да имаме. Може би е решил да убие трима души през интервали от четири часа, а после да убие четвъртата си жертва след два часа. Не знам.

— Тук нищо не е сигурно — заяви Райм. — Какво би направила ти на негово място, Кара?

Тя се засмя смутено. Не й харесваше да се вживява в ролята на убиец. След малко отвърна:

— Той знае, че сме намерили часовниците. Знае, че има работа с умни хора. Не се налага да повтаря трика си. На негово място бих убила следващата жертва преди четири часа. Още в момента бих се заела с нея.

— И аз така мисля — рече Райм. — Зарязваме наблюдението и цивилните. Лон, обади се на Хауман и извикай Отряда за бързо реагиране.

— Да не го подплашим, Линк… ако и той се върти наоколо.

— Мисля, че трябва да рискуваме. Кажи на отряда какво търсим… Кой, по дяволите, знае какво търсим? Дай им някакво общо описание, доколкото можеш.

„Петдесетгодишен убиец, шейсетгодишен метач, седемдесетгодишна старица…“

Купър вдигна поглед от компютъра:

— Ето къде е хиподрумът. Конната академия „Хамърстед“.

Бел, Селито и Сакс тръгнаха към вратата.

— И аз искам да дойда — каза Кара.

— Не — възрази Райм.

— Може да има нещо, което само аз ще забележа. Ако някой прилага трикове с ръце или се преобразява. На мен ще ми направи впечатление.

— Не. Твърде опасно е. Никакви цивилни на полевите операции. Това е правило.

— Не ме интересуват правилата. Мога да помогна.

— Кара…

Младата жена погледна многозначително снимките на Тони Калвърт и Светлана Расникова на дъската. Сетне се обърна към Линкълн Райм с хладно изражение. С този прост жест му напомняше, че именно той я бе накарал да участва в този случай, че той я бе въвлякъл в този жесток свят и я беше превърнал от невинно момиче в човек, свикнал с насилието.

— Добре — склони той. — Но не се отделяй от Сакс.

* * *

Тя беше предпазлива, забеляза Малерик, съвсем уместно за жена при среща с непознат мъж в парка, колкото и скромен, приятелски настроен и способен в успокояването на коне да изглеждаше той.

Все пак Черил Марстън малко по малко се отпускаше, с удоволствие слушаше разказите му за номерата, които е изпълнявал на гърба на коня на цирковата арена (които значително разкрасяваше, за да я разсее и да притъпи вниманието й).

След като конегледачката и ветеринарят прегледаха Дончо Кончо и обявиха, че е добре, Малерик и нищо неподозиращата му асистентка отидоха в близкото ресторантче на Ривърсайд Драйв.

Жената вече бърбореше весело с „Джон“ (сегашното му превъплъщение) за живота си в града, за любовта си към конете, за животните, които е притежавала или яздила, за плановете си да си купи вила в Мидълбърг, Вирджиния. Той вмъкваше по някоя реплика, свързана с конете — извлечена от нейните думи или от познанията му, придобити в цирка. Животните винаги са били важни за тази професия. Хипнотизиране, изчезване, превръщане в други животни. През деветнайсети век е бил създаден един знаменит номер, при който кокошка се превръща в патица. (Методът е лесен — патицата излиза на сцената, „преоблечена“ като кокошка.) Убиването и съживяването на животни също било популярно преди активизирането на природозащитните организации — макар че животните рядко пострадвали. Все пак илюзионистът трябва да е много бездарен, ако наистина убие животното, за да създаде илюзия, че е мъртво. Освен това животните са скъпи.

За примамването на Черил Марстън в парка Малерик беше използвал един номер на Хауърд Търстън от началото на двайсети век. Самият Търстън надали би одобрил действията му, защото в представленията си той се бе отнасял към животните като към хора, ако не и като към родни деца. Малерик не беше толкова хуманен. Бе хванал един гълъб. Сетне го обърна по гръб и започна да го гали бавно по врата, докато го хипнотизира — техника, която илюзионистите от години използват, за да създадат впечатление, че птицата е мъртва. Когато Черил Марстън се приближи, той хвърли с все сила гълъба в муцуната на коня. Дончо Кончо се изправи на задните си крака, уплашен не от сблъсъка с птицата, а от ултразвуковия излъчвател, нагласен на честота, непоносима за конските уши. Преди да излезе от храстите, за да „спаси“ Черил, Малерик изключи излъчвателя и докато хване юздите, животното само се беше успокоило.

Сега жената ставаше все по-непредпазлива.

Или поне така изглеждаше.

Тази илюзия се дължеше на ментализма, използван от Малерик. Той нямаше голям опит в тази сфера, но притежаваше известни умения. Ментализмът, разбира се, няма нищо общо с телепатичното четене на мисли. Той представлява комбинация от физически и психологически методи за отгатване на факти. Сега Малерик правеше точно това: четеше езика на жестовете, не мислите на жертвата. Наблюдаваше леките промени в позата и изражението на Черил в отговор на неговите реплики. Някои му подсказваха, че се отдалечава от хода на мислите й, други — че е на вярна следа.

Спомена например за някакъв приятел, който наскоро се развел, и по реакцията й предположи, че и тя е разведена — и го е приела тежко. Затова, с тъжно изражение, й каза, че също е разведен и че жена му го изоставила. Това го сломило, но се опитвал да го превъзмогне.

— Отказах се от цяла яхта, за да се махна от този мръсник — измърмори тя. — Шестметров ветроход.

Малерик използва и двусмислени изявления, за да я накара да мисли, че имат и други общи черти. Класически пример е репликата:

— Виждам, че сте общителна, но понякога сте доста затворена.

Това може да звучи като дълбокомислена преценка на характера, но всъщност е валидно за почти всеки човек.

Скоро разговорът се завъртя около семейните отношения. Нито Черил, нито Джон имаха деца. И двамата имаха котки, разведени родители и обичаха тениса. Какво съвпадение! Те сякаш бяха родени един за друг…

Моментът почти бе настъпил. Макар че Малерик не бързаше. Дори полицията да имаше някаква представа за следващия му ход, щяха да мислят, че ще нанесе удара си около 16:00. А сега часът беше два. Все пак, от лични подбуди, той с нетърпение чакаше следващия номер.

* * *

„Може би си мислите, почитаема публика, че светът на илюзията никога не се пресича с действителността.“

„Сещам се за Джон Мълхоланд, известния илюзионист и редактор на специализираното списание «Сплинкс». През петдесетте години той неочаквано се отказва от професионалната и журналистическата си кариера.“

„Никой не знае защо, но се носят слухове, че започнал работа за американските разузнавателни служби, за да учи шпионите на илюзионистки техники.“

„Какво виждате в ръката ми, почитаема публика? Вгледайте се внимателно в пръстите ми. Нищо, нали? Изглеждат празни. Но както може би вече се досещате, в тях има нещо.“

* * *

Сега той използва един друг хипнотизиращ метод на Мълхоланд. Взе лъжичката си и затропа разсеяно с нея по масата. Черил се загледа в нея. За части от секундата. Това време обаче бе достатъчно за Малерик. Той се пресегна с другата си ръка към захарницата и незабелязано изсипа една ампула безцветен и безвкусен прах в кафето на жената.

Джон Мълхоланд би се гордял с него.

След няколко минути лекарството подейства — очите й се премрежиха и тя заръкомаха по-оживено от обичайното. Не усещаше обаче нищо нередно. Това беше най-хубавото на известното „лекарство на изнасилвачите“ — флунитразепам, или рохипнол — човек не усещаше, че е дрогиран. Даваше си сметка за това чак на сутринта. Черил Марстън обаче надали щеше да има такава възможност.

Той я погледна и се усмихна:

— Хей, искаш ли да ти покажа нещо интересно?

— Интересно? — попита сънливо тя, примигва и се усмихна широко.

Той плати сметката, сетне й каза:

— Наскоро си купих яхта.

Тя се засмя радостно:

— Яхта ли? Обичам яхтите. Каква?

— Платноходка. Тринайсетметрова. С жена ми имахме такава. При развода се падна на нея.

— Джон, не може да бъде, шегуваш се! Със съпруга ми също имахме! При развода се падна на него.

— Наистина ли? — засмя се той и се изправи. — Хайде да се разходим покрай реката. Можеш да я погледнеш от брега.

Той я насочи към вратата. Дозата явно беше добра. Тя се подчиняваше и забравяше, но нямаше да изпадне в безсъзнание, преди да стигнат храстите около Хъдсън.

Насочиха се към Ривърсайд Драйв.

— За лодки ли говорехме? — попита неадекватно тя.

— Да.

— С бившия ми съпруг имахме яхта.

— Знам. Каза ми вече.

— О, така ли?

— Чакай малко. Трябва да взема нещо.

Той спря при колата си, крадена мазда, и взе един тежък сак от задната седалка. Отново заключи колата. От сака се чу силно дрънчене. Черил го погледна и понечи да попита нещо, но явно забрави какво е мислила да каже и замълча.

— Насам.

Малерик я поведе към кръстовището, качиха се по надлеза над булеварда и слязоха от другата страна, на обраслия с храсти пуст бряг.

Той пусна ръката й и я стисна здраво през кръста. Усети докосването на едната й гърда, жената опря глава на рамото му.

— Я виж — рече тя и посочи реката, където плаваха десетки платноходки и моторници.

— Моята е там долу — каза Малерик.

— Обичам лодки.

— И аз.

— Така ли? — засмя се Черил.

И заобяснява, че с бившия си съпруг имали яхта, но при развода той я взел.