Метаданни
Данни
- Серия
- Линкълн Райм (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Vanished Man, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (TtRG)
- Разпознаване
- WizardBGR (обработка и начална корекция)
- Допълнителна корекция
- Теда (2018)
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Невидимия
Преводач: Марин Загорчев
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Ера“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Експреспринт
Редактор: Светла Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7222
История
- — Добавяне
4.
А сега, почитаема публика, следва кратко прекъсване.
Наслаждавайте се на спомена за „Мързеливият палач“… и очаквайте с нетърпение следващия ни номер.
Отпуснете се.
Той скоро ще започне…
* * *
Мъжът вървеше по Бродуей в Горен Уестсайд. На един ъгъл спря, сякаш е забравил нещо, и се отдръпна в сянката на една сграда. Извади мобилния си телефон и го вдигна до ухото си. Заговори, като от време на време се усмихваше и се оглеждаше небрежно, както правят хората, когато говорят по мобилни телефони.
Всъщност не разговаряше с никого. Искаше да се увери, че никой не го е последвал от консерваторията.
Сегашният вид на Малерик бе коренно различен от превъплъщението му, когато напускаше сградата преди половин час. Беше рус, нямаше брада и носеше анцуг с висока яка. Ако се загледа внимателно, човек можеше да забележи някои особени черти: имаше тъмен белег на шията, показващ се малко над яката, и два от пръстите на лявата му ръка (кутрето и безименният) бяха сраснали.
Ала никой не се заглеждаше в него, защото жестовете и изражението му бяха съвсем нормални, а както знае всеки илюзионист, когато се държиш нормално, ставаш невидим.
След като се увери, че не го следят, той продължи небрежно по пътя си, зави зад един ъгъл и се насочи по озеленения булевард към жилището си. Размина се само с неколцина спортуващи за здраве и двама-трима жители на квартала, излезли да си купят вестник или закуска от „Забар“, нетърпеливи да се насладят на кафето, малко мързелуване в компанията на „Таймс“ или може би някой спокоен съботен секссеанс.
Малерик се приближи до стълбите на апартамента, който бе наел преди няколко месеца в тиха, мрачна постройка, много различна от истинския му дом и магазина му сред пустинята в околностите на Лас Вегас. Качи се до вратата на жилището.
* * *
Както казах, следващият номер скоро ще започне.
Засега, почитаема публика, обсъждайте този, на който станахте свидетели току-що, поговорете със съседите си и опитайте да отгатнете какво ще е предстоящото забавление.
При него на изпитание ще бъдат подложени съвсем различни умения на следващия изпълнител, но ви уверявам, че ще бъде не по-малко вълнуващо от „Мързеливият палач“.
* * *
Тези и десетки подобни думи преминаваха през съзнанието на Малерик. „Почитаема публика…“ Той постоянно разговаряше с тази въображаема аудитория. (Понякога чуваше аплодисментите й, викове и смях, дори възклицания на ужас.) Постоянен поток от думи с тържествената театрална интонация на цирковите директори или старовремските илюзионисти. Този монолог имаше за цел да даде на публиката нужната информация, за да може трикът да проработи, да създаде контакт със зрителите. А понякога — да притъпи вниманието им.
След пожара Малерик бе прекъснал почти всички контакти с други човешки същества и те бавно бяха заменени с въображаемата „почитаема публика“, която скоро се превърна в единствената му компания. Постоянните монолози към тях скоро започнаха да преобладават в съзнанието и сънищата му и заплашваха да го подлудят. В същото време обаче го успокояваха. Благодарение на тях той чувстваше, че не е останал съвсем сам след трагедията преди три години. Почитаемата публика бе винаги с него.
Апартаментът миришеше на долнокачествен лак, а тапетите и подът излъчваха странен аромат. Мебелировката беше оскъдна: евтини кушетки и кресла, функционална маса в трапезарията, на която сега имаше прибори за един човек. Спалните, от друга страна, бяха претъпкани, пълни с оборудването, необходимо за един илюзионист: подпори, рамки, въжета, костюми, каучукова маса за моделиране, перуки, платове, шевна машина, бои, фишеци, гримове, контролни табла, жици, батерии, хартия и памук, болтове, дърводелски пособия… и стотици други инструменти и материали.
Той си направи билков чай и седна край масата. Отпи бавно от слабата течност и хапна плодове и нискокалорична вафла. Илюзионизмът е изкуство на тялото, затова добрият фокусник трябва да поддържа организма си във форма. Здравословното хранене и редовните упражнения са ключовете към успеха.
Той беше доволен от тазсутрешното представление. Лесно уби първата изпълнителка — с огромно удоволствие си спомни как бе застинала от ужас и как се беше подмокрила, когато се изправи зад нея и стегна гърлото й с въжето. Тя изобщо не подозираше, че от половин час я дебне под парчето черна коприна в ъгъла. Изненадващото нахлуване на полицията — е, това наистина го стресна. Ала като всеки добър илюзионист Малерик се беше подготвил и се справи блестящо.
Той приключи закуската си и занесе чашата в кухнята, внимателно я изми и я остави да съхне. Беше педантичен във всяко отношение. Учителят му, вманиачен, лишен от чувство за хумор илюзионист, го бе научил с бой на дисциплина.
Мъжът отиде в по-голямата спалня и пусна на видеото касетата от мястото за следващото представление. Беше гледал записа десетки пъти и макар че вече го знаеше наизуст, искаше да го преговори още веднъж. (Стриктно спазваше правилото 100:1 — за всяка минута на сцената да репетираш сто.)
Докато гледаше, той придърпа към себе си една покрита с кадифе масичка. Без да гледа ръцете си, Малерик направи няколко лесни трика с карти — лъжливо размесване, лъжливо тройно сечене, сетне някои по-трудни — обръщане на реда, плъзгане и бързо раздаване. Накрая направи няколко истински фокуса, много сложни, като „Призрачните карти“ на Стенли, знаменитата „Мистерия на шестте карти“ на Малдо и някои други на известния майстор на картите Рики Джей и на Кардини.
Изпълни и няколко номера от ранния репертоар на Хари Худини. Повечето хора познават Худини като майстор на самоизмъкването, но той всъщност е изпълнявал всякакви фокуси — от мащабни сценични номера като изчезване на асистенти до камерни трикове. Худини бе оказал голямо влияние върху живота му. Още като дете Малерик беше започнал да изнася представления под псевдонима Младия Худини. Ерик, което бе част от сегашното му сценично име — беше остатък от предишния му живот, преди пожара. Така отдаваше заслужена почит и на Худини, чието истинско име бе Ерик Вайс. Някой илюзионист би предположил, че първите три букви, Мал, са взети от друг световноизвестен изпълнител, Макс Брайт, подвизавал се под псевдонима Малвини. Всъщност обаче Малерик ги беше заел от латинската дума, означаваща зло — тя отразяваше най-точно характера на сегашните му трикове.
Той продължи да изучава записа, да преценява ъгли, да си набелязва разположението на прозорците и на вероятните свидетели, да предвижда мястото си във всеки момент, както правят всички опитни илюзионисти. През цялото време картите се премятаха в ръцете му и съскаха като змии. Попове, дами, валета, жокери и всички останали течаха като вода по черното кадифе, сетне сякаш се изплъзваха от властта на земното притегляне и подскачаха към силните му ръце, за да изчезнат. Гледайки това импровизирано представление, зрителите биха клатили глави, почти убедени, че действителността се е сменила с илюзия, че онова, което се извършва пред очите им, не е по силите на обикновен човек.
Истината обаче беше друга: в триковете с карти, които Малерик изпълняваше над черното кадифе, нямаше нищо илюзорно, още по-малко магическо. Те бяха просто добре тренирани упражнения на ръцете, подчиняващи се на всемогъщите физични закони.
* * *
О, почитаема публика, това, което виждате и което ще видите, е съвършено реално.
Реално като огъня, изгарящ човешката плът.
Реално като въжето, стегнато около врата на млада девойка.
Реално като движението на часовниковите стрелки, които бавно ви приближават към ужаса, който ще изпита следващият ни изпълнител.
* * *
— Здравей.
Младата жена седна до леглото на майка си. През прозореца се виждаше грижливо поддържан двор с висок дъб, обвит с бръшлян, който й бе напомнял безброй неща през няколкото месеца, прекарани край това легло. Днес увилото се около ствола растение не й приличаше нито на дракон, нито на ято птици, нито на войник.
— Как си, мамче? — попита Кара.
Това обръщение бе дошло от една ваканция в Англия. Тогава Кара измисли прякори на всички членове на семейството си: Негова царственост и Нейно краличество мамчето. Тя самата беше Галената принцеса.
— Добре съм, миличка. Ти как си?
— По-добре от някои, но не толкова добре като други. Хей, харесва ли ти?
Кара вдигна ръка, за да покаже добре оформените си нокти, които сега бяха черни като фурнира на роял.
— Прекрасно, миличка. Розовото започваше да ми омръзва. В наши дни се среща навсякъде. Банално е.
Кара стана и пооправи възглавницата на майка си. Отново седна и отпи от голямата пластмасова чаша — кафето беше единственият й порок, неустоим и скъп. Това бе третата й чаша за тази сутрин.
Косата й беше подстригана като на момче и бе сменила всички възможни цветове в течение на пребиваването й в Ню Йорк. Някои биха нарекли прическата й „хлапашка“ — определение, което тя ненавиждаше. Предпочиташе да я нарича „удобна“. Можеше спокойно да излезе броени минути след като се е изкъпала — наистина удобно за човек, който не си ляга преди три през нощта и определено не обича да става рано.
Днес носеше черни панталони и обувки с плоски подметки, макар че не бе особено висока. Тъмнолилавото й горнище беше без ръкави и подчертаваше добре оформените й мускули. Кара бе завършила колеж, където на изкуството и политиката се обръщаше доста по-голямо внимание, отколкото на физкултурата, но след дипломирането си се беше записала в един спортен клуб и сега тренираше редовно на лежанката и пътеката за бягане. От млада обитателка на бохемския Гринич Вилидж може да се очаква да украси тялото си поне с малка халка или скрита рисунка, но бялата кожа на Кара не носеше нито татуировки, нито дупки за обеци.
— Слушай сега, мамче. Утре имам представление. Една от скромните изяви при господин Балзак, нали се сещаш.
— Спомням си.
— Сега обаче ще е различно. Този път ме пуска самостоятелно. Аз съм загряващ и основен изпълнител едновременно.
— Сериозно ли, миличка?
— Напълно.
Господин Гелтър мина пред вратата.
— Здрасти.
Кара му кимна. Спомни си, че от самото идване на майка й в „Стайвсънд манър“, един от най-луксозните старчески домове в града, двамата с вдовеца бяха предизвикали сериозно възмущение.
— Мислят си, че спим заедно — бе прошепнала възрастната жена на дъщеря си.
— А така ли е? — попита Кара, която беше на мнение, че пет години след смъртта на баща й е крайно време майка й да започне сериозна връзка с някой мъж.
— Разбира се, че не! — изсъска гневно старицата. — За каква ме мислиш?
Тази случка й даде пълна представа за възрастната жена: можеше да си позволи да се пошегува в определени граници, но прекалената волност я превръщаше във враг, въпреки че й беше дъщеря.
Кара продължи да разказва възбудено плановете си за следващия ден. Докато говореше, се вгледа внимателно в старицата — с необичайно гладка за седемдесетгодишна жена кожа, розова като на бебе, с леко прошарена коса. Фризьорката на дома й беше направила стилна прическа.
— Между другото, мамче, някои приятели също ще присъстват. Ще се радвам, ако дойдеш и ти.
— Ще се постарая.
Кара, седнала на самия ръб на леглото, осъзна, че е стиснала юмруци и тялото й е напрегнато. Дишаше на пресекулки.
„Ще се постарая…“
Тя затвори очи, за да пропъди сълзите. По дяволите!
„Ще се постарая…“
„Не, не, не може така“ — помисли си гневно. Майка й не би казала просто „ще се постарая“. Тази реплика не беше нейна. Тя би казала: „Задължително ще дойда, миличка. Ще съм на първия ред.“ Или хладното: „Утре не мога. Трябваше да ме предупредиш по-рано.“
Каквато и да беше майка й, тя никога не се колебаеше. Бе или с две ръце „за“, или готова да ти изкара всичко през носа.
Но не и сега — когато почти бе загубила всичко човешко. Приличаше на дете, заспало с отворени очи.
Проведеният току-що разговор беше плод на въображението на Кара. Е, нейните реплики бяха истински. Ала думите на майка й, от „добре, а ти как си“ до последното „ще се постарая“, бяха измислени от самата Кара.
Не, майка й не беше продумала днес. Нито вчера. Нито при кое да е от предишните й посещения. Тя лежеше безучастно. Понякога беше така. Друг път бе будна, но бръщолевеше ужасяващи безсмислици, свидетелство за завладяването на мозъка й от една невидима войска, унищожаваща безмилостно памет и съзнание.
Имаше обаче и още по-жестока страна на трагедията й. Много рядко тя идваше на себе си и тези кратки мигове покосяваха всяка надежда на дъщеря й. Точно когато младата жена се беше приготвила за най-лошото — че е загубила майка си завинаги, — тя се връщаше, сякаш непроменена, от дните преди мозъчния кръвоизлив. И Кара се предаваше, също както някоя малтретирана жена прощава на жестокия си съпруг. В такива моменти тя се заблуждаваше, че майка й ще се оправи.
Лекарите, разбира се, повтаряха, че такава надежда няма. Ала те не бяха седели до леглото на старицата, когато преди няколко месеца майка й се събуди внезапно и се обърна към Кара с усмивка:
— Здравей, миличка. Хапнах от сладките, които ми донесе вчера. Сложила си им повече орехи, както ги обичам. Да вървят по дяволите калориите. О, как се радвам, че си тук. Дай да ти разкажа какво направи вчера господин Брандън. С дистанционното.
Кара примигна удивено. Защото, по дяволите, тя наистина бе донесла сладки на майка си предния ден и наистина им беше сложила повече орехи. И наистина побърканият господин Брандън бе откраднал едно дистанционно управление и с помощта на отразения сигнал от прозорците на съседната сграда беше подлудил жителите на дома, като непрекъснато сменял каналите и силата на звука на телевизора в главното фоайе като полтъргайст.
Ето! Къде по-ясно доказателство, че това винаги ще си остане нейната кипяща от живот майка. Нейната истинска майка продължаваше да живее в увреденото тяло в стая 492 и някой ден щеше да се измъкне от него.
На следващия ден обаче старата жена изгледа дъщеря си подозрително и я запита какво прави тук и какво иска. Ако било за сметката за електричеството, тя я била платила и имала разписка за доказателство. След случая с ореховите сладки и дистанционното управление старицата нямаше повече проблясъци.
Сега Кара докосна ръката на майка си, топла, без бръчки, с розова кожа като на бебе. Почувства онова, което изпитваше при всяко посещение — трите ужасно противоречиви копнежа: мъките на майка й да прекъснат веднъж завинаги, тя да се върне при нея жизнена като преди и самата Кара да се освободи от ужасното бреме на тези две взаимно изключващи се желания.
Тя погледна часовника си. Както винаги, закъсняваше за работа. Господин Балзак никак нямаше да е доволен. Кара допи кафето си, хвърли чашката в кошчето и излезе.
Едра чернокожа жена с бяла униформа й махна за поздрав:
— Кара! Откога си тук?
— От двайсет минути, Джейнин.
— Трябваше да мина да ви видя. Будна ли е още?
— Не. Не беше, когато дойдох.
— О, съжалявам.
— Говореше ли нещо, преди да дойда?
— Да, малко. Не можах да разбера дали е свързано, или не. Нали знаеш… Днес времето е хубаво. Със Стефи ще я изведем на двора, ако се събуди по-късно. Харесва й да излиза. След това винаги се чувства по-добре.
— Трябва да вървя. Утре имам представление. В магазина. Помниш ли къде е?
— Разбира се. По кое време?
— В четири. Ела.
— Утре свършвам рано. Ще дойда. След това ще пийнем от онези коктейли с прасковения нектар. Като миналия път.
— Чудесно. А, доведи и Пит.
Негърката се намръщи:
— Момиче, не се обиждай, ама единственият начин да докараш този мъж да те види, е, ако играеш на мача на „Джетс“ или „Стилърс“ в неделя и го дават по кабелната.
— От твоите уста в Божиите уши — усмихна се Кара.