Джефри Дивър
Невидимия (32)

32.

— Здравейте, как е? — попита мъжът със сивия костюм.

Луис Мартинес, дебел и кротък детектив от екипа на Роланд Бел, се сепна. Той седеше пред телевизора с неделния брой на „Ню Йорк Таймс“ в скута си.

— Човече, как ме стресна. — Той кимна за поздрав, погледна значката и служебната карта на новодошлия и се взря в лицето му. — Ти ли си новата смяна?

— Да.

— Как влезе? Ключ ли имаш?

— От централното ми дадоха.

Новодошлият говореше хрипливо, сякаш е настинал.

— Късметлия — измърмори Луис. — Ние имаме общ. Гадост.

— Къде е господин Грейди?

— В кухнята. С жена си и Криси. Защо подрани?

— Де да знам. Аз само изпълнявам заповеди. В толкова часа ми казаха да дойда.

— Всички сме така — съгласи се Луис, сетне добави намръщено: — Не си ми познат.

— Казвам се Джо Дейвид. Обикновено работя в Бруклин.

Луис кимна:

— Да, и аз там съм започнал. В Седемдесети.

— Това е първата ми смяна тук. Като телохранител имам предвид.

По телевизията вървеше някаква гръмогласна реклама.

— Извинявай, не те чух — каза Луис. — Казваш, първа смяна, а?

— Да.

— Добре. И май ще ти е последната.

Луис хвърли вестника и скочи от креслото. Извади с плавно движение пистолета си и го насочи към Ерик Уиър. Макар по принцип да не повишаваше глас, сега той закрещя в микрофона си:

— Тук е! В хола!

Другите двама полицаи, които чакаха в кухнята — детектив Бел и дебелият лейтенант Селито, — нахълтаха. Сграбчиха Уиър за ръцете и измъкнаха пистолета от колана му.

— Легни! Веднага! — кресна Селито и допря оръжието до главата на престъпника.

„Какво изражение само!“ — помисли си Луис. В кариерата си беше виждал много изненадани престъпници, но този човек можеше да вземе първа награда. Едва си поемаше въздух. Бе загубил способността да говори.

— Откъде, по дяволите, се появи? — попита задъхано Селито.

Бел просто поклати удивено глава.

Докато Луис слагаше два чифта белезници на ръцете на престъпника, Селито се наведе над него:

— Сам ли си? Имаш ли съучастници?

— Не.

— Не ни будалкай!

— Ръцете ми, причинявате ми болка! — изписка арестантът.

— Има ли друг с теб?

— Не, не, кълна се.

Селито заговори по радиостанцията си:

— О, небеса… той проникна в апартамента… Нямам представа как.

Двама униформени полицаи, които се бяха крили зад асансьора, нахълтаха в стаята.

— Изглежда, е прескочил през прозореца — каза единият. — Откъм аварийната стълба.

— Прескочил си от „Ланам“, а? — не се сдържа Бел.

Уиър не каза нищо, но това беше най-вероятният отговор. Бяха оставили полицаи в уличката между хотела и блока на Грейди и по покривите на двете сгради. Никой обаче не се беше досетил, че може да мине по перваза и да скочи на аварийната стълба.

— Няма ли други? — обърна се Бел към подчинените си.

— Не. Изглежда, е сам.

Селито си сложи гумени ръкавици и претърси арестанта. Намери инструменти за проникване с взлом и различни фокуснически принадлежности. Най-странни бяха каучуковите накрайници, залепени здраво за пръстите му. Селито ги смъкна и ги прибра в едно найлоново пликче. Ако не беше толкова напечено — наемен убиец беше проникнал в апартамента, който охраняваха, — десетте изкуствени пръста в пликчето вероятно биха представлявали смешна гледка.

Детективите огледаха пленника си. Уиър беше мускулест и в отлична физическа форма въпреки сериозните поражения от обгарянето — белезите на шията и лицето му бяха големи.

— Някакви документи? — попита Бел.

Селито поклати глава:

— Фалшива полицейска карта.

Уиър хвърли поглед към кухнята.

— О, семейство Грейди не са тук — обясни Бел, сякаш беше близо до ума.

Арестантът затвори очи и отпусна глава на килима.

— Как? Как разбрахте?

— Главният виновник иска да ти отговори лично — отвърна Селито. — Хайде, да тръгваме.

* * *

Линкълн Райм погледна окования с белезници убиец, застанал на прага на лабораторията, и каза:

— Добре дошъл отново.

— Ама… огънят…

Престъпникът погледна удивено към стълбището за горния етаж.

— Съжалявам, че развалихме представлението ти — рече хладно Райм. — Явно наистина не можеш да избягаш от мен, а, Уиър?

— Вече не се казвам така! — изсъска мъжът.

— Сменил си си името?

Уиър поклати глава:

— Официално не. Уиър обаче беше името ми преди. Сега се наричам по друг начин.

Райм си спомни думите на Тери Добинс, че пожарът е „убил“ предишната самоличност на Уиър и го е превърнал в друг човек.

Убиецът плъзна поглед по неподвижното тяло на Райм:

— Ти ме разбираш, нали? Сигурно и на теб ти се иска да забравиш миналото си и да станеш друг човек.

— Как се наричаш сега?

— Това име е известно само на мен и публиката ми.

„А, да, неговата почитаема публика.“

Уиър изглеждаше уплашен и унизен. Носеше сив костюм, ръцете му бяха стегнати с два чифта белезници. Вече нямаше перука — истинската му коса беше буйна, гъста и руса. На дневната светлина белезите му се виждаха по-ясно — бяха сериозни.

— Как ме намерихте? — попита хрипливо той. — Аз ви насочих…

— Към цирка. Така беше. — Когато заловеше някой престъпник, настроението на Райм се подобряваше и той ставаше приказлив. — Искаш да кажеш, че ни отклони към цирка. Виж, разгледах внимателно всички улики и реших, че целият случай е прекалено лесен.

— Лесен ли? — изненада се престъпникът и се закашля.

— Криминологията различава два вида улики. Едните са оставени неволно от престъпника, а другите са подхвърлени. Оставени нарочно с цел да ни заблудят. След като всички се втурнаха да търсят запалителни бомби в цирка, ме обхвана предчувствие, че част от уликите са подхвърлени. Изглеждаха прекалено лесни за тълкуване. Обувките, оставени в апартамента на втората жертва, носеха пръст, кучешки косми и растителни остатъци, водещи към Сентрал Парк. Хрумна ми, че един хитър престъпник би могъл да остави тези улики, за да ни насочи на лъжлива следа. А и всички тези приказки за огъня, когато ме посети снощи… — Райм погледна към Кара. — Словесно разсредоточаване, нали?

Уиър огледа младата жена от глава до пети.

— Да — отвърна тя и започна да сипва захар в кафето си.

— Ама аз се опитах да те убия — изхриптя той. — Ако съм ти казал всички тези неща, за да те заблудя, трябваше да те оставя жив.

Райм се изсмя:

— Изобщо не си искал да ме убиваш. Не си имал такова намерение. Искал си да повярвам на думите ти. Още щом си излязъл от къщата ми, си се обадил на пожарната от уличен телефон. Проверихме в телефонната централа. Мъжът, който им позвънил, твърдял, че вижда пламъците от телефонната будка, в която се намира. Само че тя е зад ъгъла. Оттам няма видимост към моята стая. Между другото, Том провери лично. Благодаря ти, Том — провикна се Райм към болногледача, който минаваше пред вратата.

— Моля — отвърна небрежно младият мъж.

Уиър затвори очи и поклати глава — явно едва сега осъзнаваше грешката си.

Райм присви очи и се вгледа в дъската с уликите.

— Всички жертви са имали работа или интереси, свързани с цирка: музика, гримьорство, езда. И бяха убити по подобие на известни илюзионни номера. Ако обаче целта ти беше да унищожиш Кадески, ти щеше да ни отклониш от „Сирк фантастик“, не да ни водиш към него. Следователно искаше да ни отвлечеш вниманието от нещо друго. Какво? Отново погледнах уликите. На третото местопрестъпление, край реката, ние те изненадахме. Не ти дадохме време да вземеш якето си с журналистическия пропуск и хотелската карта в джоба. Следователно те не са подхвърлени улики. Би трябвало да имат някаква връзка с онова, което беше замислил. Хотелската карта би могла да е от един от три хотела. Името „Ланам армс“ звучеше познато на детектив Бел и той провери в бележника си. Оказа се, че с Чарлс Грейди са пили кафе и са обсъждали подробностите по охраната в бара на хотела. Роланд ми каза, че „Ланам“ е съседната сграда до блока на Грейди. Замислих се за журналистическия пропуск. Обадих се на репортера, от когото е откраднат. Оказа се, че отразява делото срещу Констабъл и на няколко пъти е интервюирал прокурора… Намерихме месингови стружки и предположихме, че са от часовников механизъм. Но може би са дошли от ключ или някой инструмент.

Сакс се намеси:

— В колата беше намерена страница от вестник. Една от статиите наистина беше за цирка. Имаше обаче и заглавие за делото срещу Констабъл.

Тя кимна към дъската.

ВЪОРЪЖЕНА ГРУПИРОВКА ПОДГОТВЯ МАСОВИ УБИЙСТВА. ДЕЛОТО ЗАПОЧВА УТРЕ

— Имаше и касова бележка от ресторант — добави Райм. — Трябваше да я хвърлиш.

— Каква бележка? — намръщи се Уиър.

— Беше в якето. Отпреди две съботи е.

— Ама тогава бях…

Убиецът изведнъж замълча.

— Бил си извън града, това ли щеше да кажеш? — попита Сакс.

— Да, знаем. Касовата бележка е от един ресторант в Бедфорд Джънкшън.

— Не знам за какво говорите.

— Един полицай от Кантон фолс, който разследва Патриотичния съюз, ми се обади и поиска да говори с Роланд — обясни Райм.

— Видях кода на екранчето на телефона си. Беше същият като на ресторанта.

Уиър се вторачи с немигащи очи в паралитика, който продължи:

— Оказа се, че Бедфорд Джънкшън е точно до Кантон фолс, където живее Констабъл.

— Какъв е този Констабъл? — попита Уиър, но по изражението му личеше, че много добре знае.

Селито се намеси:

— Сред хората, с които обядва, имаше ли някой си Барнс? Джеди Барнс?

— Не познавам такъв човек.

— А да си чувал за Патриотичния съюз?

— Знам само това, което пише по вестниците.

— Не вярвам — отсече Селито.

— Ако щете, вярвайте — тросна се Уиър.

В очите му се четеше необузданият гняв, за който беше говорил Тери Добинс. След кратка пауза той попита:

— Как разбрахте истинското ми име?

Никой не отговори, но Уиър спря поглед върху едно от последните изречения, записани в таблицата на уликите. Лицето му помръкна и той изсъска:

— Някой ме е предал, нали? Разказали са ви за пожара и Кадески. Кой?

По лицето му заигра злобна усмивка. Той плъзна поглед към Сакс и Кара, втренчи се в Райм:

— Джон Китинг ли? Казал ви е, че съм му се обаждал. Безгръбначно нищожество. Той никога не събра кураж да ми се противопостави. Или Арт Лосър? Юди Искариотски. Няма да ги забравя. Аз никога не забравям предателството.

Той се закашля. Сетне се загледа в другия край на стаята.

— Кара… Така ли се казваше? Коя си ти всъщност?

— Илюзионистка — отвърна дръзко тя.

— Една от нас — подигра се Уиър и я огледа. — Жена илюзионист. И като каква се явяваш тук? Нещо като консултант, а? Когато изляза на свобода, може да ти дойда на гости. Може би ще те изчезна.

— О, докато си жив, няма да излезеш на свобода, Уиър — сопна се Сакс.

Фокусника избухна в гръмък смях:

— Ами ако избягам? Стените все пак са само илюзия.

— Не смятам, че ще имаш възможност да избягаш — намеси се Селито.

— Е, отговорих ти вече на въпроса „как“, Уиър, или както се наричаш — заключи Райм. — Сега би ли ни казал „защо“? Мислехме, че искаш да отмъстиш на Кадески. Оказва се обаче, че целта ти е бил Грейди — илюзия за наемен убиец.

— Отмъщение ли? — изсъска гневно Уиър. — Какъв смисъл има от него? Ще премахне ли белезите и ще излекува ли дробовете ми? Ще ми върне ли жената?… Вие нищо не разбирате! Единственото важно нещо в живота ми са били представленията. Илюзията, магията. Моят учител, Сатаната, ме подготвя за тази професия цял живот. Пожарът ми отне всичко. Аз вече не съм достатъчно издръжлив, за да давам представления. Ръката ми е осакатена. Гласът ми е похабен. Кой ще дойде да ме гледа? Не мога да върша единственото нещо, за което ме е създал Господ. Ако единственият начин да сътворявам илюзии е, като нарушавам закона, готов съм да го правя.

„Синдромът на фантома от операта…“

Той отново хвърли поглед към тялото на Райм:

— Ти как се чувстваше след нещастието, как приемаше мисълта, че никога вече няма да бъдеш полицай?

Райм стисна устни. Думите на убиеца обаче достигнаха целта си. Как се беше чувствал ли? Да, бе изпитвал същия гняв като Ерик Уиър. И наистина след нещастието беше престанал да прави разлика между добро и зло. „Защо да не стана престъпник? — беше си помислил в пристъп на лудост и депресия. — Мога да тълкувам уликите по-добре от всеки друг на света. Това означава, че мога и да ги пренареждам. В състояние съм да извършвам безупречни престъпления…“

В крайна сметка, разбира се, благодарение на хора като Тери Добинс, на лекари, колеги и на собствената си силна воля той се освободи от тези мисли. Но сега наистина знаеше за какво говори Уиър. Макар че и в миговете на най-голямо отчаяние не му беше хрумвало да отнеме човешки живот — освен своя.

— Продал си таланта си като наемник, така ли?

Уиър си даде сметка, че е загубил самообладание и е казал прекалено много. Затова замълча.

Сакс се поддаде на гнева си. Пристъпи към дъската и дръпна няколко снимки на жертвите. Завря ги пред лицето на Уиър и изкрещя:

— Убил си тези хора само за отвличане на вниманието?

Уиър издържа погледа й. Сетне се огледа и се изсмя:

— Наистина ли си мислите, че можете да ме задържите в затвора? Знаете ли, че при един облог Хари Худини бил затворен гол в отделението за осъдените на смърт във Вашингтон. Избягал толкова бързо от килията си, че имал време да отвори всички други и да смени местата на останалите осъдени преди изтичане на времето за облога.

— Да, това е било преди много време — съгласи се Селито. — Сега затворите имат малко по-добра система за охрана. — Обърна се към Сакс и Райм: — Ще го заведа в централното управление. Да видим дали няма да се разприказва.

Когато тръгна към вратата обаче, Райм го спря:

— Чакай.

Гледаше таблицата на уликите.

— Какво? — попита Селито.

— Когато Лари Бърк го е арестувал, той се е освободил от белезниците.

— Да.

— Открихме слюнка, нали? Провери в устата му. Може да е скрил някое ключе.

— Нямам ключе. Наистина — побърза да каже Уиър.

Селито си сложи гумените ръкавици, дадени му от Мел Купър, и нареди:

— Отваряй устата. Ако ме ухапеш, ще ти изчезна топките. Ясно? Едно ухапване, и няма топки.

— Ясно.

Фокусника отвори уста. Селито я освети с фенерчето си. Бръкна и порови малко вътре.

— Нищо — заключи накрая.

— Има още едно място, където трябва да се провери — отбеляза Райм.

Селито изръмжа:

— Ще се погрижа да го проверят в управлението, Линк. Някои неща не бих правил и за пари.

Детективът отново понечи да изведе арестанта, но Кара извика:

— Чакай. Провери зъбите му. Подръпни ги един по един. Особено кътниците.

Уиър застина:

— Не можете да го направите.

— Отваряй устата — сопна се детективът. — О, и правилото за топките още важи.

Фокусника въздъхна:

— Десният горен кътник.

Селито и Райм се спогледаха. Сетне Селито бръкна в устата на престъпника и дръпна леко. Извади изкуствен зъб. В кухината имаше малка изкривена телчица. Той я остави в една стъклена паничка и върна зъба на мястото му.

— Доста е малка — отбеляза детективът. — Възможно ли е да я използва?

Кара огледа телчицата и заяви:

— О, с това може да отвори полицейски белезници за четири секунди.

— Голям си хитрец, Уиър. Хайде.

Престъпникът се вгледа в лицето на Кара и изсъска:

— Няма да те забравя. Гарантирам ти. Нали знаеш за П. Т. Слъбит? Обожавам фокусите му. Може да ти осигуря роля в частното си представление, когато се измъкна.

Селито се изсмя:

— „Когато“ се измъкнеш?

Райм се замисли, сетне се обади:

— А, Лон. Когато ни каза за телчицата в зъба си, може да е било за отвличане на вниманието.

Кара кимна:

— И аз мисля така.

Уиър посърна. Селито отново се зае да го претърсва. Този път провери всички зъби. Намери подобна телчица в друг изкуствен зъб от лявата страна.

— Ще се погрижа да те сложат наистина на сигурно място — каза заплашително.

Извика един униформен полицай и го накара да окове краката на Уиър с още два чифта белезници.

— Така не мога да ходя — изхриптя убиецът.

— Ще правиш малки крачки — отвърна хладно Селито. — Малки крачки.