Джефри Дивър
Невидимия (5)

5.

Преди стотина години това жилище вероятно е било доста прилично за стандартите на някой сравнително успял бизнесмен.

Или за собственика на галантериен магазин в луксозния търговски район около Четиринайсета улица.

Или пък за някой политик от демократите, обигран в древното изкуство да забогатяваш благодарение на обществения си пост.

Настоящият собственик на къщата в Западен Сентрал Парк обаче пет пари не даваше за предишните й обитатели. Нито за стилните антикварни мебели или скъпите произведения на изкуството, украсявали някога тези стаи. Линкълн Райм харесваше сегашното си обзавеждане: безразборно наблъскани функционални масички, табуретки на винт, компютри и научна екипировка — комплект за разделяне на плътностен градиент, апарат за газова хроматография с масспектрометър, микроскопи, пластмасови кутии с всевъзможни цветове, колби, бурканчета, термометри, газови бутилки, предпазни очила, черни или сиви калъфи със странни форми, сякаш съдържаха тайнствени музикални инструменти.

И жици.

Цялото помещение беше оплетено с кабели — някои бяха прилежно навити и свързани с близките апарати, други се губеха в дупки, безцеремонно пробити в изгладените с много усилия стогодишни стени.

Самият Линкълн Райм вече беше на безжичен режим. Напредналите светлинни и радиотехнологии позволяваха домашните уреди и компютрите да се командват с помощта на микрофони. Той продължаваше да управлява инвалидната си количка „Сторм ароу“ с безименния пръст на лявата си ръка чрез устройството за допир, но всичко друго, от набирането на телефона и изпращането на имейли до експонирането на предметното стъкло на микроскопа върху компютърния екран, можеше да постигне само с гласа си.

Освен това бе в състояние да контролира новата си уредба „Хармън Кардън 8000“, която в момента свиреше мелодично джазово соло.

— Стерео, изключи — нареди непреклонно Райм, когато чу тропане от входната врата.

Музиката спря и скоро от коридора се чуха забързани стъпки. Единият от посетителите, Амелия Сакс, позна веднага — за такава висока жена тя стъпваше сравнително тихо. Различи и шумното тътрене на дебелия Лон Селито.

— Сакс — посрещна я той, когато тя влезе, — голямо ли беше местопрестъплението? Огромно ли беше?

— Не много. — Тя се намръщи. — Защо?

Той спря поглед върху сивите картонени кутии с веществени доказателства, които тя и неколцина други полицаи носеха.

— Почудих се, защото ми се стори, че огледът продължи доста. И не се притеснявай да използваш сигналната лампа на колата си. Точно затова ги правят. Сирените също имат подобна функция.

Когато се отегчеше, Райм ставаше извънредно жлъчен. Скуката беше най-голямото наказание за него.

Сакс обаче не обърна никакво внимание на злобната му забележка, беше в отлично настроение и бодро каза:

— Имаме няколко загадки за разплитане, Райм.

Той си спомни, че Селито беше нарекъл убийството „странно“.

— Разказвай. Какво се е случило?

Сакс му описа набързо случая, като наблегна на мистериозното изчезване на престъпника от зрителната зала.

— Полицайките чули изстрел отвътре и нахълтали едновременно през двете врати на помещението. Него го нямало.

Селито погледна бележките си и добави:

— Полицайките го описват като човек около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение, без особени отличителни белези, освен брадата, с кестенява коса. Имало някакъв чистач, който казал, че не е видял никого да излиза от стаята. Но може да е получил обичайната „свидетелска амнезия“. От управата на училището ще ни кажат името и адреса му. Ще опитам да опресня паметта му.

— Ами жертвата? Какъв е мотивът?

— Няма следи от изнасилване, нито от грабеж — отвърна Сакс. Селито добави:

— Тъкмо говорихме с Близнаците. Не е имала приятел. Никакви познати, които биха й създавали неприятности.

— Редовна студентка ли е била, работила ли е? — поинтересува се Райм.

— Редовна студентка. Но от време на време е давала и концерти. В момента се установява къде.

Райм извика болногледача си, Том, за да им служи като писар. Той често изписваше с изящния си почерк известните факти за уликите върху големите бели дъски в лабораторията. Том се въоръжи с маркер.

След малко на външната врата се потропа и той излезе.

— Посетител! — извика откъм коридора.

— Посетител ли? — обади се сприхаво Райм — не беше в настроение за гости.

Болногледачът обаче явно нямаше предвид точно „посетител“.

В лабораторията влезе Мел Купър, слаб, пооплешивял лабораторен техник, когото Райм познаваше от едно съвместно разследване на грабеж с отвличане още когато бе оглавявал Криминалния отдел на нюйоркската полиция. Тогава Купър, работещ в едно провинциално полицейско управление, беше оспорил заключенията на Райм за една проба от почвени частици. И се бе оказал прав. Впечатлен, Райм се поинтересува от биографията му и откри, че техникът, също като него, е уважаван член на Международната асоциация за идентификация, включваща изтъкнати специалисти по установяване на самоличността по пръстови отпечатъци, ДНК проби и зъбни профили. С познанията си по математика, физика и органична химия Купър беше и ценен експерт по анализиране на веществени доказателства.

Райм му предложи да дойде в големия град и Купър се съгласи. Сега невзрачният лаборант и шампион по спортни танци работеше в лабораторията на Нюйоркското полицейско управление в Куинс, но често помагаше на Райм, когато се разследваше някой заплетен случай.

Купър поздрави всички, намести очилата си с дебели лупи (стил „Хари Потър“) и се взря критично в кутиите с улики като шахматист, планиращ унищожителен ход срещу противниковия цар.

— Какво имаме?

— Загадки — отвърна Райм. — Както се изрази Сакс. Загадки.

— Е, я да видим дали няма да станат по-малко загадъчни.

Селито разказа известното по случая. Купър си сложи гумени ръкавици и заразглежда пликчетата и бурканчетата. Райм се приближи с инвалидната количка.

— Какво е това?

Погледът на криминолога бе вперен в една зелена платка с малък микрофон.

— Платката от зрителната зала — отвърна Сакс. — Нямам представа какво е. Знам само, че престъпникът я е оставил. Личи по отпечатъците.

Приличаше на компютърна платка, което никак не изненада Райм — престъпността винаги е била в крак със съвременната техника. Банковите обирджии се бяха въоръжили със знаменития 45-калибров полуавтоматичен „Колт 1911“ броени дни след излизането на модела, въпреки че никой друг, освен военните нямаше право да го притежава. Радиостанции, кодирани телефони, лазерни мерници, джипиеси, апаратура за следене, компютърни шифри — всичко това се включваше в арсенала на престъпността още преди правозащитните организации да го въведат.

Райм открито признаваше, че някои сфери на техниката са извън неговата компетентност. Уликите, свързани с компютри, клетъчни телефони, както и това странно устройство (наричаше ги общо „НАСДАК улики“), веднага се изпращаха на експерти.

— Да се занесе на Тоби Гелър в централата — нареди сега той.

Въпросният талантлив младеж работеше в нюйоркския отдел за компютърни престъпления на ФБР. Гелър им беше помагал неведнъж — ако имаше човек, подготвен да ги осветли за това странно устройство, щеше да е Гелър.

Сакс подаде плика на Селито, който на свой ред го повери на един униформен полицай. Предвидливата Амелия Сакс обаче го спря. Накара го да попълни регистрационния картон за последователността на съхранение, в който се вписва името на всяка инстанция, през която преминава съответното веществено доказателство от намирането му до влизане в съдебната зала. Сакс освободи полицая едва след като провери внимателно картончето.

— Как мина изпитът, Сакс? — поинтересува се Райм.

— Ами… мисля, че го взех блестящо.

Райм остана изненадан от този отговор. Амелия Сакс трудно приемаше похвала от други, а самата тя изобщо нямаше навика да се изтъква.

— Не съм се съмнявал.

— Сержант Сакс — подкачи я Селито. — Добре звучи.

Заеха се с пиротехническите предмети, намерени на местопрестъплението — фитила и бомбичката.

Сакс бе разрешила поне една от загадките. Убиецът беше изправил няколко стола на два крака и ги бе закрепил с помощта на памучни конци. Беше прекарал фитил през конците и ги бе запалил. След около минута огънят стигнал до конците и столовете започнали да падат с трясък, сякаш убиецът е още вътре. Накрая фитилът възпламенил бомбичката и полицайките помислили, че се стреля.

— Можем ли да конкретизираме произхода? — попита Селито.

— Обикновен фитил, не може да се конкретизира, а бомбичката е изгоряла — поклати глава Купър. — Не е възможно да определим производителя.

Наистина от бомбичката бяха останали само ивици картон и металната сърцевина. Произходът на конеца също не можеше да се определи.

— Имало е ярка искра — рече Сакс, като гледаше бележките си. — Когато полицайките го заварили надвесен над жертвата, той вдигнал ръка и ги заслепил. С нещо като фойерверк.

— Някакви следи?

— Не. Казаха, че светлината сякаш изчезнала във въздуха.

— Да продължаваме. Следи от обувки?

Купър отвори полицейската база данни с отпечатъци от подметки, цифрова версия на картотеката, създадена от Райм, докато бе оглавявал отдела. След няколко минути обяви:

— Обувките са марка „Еко“, без връзки, черни. Изглеждат около четирийсет и пети номер.

— Микроулики? — попита Райм.

Сакс извади няколко найлонови пликчета от една кутия. Вътре имаше ивици тиксо.

— Тези са от пода около трупа — обясни тя.

Купър взе пликчетата и започна да вади парчетата тиксо едно по едно, като поставяше всяко в различна стъклена паничка, за да намали риска от замърсяване. Повечето прашинки, залепнали за тиксото, съвпадаха с контролните проби на Сакс от коридора, което означаваше, че не са донесени нито от престъпника, нито от жертвата. Имаше обаче някои влакна, които присъстваха само на местата, където беше ходил убиецът, или по предметите, които бе докосвал.

— Дай да ги разгледаме.

Техникът ги взе с пинцети и ги монтира на предметни стъкла. Сложи ги под микроскопа и го включи. Видното поле на апарата се показа на плоскоекранния компютър, за да могат всички да разгледат уликите.

Пробите се видяха като дебели сивкави ивици.

Влакната са важни улики, защото се срещат навсякъде. Буквално прескачат от един предмет на друг. Разделят се на две категории: естествени и изкуствени. Райм веднага забеляза, че тези не са от найлонова материя и следователно би трябвало да са естествени.

— Да, но какви точно? — запита се на глас Мел Купър.

— Виж структурата им. Обзалагам се, че са екскреторни.

— Как така? — изненада се Селито. — От екскременти ли?

— Екскреторни, като коприната. Отделят се от специални жлези на копринената буба. Боядисани са в сиво. Обработени, за да имат матов оттенък.

— Престъпникът със сиви дрехи ли е бил?

— Не — отвърна Селито.

— Нито жертвата — добави Сакс.

Още една загадка.

— А — възкликна Купър, докато се взираше в микроскопа. — Тук май имаме косъм.

На екрана се показа дълъг кафяв косъм.

— Човешки — обяви Райм, който веднага забеляза стотиците люспички — животинските косми имат най-много няколко десетки. — Само че фалшив.

— Фалшив ли? — обади се Селито.

— Да — обясни нетърпеливо Райм. — Косъмът е истински, но е от перука. Очевидно е. Обърни внимание на края му. Това не е луковица, а лепило. Вероятно не е негов, но можем да го впишем в таблицата.

— Че косата му не е кестенява, така ли? — попита Том.

— Интересуват ме само твърдите факти — сопна се Райм. — Пиши, че вероятно носи кафява перука.

— Слушам, вожде.

Купър продължи да изследва микроуликите. На едно парче тиксо забеляза частички почва и някакви растителни остатъци.

— Първо растителните остатъци, Мел.

Купър подготви пробите.

При анализирането на веществени доказателства в Ню Йорк Линкълн Райм винаги бе отдавал голямо значение на геоложките, растителните и животинските улики — защото само една осма от града е разположена на континента — останалата част се намира върху острови. Това означава, че минералите, флората и фауната в отделните квартали малко или повече се различават. Така произходът на микроуликите може да се определи с по-голяма точност.

След малко на екрана се показа червеникаво листо.

— Добре — рече Райм.

— Какво му е добрето? — попита Том.

— Добре е, защото това е рядко растение. Червен американски орех. В града почти няма такива. Расте само в Сентрал и Ривърсайд Парк. А… я виж. Този малък синкавозелен налеп.

— Къде? — попита Сакс.

— Не го ли виждаш? Ето там! — Райм изпита непреодолимо желание да скочи от инвалидната количка и да посочи предмета на екрана. — В долния десен ъгъл. Ако листото е Италия, налепът е Сицилия.

— Ясно.

— Какво мислиш, Мел? Лишей, нали? Бих се обзаложил, че е „пармелия консперса“.

— Възможно е — съгласи се техникът, — но в града има доста видове лишеи.

— Само че тези, които са синьо-зелени или сиви на цвят, не са много — отбеляза сухо Райм. — Всъщност почти няма такива. А този се среща много в Сентрал Парк… Вече две следи водят към парка. Добре. Сега да видим почвата.

Купър монтира следващата проба. Парченцата почва, приличащи на астероиди, не говореха нищо на Райм. Затова той нареди:

— Пусни ги на газова хроматография.

При газовата хроматография изследваната проба се разделя на по-прости химически вещества, които след това се определят от масспектрометъра. Например бял прах, който на външен вид изглежда еднороден, може да съдържа десетина различни вещества: сода за хляб, арсеник, бебешка пудра, фенол или кокаин. Хроматографията може да се оприличи на конно надбягване. Различните вещества преминават през апарата с различна скорост и така се отделят едно от друго. На „финала“ масспектрометърът сравнява свойствата им с огромна база данни от известни вещества и така ги определя.

При анализа на пробата, донесена от Сакс, се оказа, че почвените частици са напоени с някаква мазнина. При сравняване с базата данни се установи, че е с неорганичен произход (не беше нито растителна, нито животинска), но точният й състав не можеше да бъде определен.

Райм нареди:

— Да се изпрати във ФБР. Може в тяхната лаборатория да успеят. — После се взря в друго пликче. — Това ли е черното парче плат?

„Може да ни помогне, може да е без значение…“

Сакс кимна:

— Беше в ъгъла на стаята, където е удушена жертвата.

— Нейно ли е? — попита Купър.

— Може би — отвърна Райм, — но нека засега да предположим, че е на убиеца.

Купър внимателно вдигна плата:

— Коприна. Ръчно подгъната.

Райм забеляза, че сгънато, парчето плат заема малко място, но разпънато, може да покрие доста голяма площ, около метър и половина на метър.

— Знаем, че я е чакал във фоайето — рече той. — Обзалагам се, че се е криел в ъгъла, покрит с този плат. Така е бил невидим. Вероятно е щял да си го вземе, ако полицайките не го бяха изненадали.

„Какво ли е почувствало бедното момиче, когато убиецът се е появил сякаш от нищото и е стегнал въжето около врата й?“

Купър събра няколко люспички от черния плат. Монтира ги на едно предметно стъкло. Образът се появи на екрана. Под увеличение те приличаха на листа къдрава салата с цвят на човешка кожа. Той докосна една от частичките. Тя подскочи като на пружина.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Селито.

— Някаква гума — предположи Райм. — От балон… не, много е дебела. Я виж стъклото, Мел. Нещо се размаза по него. Със същия цвят. Направи му хроматография.

Докато чакаха резултата, звънецът иззвъня.

Том излезе да отвори и се върна с хартиен плик в ръка.

— Пръстовите отпечатъци — обяви.

— А, добре — отбеляза Райм. — Вкарай ги в АСИПО, Мел.

Мощната Автоматизирана система за идентифициране на пръстови отпечатъци на ФБР е базирана в Западна Вирджиния. Тя се използва за сравняване на цифровите образи на пръстови отпечатъци във всички бази данни на федералните и щатските правозащитни организации. Резултатът се получава за броени часове, понякога дори за минути, ако отпечатъците са добри.

— Как изглеждат? — попита Райм.

— Доста ясни — отвърна Сакс и му показа една снимка.

Много от отпечатъците бяха частични, но имаше един много хубав, на цялата лява ръка. Първото, което направи впечатление на Райм, бе, че убиецът има два деформирани пръста — безименния и кутрето. Изглеждаха сраснали и завършваха с гладка кожа, без гънки. Райм имаше познания по съдебна патоанатомия, но не можеше да определи дали този недъг е по рождение, или е получен при нещастен случай.

„Каква ирония — помисли си той, като гледаше снимката. — Левият безименен пръст на престъпника е увреден, а при мен това е единствената част на тялото, която функционира.“

Той се намръщи:

— Я задръж малко, Мел… Приближи снимката, Сакс. Искам да ги видя по-отблизо.

Тя я приближи.

— Забелязваш ли нещо необичайно в отпечатъците? — попита Райм.

— Не… Чакай. — Тя се засмя. — Еднакви са. — Прегледа останалите снимки. — Всичките му пръсти… са еднакви. Този малък белег е на едно и също място на всеки пръст.

— Сигурно носи някакви ръкавици с фалшиви отпечатъци — предположи Мел Купър. — Никога не бях виждал такова нещо… освен на кино.

Кой, по дяволите, беше този престъпник?

Резултатите от хроматографията се появиха на монитора.

— Добре, обикновен каучук… а това? — зачуди се Купър. — Компютърът го определя като алгинат. Никога не бях чувал за…

— Зъби — прекъсна го Райм.

— Моля?

— Това е прах, който, смесен с вода, се използва за моделиране. Зъболекарите правят от него коронки. Може би нашият убиец е бил наскоро на зъболекар.

Купър продължи да гледа резултатите на екрана:

— Има следи от боброво масло, пропилен гликол, цетилов алкохол, слюда, железен оксид, титанов диоксид, въглищен катран и някакви неутрални оцветители.

— Някои от тези вещества влизат в състава на гримовете — обясни Райм.

Спомни си един случай, когато убиецът беше писал обидни думи по адрес на жертвите си върху огледалата им. Следи от червилото, което бе използвал, бяха открити по дрехите му. Покрай това разследване Райм получи добри познания за козметичните средства.

— Гримът от жертвата ли е? — попита Купър.

— Не — отвърна Сакс. — Взех проби от кожата й.

— Да го запишем на дъската — предложи Райм. — Може да ни отведе към нещо.

Мел Купър се зае да изучава въжето, оръжието на убийството:

— Бяло въже с черна сърцевина. Копринено, много леко и тънко.

— Какво значение има това? — попита Райм. — Сърцевината прави ли го по-здраво? По-лесно за развързване? По-трудно за развързване?

— Нямам представа.

— Загадката става все по-заплетена — обяви Сакс с театрален тон, който би подразнил Райм, ако не беше съгласен с нея.

— Да — измърмори той. — Това е нещо ново за мен. Да продължаваме. Искам нещо известно, нещо, което можем да използваме. Кажи за възела.

— Вързан е умело, но не ми е познат — рече Купър.

— Изпрати снимка в Бюрото. Някаква връзка с Музея на флота?

— Да, те на няколко пъти ни помагат с възлите — отвърна Сакс. — Ще изпратя снимка и на тях.

Телефонът иззвъня. Беше Тоби Гелър от отдела за компютърна престъпност:

— Много забавно, Линкълн!

— Радвам се, че сме те развеселили. Можеш ли да ни кажеш нещо полезно за новата си играчка?

Гелър не се засегна от язвителния тон на Райм:

— Това е цифрово звукозаписно устройство. Вашият престъпник е записал нещо на него и го е програмирал да го изсвири след известно забавяне. Не знаем какъв е бил записът, защото е вградил и програма за автоматично изтриване.

— Записал е собствения си глас — измърмори Райм. — Когато е казал, че има заложник, това е било само запис. Както със столовете. Целта му е била полицаите да си помислят, че още е в залата.

— Има логика. Високоговорителчето е доста добро. Гласът му е звучал съвсем истински.

— Нищо ли няма на диска?

— Не. Изтрит е невъзвратимо.

— Проклятие. Трябваше ми проба от гласа му.

— Съжалявам, унищожен е.

Райм въздъхна ядно и се наложи Сакс да благодари на Гелър за помощта.

След това екипът изследва часовника на жертвата, който беше счупен — защо, никой не се досещаше. Не даваше никаква информация, освен за часа, когато е бил стъпкан. Престъпниците понякога счупват часовниците на жертвите, но след като са ги нагласили на друг час, за да заблудят детективите. Този обаче беше спрял около действителното време на смъртта. Какъв беше смисълът?

„Все по-заплетено…“

Докато болногледачът записваше наблюденията им на бялата дъска, Райм погледна плика с книгата за записване на влизащите.

— Липсващото име — измърмори замислено. — Девет души нанасят данните си, но в книгата има само осем имена… Тук се нуждаем от помощта на специалист. — Той заговори в микрофона на командното устройство: — Телефон. Набери, Кинкейд, Паркър.