Джефри Дивър
Невидимия (37)

37.

Малерик внимателно се промъкваше през подземието на ареста и размишляваше над бягството си, като се обръщаше мислено към въображаемата си публика.

* * *

„Нека споделя с вас една тайна.“

„За да заблудиш наистина някого, не е достатъчно да го разсредоточиш по време на номера. Това е така, защото, когато се сблъска с явление, противопоставящо се на логиката, човешкият мозък продължава да си го припомня след това и се мъчи да разбере какво е станало. Илюзионистите наричат това «реконструкция» и ако номерът не е достатъчно добре подготвен, интелигентните, подозрителни зрители ще бъдат заблудени само за кратко, след което ще се досетят за метода на фокуса.“

„Как да измамим такава публика?“

„Използваме най-неочаквания възможен метод: или някой абсурдно прост, или някой безумно сложен.“

„Например: известен илюзионист се появява на сцената и изважда цяло пауново перо от една кърпичка. Публиката трудно може да се досети за метода, защото перото сякаш наистина излиза от плата. Какъв е методът? Перото наистина излиза от плата. В кърпичката има дупка! Зрителите се сещат за тази възможност, но я отхвърлят като прекалено проста за такъв велик илюзионист. Склонни са да си мислят, че той прави нещо далеч по-сложно.“

„Още един пример: Илюзионистът е на ресторант с приятели и те го молят да им покаже няколко номера. Отначало той отказва, но после се съгласява. Взима една покривка от келнера, вдига я пред двама влюбени, вечерящи на съседната маса, и ги изчезва заедно с масата за секунда. Приятелите му са удивени. Как е възможно? Никога не биха се досетили, че илюзионистът е предполагал, че ще го накарат да им покаже някой фокус, и се е договорил със собственика на ресторанта, осигурил е подготвена, сгъваема маса и е наел двама актьори. Когато вдига покривката, те изпълняват номера според договореното.“

„В реконструкцията на видяното клиентите на ресторанта отхвърлят истинския отговор като прекалено невероятен за такова уж импровизирано представление.“

„Същото се получи в илюзията, която ще нарека «Застреляният затворник».“

* * *

Реконструкция. Много илюзионисти забравят за този психологически процес, но Малерик никога не го пренебрегваше. Беше го взел предвид още когато планираше бягството си. Надзирателите, които го водеха по коридора, вярваха, че виждат как затворникът отключва белезниците си, хваща пистолета и загива пред очите им.

Това ги потресе, уплаши, ужаси.

Ала дори в такива напрегнати моменти мозъкът не престава да работи и още преди димът да се разсее, те вече анализираха събитията и обмисляха възможностите си за действие. Също като публиката те направиха реконструкция на случилото се и тъй като знаеха, че Ерик Уиър е опитен илюзионист, допуснаха и възможността да е симулирал изстрела.

До ушите им достигна истински гръм от истински пистолет.

Пред очите им куршумът пръсна главата на един човек и след миг пред тях лежеше труп, омазан с кръв, мозък и парченца кости, с безжизнени очи.

В резултат на реконструкцията те достигнаха до извода, че е невъзможно човек да имитира изстрел по толкова сложен начин. И така, убедени, че е мъртъв, го оставиха сам в коридора и без белезници, докато трескаво уведомяваха началниците си.

„Питате се за метода ми, почитаема публика?“

Докато вървяха по коридора, Малерик си сложи гумените ръкавици, които измъкна от задния джоб на надзирателката. Сетне свали лепенката на хълбока си и извади универсалния ключ за белезници от малкия процеп в кожата си. След като се освободи, удари жената в лицето, мъжа — в гърлото, и издърпа пистолета. Кратко боричкане… и накрая насочи пистолета зад главата си и натисна спусъка. В същото време взриви миниатюрната бомбичка, залепена на обръснатата кожа под косата му, където носеше и плоско балонче с изкуствена кръв, парченца сива гума и телешки кости. За по-голяма автентичност поряза слепоочието си с едно скрито ножче за бръснене — на място, което кърви много, но не боли особено.

Сетне се просна на пода и остана неподвижно, като дишаше съвсем леко. Очите му изглеждаха като на мъртвец, защото си беше капнал гъста течност, придаваща им замъглен вид и позволяваща му да не мига.

„Мамка му, какво направих! Мамка му! Помогнете, някой да ми помогне!“

„О, надзирател Уелс, твърде късно. Аз вече бях мъртъв като прегазено куче.“

Той продължи през лабиринта от коридори в мазето на съда до един килер, където преди няколко дни беше скрил новата си дегизировка. Свали и скри старите си дрехи. Преоблече се, сложи си малко грим и след по-малко от десет секунди бе готов за следващата си роля.

Надникна през вратата. Коридорът беше празен. Той излезе и се забърза нагоре по стълбите. Почти беше време за финала.

* * *

— Било е резерва — обяви Кара.

Младата жена отново беше в дома на Райм.

— Резерва ли? — не разбра той.

— Алтернативен план. Всички добри илюзионисти имат по един или два резервни плана за всеки фокус. Сигурно е предвиждал възможността да го заловят и се е подготвил.

— Как го е направил?

— Бомбичка под балонче с изкуствена кръв, скрито под косата. Изстрелът ли? Може да е било имитация. При повечето номера с ловене на куршуми във въздуха се използват пистолети с фалшиви цеви или истински пистолети с халосни патрони. Може да е подменил оръжието на надзирателката.

— Съмнявам се — каза Райм и погледна Селито.

Дебелият полицай се съгласи:

— Да, няма начин да е подменил пистолета или да го е презаредил с халосни.

— Е, значи само се е престорил, че пистолетът стреля в него — обясни Кара. — Извъртял го е под друг ъгъл.

— Ами очите? — попита Райм. — Свидетелите твърдят, че били отворени. Не мигали. И били помътнели.

— Има десетки приспособления за симулиране на смърт. Използвал е капки, които смазват роговицата. Те дават възможност да не мигаш десет-петнайсет минути. Има и контактни лещи с подобно действие. Те придават на човек премрежен поглед като на зомби.

„Зомбита и изкуствена кръв… Боже, каква бъркотия!“

— Как е минал през скапания детектор за метал?

— Още не са били влезли в района за задържане — обясни Селито. — Станало е по пътя.

Райм въздъхна. Сетне се сопна:

— Къде, по дяволите, се губят уликите?

Погледна Мел Купър, сякаш стройният техник можеше да накара пратката от градския арест да се материализира. Оказа се, че в сградата на съда има две местопрестъпления: коридорът и едно складово помещение в мазето, където бяха намерени средствата за дегизиране на престъпника.

На вратата се позвъни и след малко Роланд Бел нахълта в лабораторията.

— Не мога да повярвам — възкликна задъхано. — Потвърди ли се? Наистина ли се е измъкнал?

— И още как — измърмори хладно Райм. — В момента претърсват сградата. Амелия също е там, но още не са открили следа.

— Може да е напуснал града — изръмжа Бел, — но мисля, че е време да прехвърлим Чарлс и семейството му в тайна квартира, докато се разбере какво ще става.

— Напълно съм съгласен — рече Селито.

Детективът извади мобилния си телефон и се обади:

— Луис? Роланд е. Слушай, Уиър е избягал… Не, не, изобщо не е умрял. Било е номер. Искам Грейди и семейството му да се прехвърлят в тайна квартира, докато го пипнем. Изпращам ти… Какво?

При тази единствена дума всички в стаята се обърнаха към Бел.

— С кого е?… Сам? Какво искаш да ми кажеш?

Райм се вгледа в намръщеното, иначе добродушно лице на южняка. За пореден път в това разследване събития, които бяха изглеждали непредвидими, се оказваха внимателно планирани.

Бел се обърна към Селито:

— Луис каза, че си се обадил и си изтеглил охраната.

— Къде съм се обадил?

— У Грейди. Казал си на Луис само той да остане и си освободил всички други.

— От къде на къде ще ги освобождавам? Мамка му, отново го е направил. Също както с охраната пред цирка.

— Положението е сериозно — обяви Бел. — Грейди е тръгнал към централното управление, за да разговаря с Констабъл за някакво споразумение. — Заговори по телефона: — Не се отделяй от жената и детето, Луис. Ще се обадя на останалите от екипа. Веднага ще ги изпратя. Не пускай никого. Аз ще се опитам да намеря Чарлс.

Той затвори и набра друг номер. Остана заслушан известно време.

— Никой не отговаря — обяви накрая и остави съобщение: — Чарлс, тук е Роланд. Уиър е избягал и не знаем къде е и какво е замислил. Щом чуеш това съобщение, отиди при някой полицай, когото познаваш лично, и ми се обади.

Продиктува номера си и отново набра. Свърза се с Бо Хауман, началника на Отряда за бързо реагиране. Предупреди го, че Грейди е на път към градския арест без никаква охрана. Сетне затвори и поклати глава:

— Издънихме се яко. — Втренчи се в таблицата с уликите. — И така, какво е намислил нашият човек?

— Едно само знам — отвърна Райм. — Не смята да напуска града. Това преследване явно му доставя удоволствие.

„Единственият смисъл на живота ми са представленията. Илюзионизмът, магията…“

* * *

— Благодаря, господине. Благодаря.

Надзирателят се стъписа при тези учтиви думи, сетне въведе Андрю Констабъл в стаята за разпити на последния етаж на Гробницата в Долен Манхатън.

Затворникът се усмихваше като свещеник, благодарящ на енориашите за щедрите им подаяния.

Надзирателят освободи ръцете на Констабъл и отново ги стегна с белезници, но отпред.

— Господин Рот тук ли е, господине?

— Сядай и млъквай.

— Добре.

Констабъл седна.

— Млъквай.

„Както кажеш.“

Надзирателят излезе и останал сам в стаята, затворникът се загледа през замазаните прозорци към града. Той беше селско момче, но въпреки това ценеше Ню Йорк. Чувстваше безкраен гняв и беше неописуемо потресен от атентатите на 11 септември. Ако властите се бяха вслушали в него и Патриотичния съюз, това никога нямаше да се случи, защото хората, които искаха да навредят на американския начин на живот, щяха да бъдат прогонени и изобличени.

„Трудни въпроси…“

След малко тежката метална врата се отвори и надзирателят пусна Джоузеф Рот в стаята.

— Здравей, Джо. Грейди съгласи ли се да преговаря?

— Да. Трябва да дойде до десетина минути. Налага се обаче да му предоставиш някаква съществена информация, Андрю.

— О, ще я получи. — Констабъл въздъхна. — И след последния ни разговор научих още неща. Казвам ти, Джоузеф, сърцето ме боли от онова, което се случва в Кантон фолс. А то се е вършило с години под самия ми нос. Тази история, за която разправя Грейди, за заговора за убийство на щатски полицаи. Аз си мислех, че са пълни глупости, но не, моите хора наистина са го планирали.

— Можеш ли да кажеш имена?

— И още как. Имената на мои приятели. Добри приятели. Поне в миналото. Този обяд в „Ривърсайд ин“. Някои от тях наистина са наели оня Уиър, за да убие Грейди. Мога да му кажа имена, дати, адреси, телефонни номера. И има още. Много от Патриотите са готови да съдействат. Не се бой.

— Добре — каза с облекчение Рот. — Отначало Грейди ще се държи агресивно. Това е неговият стил. Но мисля, че нещата ще се наредят.

— Благодаря, Джо. Радвам се, че работиш за мен.

— Трябва да ти кажа, Андрю, че отначало това малко ме изненада. Да наемеш адвокат евреин. Нали се сещаш, при всичко, което се говори за теб.

— Но после ме опозна.

— После те опознах.

— Това ми напомня за нещо, което исках да те питам. Кога беше Пасха?

— Преди седмица. Спомняш ли си онази вечер, когато си тръгнах по-рано?

— Да. — Констабъл кимна. — Какво е значението на празника?

— Когато първородните синове на египтяните били избити, Господ преминал над домовете на евреите и спасил техните деца.

— О, аз си мислех, че е в чест на преминаването през границата на свещената земя. През Червено море или каквото е там.

Рот се засмя:

— Да, има логика.

— Както и да е. Съжалявам, че не ти пожелах весел празник.

— Благодаря, Андрю. — Адвокатът се вгледа в очите на клиента си. — Ако нещата се уредят, може би с жена ти ще дойдете на нашия Седер догодина. Това е тържествена вечеря. Събираме петнайсетина души. Не всички са евреи. Весело е.

— Бъди сигурен, че ще дойдем.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Това е още един стимул да ме измъкнеш оттук. Затова нека се залавяме за работа. Кажи ми пак обвиненията и за какво мислиш, че ще успеем да се споразумеем с Грейди.

Констабъл се протегна. Приятно е ръцете ти да са пред теб и да нямаш окови на краката. Настроението му беше толкова добро, че дългият поменик с причините, поради които щатът и народът го смятаха за опасен за обществото, му се стори забавен. Този обезпокоителен монолог бе прекъснат от надзирателя. Той даде знак на Рот да излезе и двамата проведоха кратък разговор. По лицето на адвоката се изписа загрижено изражение.

Той се върна при клиента си и каза:

— Ще се наложи да чакаме, защото Уиър е избягал. В сградата е.

Констабъл се намръщи:

— Тук?

— Да.

— Грейди в безопасност ли е?

— Не знам. Предполагам, че охраната му в момента го търси.

Арестантът въздъхна:

— Нали знаеш кой ще опере пешкира? Аз. Писна ми. Уморих се от тези гадости. Ще разбера къде е Уиър и какво е намислил.

— Ти? Как?

— Ще накарам всичките си верни съмишленици в Кантон фолс да издирят Барнс. Може би те ще го убедят да каже къде е Уиър и какво прави.

— Чакай, Андрю — измънка смутено Рот. — Да не направиш нещо незаконно.

— Не, имай ми доверие.

— Сигурен съм, че Грейди ще ти е благодарен.

— Нека си остане между нас, Джо. Пет пари не давам за Грейди. Правя го заради себе си. Ще им поднеса главите на Уиър и Барнс на тепсия. Дано всички най-после ми повярват, че съм почтен човек. Хайде сега да завъртим няколко телефона и да видим какво се крие на дъното на тази помия.