Джефри Дивър
Невидимия (28)

28.

— Научила си името му? — попита Селито. — Кой е той?

— Мисля, че се казва Ерик Уиър.

— Повтори — нареди Райм.

— Ерик Уиър. — Кара си сложи още захар и продължи: — Допреди няколко години е давал представления. Обадих се на господин Балзак (никой не знае за илюзионизма повече от него). Прочетох му профила и му обясних какво е говорил на Линкълн тази вечер. Той се държа странно, да не кажа безумно. — Погледна Сакс. — Както тази сутрин, изобщо отказа да помогне. Накрая обаче се успокои и ми каза, че му прилича на Уиър.

— Защо? — поинтересува се Сакс.

— Ами, приблизително на такава възраст е, около петдесетте. И е известен с опасните си номера, фокуси с бръснарски ножчета и ножове. Той е един от малкото, които са представяли „Горящото огледало“. Помните ли, когато казах, че илюзионистите винаги специализират в нещо? Наистина е много трудно да намериш артист, който да е добър в толкова различни области на занаята — илюзии, самоосвобождаване, преобразяване, фокуси с ръце, дори вентрилоквизъм и ментализъм. Уиър е способен във всички. И е специалист по Худини. Някои от номерата му този уикенд са на Худини или се базират на негови трикове. Господин Балзак каза нещо и за магьосника. Един илюзионист от деветнайсети век, Джон Хенри Андерсън, се подвизавал под псевдонима Северният магьосник. Той бил наистина талантлив, но нямал късмет с огъня. Сцената му на два пъти замалко да изгори. Дейвид ми каза, че Уиър е пострадал тежко при пожар в един цирк.

— Белезите — обади се Райм. — Вманиачеността на тема огън.

— И може би няма астма — добави Сакс. — Може белите му дробове да са се увредили при пожара.

— Кога е бил нещастният случай? — попита Селито.

— Преди три години. Куполът се подпалил по време на репетиция, жена му загинала. Наскоро се били оженили. Никой друг не пострадал сериозно.

Това беше добра следа.

— Мел! — извика Райм, забравяйки тежкото състояние на собствените си дробове. — Мел!

Купър се появи на прага и отбеляза:

— Както чувам, вече си по-добре.

— Започни търсене във всички бази данни. Искам подробности за Ерик Уиър. Илюзионист. Може той да е нашият престъпник.

— Разкрил си името му? — впечатли се техникът.

Райм кимна към Кара:

— Тя разкри името му.

— Уха.

След няколко минути Купър се върна с купчина разпечатки. Разлисти ги и отбеляза:

— Няма много информация. Животът му е забулен в тайнственост. Ерик Албърт Уиър, роден в Лас Вегас през октомври 1950 година. За детството и младостта му няма почти никакви данни. Бил чирак при Рандолф Шлегър, който се подвизавал под псевдонима Сатаната…

— Всички знаят за него — прекъсна го Кара. — Представял е много зловещи фокуси. Мисля, че „Горящото огледало“ е негово.

— Жив ли е?

— Не, отдавна е починал.

Купър продължи:

— Уиър е работил в различни циркове, казина и развлекателни агенции като асистент, после започнал да дава самостоятелни представления с мащабни илюзии и преобразяване. Преди три години се оженил за Мери Косгроув. Веднага след това започнал да дава представления за цирка на Томас Хасбро и Братя Келър от Кливланд. При една репетиция избухнал пожар. Куполът изгорял и Уиър пострадал тежко, изгаряния трета степен, а жена му загинала. След това няма информация.

— Намери роднините на Уиър.

Селито обеща да го направи. Бединг и Сол бяха твърде заети и той поиска подкрепления от Главното управление на полицията.

— Има още някои неща — продължи Купър, като разлисти разпечатките. — Две години преди пожара Уиър бил арестуван и съден за опасна безотговорност в Ню Джърси. Излежал трийсет дни. Един от зрителите получил тежки изгаряния, защото нещо в номера не протекло както трябва. Освен това е съден за материални щети и наранявания на персонала. Самият Уиър също съдил неколцина директори на циркове за необосновано прекратяване на договори. В едно представление директорът установил, че Уиър използва истински пистолет и куршуми. Илюзионистът отказал да смени номера и бил изгонен. — Техникът продължи да чете наум, сетне добави: — В една статия намерих имената на двама асистенти, работили за него по времето на пожара. Единият е в Рино, другият — в Лас Вегас. Взех номерата им от Невадската щатска полиция.

— Сега при тях е едва девет часа — отбеляза Райм, като погледна часовника. — Включи телефона, Том.

— Не. След всичко тази вечер имаш нужда от почивка.

— Само два разговора, после ще нанкам. Моля те.

Том се замисли.

— Моля те. И ти благодаря предварително.

Том кимна и излезе. След малко се върна с телефона, включи го и постави микрофона му близо до Райм.

— Десет минути и дърпам шалтера — заплаши болногледачът и по тона му Райм разбра, че наистина ще го направи.

— Добре.

Селито дояде втория си сандвич и набра. Предварително записаният глас на съпругата на Артър Лосър ги уведоми, че семейството не е вкъщи. Селито им остави съобщение и набра другия номер.

Джон Китинг вдигна при първото иззвъняване и детективът обясни, че водят криминално разследване и искат да му зададат няколко въпроса. След кратка пауза нервният глас на мъжа прозвуча от високоговорителчето:

— Ъ, за какво става дума? От Ню Йорк ли казахте, че се обаждате?

— Да.

— Добре. Кажете.

— Работили сте с един човек на име Ерик Уиър, нали?

Последва кратко мълчание. Сетне гласът отново се чу, но този път по-пискливо:

— Господин Уиър ли? Ами да. Защо?

Мъжът звучеше възбудено и напрегнато, сякаш току-що е изпил няколко чаши кафе.

— Случайно да знаете къде можем да го намерим?

— Защо се интересувате?

— Искаме да говорим с него във връзка с разследването.

— О, Господи… За какво? За какво може да искате да говорите с него?

— Само да му зададем няколко въпроса — отвърна Селито. — Да сте го виждали или чували наскоро?

Последва мълчание. Мъжът от другата страна на линията сякаш се канеше да захвърли телефона и да побегне накъдето му видят очите.

— Бихте ли отговорили? — подкани го Селито.

— Това е смешно, тъй де. Да ме питате. Точно за него. Добре де. Ще ви кажа. Не съм го чувал, нито виждал от години. Мислех си, че е умрял. Последния път, когато работихме заедно, в Охайо, избухна пожар. Той обгоря тежко. След това изчезна и си помислихме, че е мъртъв. Но преди шест-седем седмици ми се обади.

— Откъде? — попита Райм.

— Не знам. Не каза. А и аз не попитах. Не е нормално да питаш някого откъде се обажда. Това не е първото, което ти хрумва, нали? Помислете. Вие питате ли хората откъде се обаждат?

— Какво искаше? — продължи Райм.

— Добре, добре. Искаше да знае дали още поддържам връзка с някого от цирка, който изгоря. Циркът на Хасбро. Само че той тогава беше в Охайо. Преди три години. И „Хасбро“ вече не работи. След пожара го продадоха и сега дава съвсем други представления. Защо ми е да поддържам връзка с някого? Аз живея в Рино. Казах му, че не поддържам. И той пощуря.

Райм се намръщи.

— Ядоса ли се? — поиска да уточни Сакс.

— О, и още как!

— Продължавайте — подкани го нетърпеливо Райм. — Какво друго каза?

— Това беше. Тъй де, нищо важно. О, не пропусна да ухапе. Да забие нокти. Както в добрите стари времена… Знаете ли как беше, когато се обади?

— Как? — насърчи го Райм.

— Каза просто „Ерик е.“ Не, да речем: „Здравей“ или „О, Джон, как си? Помниш ли ме?“ Просто „Ерик е.“ Не бяхме разговаряли след пожара. А той какво ми казва? „Ерик е.“ Толкова години се мъча да се отърся и тъкмо си мислех, че съм се измъкнал от него… а то все едно нищо не съм направил. Не съм сторил нищо нередно. А той ми говори, сякаш вината е изцяло моя. Все едно да носиш храна по домовете и този, който я е поръчал, да каже, че не е искал това. Той си е втълпил, че именно ти си му объркал поръчката.

— Не каза ли нещо друго?

В отговор прозвуча тежка въздишка.

— Можете ли да ни разкажете нещо за него? — поде Сакс. — Други приятели, любими места, любими занимания?

— Разбира се — сопна се Китинг. — Илюзионизмът.

— Моля? — не разбра Райм.

— Той му беше и приятел, и любимо място, и любимо занимание. Разбирате ли? За него нямаше нищо друго. Беше напълно вглъбен в професията си. — Кажете ни нещо за начина му на мислене — намеси се Сакс.

Последва дълга пауза, сетне събеседникът им отговори:

— В продължение на три години по петдесет минути два пъти седмично се опитвам да го разбера и не мога. Три години, през цялото време след пожара. Само като си спомня — и в гърлото ми засяга бу… — Китинг се изсмя рязко. — Исках да кажа — засяда буца. Май имам какво да споделя с психоаналитика си в понеделник, не мислите ли?

Райм виждаше, че всички останали от екипа започват да нервничат от несвързаните приказки на Китинг.

— Научихме, че жена му загинала при пожара — рече той. — Знаете ли дали има някакви близки?

— Мери ли? Не, ожениха се една-две седмици преди пожара. Бяха наистина влюбени. Всички си мислехме, че тя ще го усмири. Че ще го накара да не ни тормози толкова. Надявахме се. Но така и не можахме да я опознаем.

— Можете ли да ни дадете имената на хора, които ще ни разкажат повече за него?

— Арт Лосър беше първи асистент. Аз бях втори. Ние бяхме неговите момчета. Всички ни наричаха „момчетата на Ерик“.

— Имаме номера на Лосър — отбеляза Райм. — Някой друг?

— Единственият, за когото се сещам, е директорът на „Хасбро“ по онова време. Едуард Кадески. Сега май е продуцент в Чикаго.

Селито записа името, сетне попита:

— Уиър обажда ли ви се пак?

— Не, но постигна своето. Заби ноктите си в мен. Разчовърка раната.

„Ерик е…“

— Вижте, трябва вече да затварям. Трябва да си изгладя униформата. Работя сутрешна смяна в неделя. Много е напрегнато.

Китинг прекъсна връзката. Сакс се приближи до телефона и го изключи.

— Мамка му — промърмори.

— Този май има нужда от лекарства — отбеляза Селито.

— Е, поне ни даде някаква следа — каза Райм. — Намерете Кадески.

Мел Купър се върна след няколко минути с разпечатка от базата данни на продуцентските компании. Намериха адреса на фирмата на Кадески. Селито се обади и както можеше да се очаква в този късен час в събота, попадна на телефонния секретар. Остави съобщение.

— Месил се е в живота на асистентите си — отбеляза детективът. — Побъркан е. Наранявал е хората. Но какво го подтиква към това?

При тези думи Сакс вдигна глава:

— Да се обадим на Тери по този въпрос.

Тери Добинс беше психолог в Нюйоркското полицейско управление. Имаше неколцина колеги в службата, но само той правеше психологически профили, умение, което бе усвоил в централата на ФБР в Куонтико, Вирджиния. Благодарение на киното и романите психологичното профилиране се ползва с голяма слава, но (както Райм много добре знаеше) на практика е приложимо само за някои типове престъпления. Всъщност няма нищо тайнствено в разгадаването на ума на престъпника. В случаи, когато мотивът е неизвестен и е трудно да се предвиди кой ще е следващата жертва, профилът може да помогне. Той позволява на детективите да открият информатори или свидетели, които имат данни за престъпника, да предвидят следващите му ходове, да поставят примамки в подходящи квартали, да планират засади и да разгадаят подобни престъпления в миналото.

Селито се обади на Добинс вкъщи.

— Тери.

— Лон. Чувам ехото от микрофон. Мога да отгатна, че и Линкълн е там.

— Да — потвърди Райм.

Той беше много привързан към Тери, първия човек, когото беше видял, когато излезе от кома след нещастния случай. Добинс страстно обичаше футбола, операта и мистериите на човешкия мозък.

— Извинявай за късното обаждане — измънка Селито, като изобщо не личеше да съжалява, — но имаме нужда от помощ в разследването на един сериен убиец.

— Този от новините ли? Дето убил една студентка по музика и може би един полицай?

— Същият. Уби също един гримьор и се опита да убие една ездачка. Заради онова, което те и студентката по музика олицетворявали. Две хетеросексуални жени и един гей. Няма следи от сексуално насилие. В задънена улица сме. И е казал на Линкълн, че отново ще започне да убива утре следобед.

— Казал? По телефона ли?

— Лично — отвърна Райм.

— Хм, сигурно е било интересен разговор.

— И още как.

Селито и Райм разказаха на Добинс всичко, което знаеха за престъпника.

Добинс им зададе няколко въпроса. Помълча известно време и накрая заяви:

— Виждам две движещи сили в него. Но те взаимно се допълват и водят до един и същ резултат… Той дава ли още представления?

— Не — отвърна Кара. — След пожара — вече не. Поне никой не знае да е давал.

— Изявите пред публика — обясни Добинс — са такова вълнуващо преживяване, че известните изпълнители чувстват огромна загуба, когато нямат вече възможност да играят. Актьорите и музикантите, а предполагам — и илюзионистите, живеят единствено за професията си. Пожарът на практика е убил този човек.

„Изчезнатият човек“ — помисли си Райм.

— Това означава, че сега той е подтикнат не от стремежа да постигне успех или да задоволи публиката си или от любовта към занаята си, а от гнева. И ефектът се увеличава от втората сила, която го движи. Огънят го е осакатил и е увредил белите му дробове. Като човек, който се показва пред публика, той страда много от това обезобразяване. То усилва многократно гнева му. Можем да го наречем синдром на фантома от операта. Той гледа на себе си като на изрод.

— Значи иска да си отмъсти, така ли?

— Да, но не е задължително да е в буквалния смисъл. Пожарът го е „убил“, унищожил е старата му персона. С убийствата той се успокоява, забравя тревогата и гнева.

— Защо точно тези жертви?

— Не знам. „Каквото олицетворявали“ ли? Би ли повторил с какво са се занимавали?

— Студентка в консерваторията, гримьор и адвокатка, която той наричаше „ездачката“.

— Нещо в тях подклажда гнева му. Нямам представа какво може да е, ще ми трябват още данни. Стандартното тълкувание е, че те са се посветили на някои условно наречени „ключови моменти“. Важни поврати в живота му. Може би жена му е била музикантка и са се запознали на някой концерт. Гримьорът… може да му напомня за майка му. Например единствените радостни моменти в детството му да са били, когато я е гледал как се гримира пред огледалото. Конете? Кой знае? Може би баща му го е водил на езда и това му е харесвало. Радостта от тези моменти му е била отнета при пожара и сега той преследва хора, които му напомнят за тях. А може да е точно обратното — да има лоши асоциации с това, което олицетворяват жертвите. Казахте, че жена му загинала на репетиция. Може би по същото време е свирила музика.

— Цялата подготовка за убийствата сигурно е отнела месеци — отбеляза Райм.

— Имал е непреодолим стимул — отвърна Добинс.

— Още нещо, Тери. Той говореше на някаква въображаема публика… Чакай, мислех, че я наричаше „уважаема“, но сега си спомних… точният израз беше „почитаема публика“. Говореше, сякаш наистина някой го гледаше. „Сега, почитаема публика, ще направим това и това.“

— „Почитаема“ — измърмори психологът. — Това е важно. След като е бил лишен от професията и любимата жена, той е насочил почитта, любовта си към публиката, една безлична тълпа. Хората, които предпочитат да членуват в групи или да се крият в тълпата, са склонни към насилие, опасни за отделния индивид. Не само за непознати, но и за колегите и роднините си.

Джон Китинг бе звучал точно като дете, страдало от жесток баща.

Добинс продължи:

— Случаят с Уиър е още по-опасен, защото той не говори на истинска публика, а на въображаема. Това ме навежда на мисълта, че човешкият живот няма никаква стойност за него. Той няма да се спре и пред масово убийство. Този случай ще е доста тежък.

— Благодаря, Тери.

— Като го пипнете, обадете ми се. Ще ми е интересно да побеседвам с него.

След като затвори, Селито започна:

— Може би трябва…

— В леглото — изкомандва Том.

— Моля?

— Никакво „трябва“. Линкълн си ляга. И всички останали ще излязат. Изглеждаш блед и уморен. Личи си и без да те изследвам. Ако си спомняш, трябваше да легнеш да спиш преди часове.

— Добре, добре — склони Райм.

Всъщност наистина беше уморен. И макар да не го признаваше, пожарът го беше уплашил много.

Останалите излязоха. Кара взе якето си и докато го обличаше, Райм забеляза, че е разтревожена.

— Добре ли си? — попита я Сакс.

Кара вдигна рамене:

— Наложи се да кажа на господин Балзак защо се интересувам от Уиър. Той побесня. Ще ми го изкара през носа.

— Ще ти напишем извинителна бележка — пошегува се Сакс.

Момичето се усмихна мрачно.

— По дяволите бележката — извика Райм. — Ако не беше ти, нямаше да знаем кой е убиецът. Кажи му да ми се обади, аз ще се оправя.

— Благодаря — промълви Кара.

— Сега не отиваш в магазина, нали? — попита Сакс.

— Само за малко. Господин Балзак не може да се справи сам. Трябва да опиша продажбите. И да му покажа номера си за утре.

Райм не се изненада от послушното й държане, знаеше каква власт имат старите илюзионисти над чираците си. Беше забелязал, че тя винаги го нарича „господин Балзак“. Понякога „Дейвид“, но не сега. Спомни си също така, че макар Фокусника да беше съсипал живота на бившия си асистент, Джон Китинг продължаваше да говори за него с уважение.

— Прибери се вкъщи — настоя полицайката. — За Бога, днес те прободоха с нож.

Младата жена отново вдигна рамене и леко се засмя:

— Няма да се задържам много. — Спря на вратата и добави. — Утре следобед има представление. Мога да мина сутринта, ако искате.

— За нас ще бъде удоволствие — отвърна Райм. — Ще се постараем да го пипнем преди обяд, така че няма да се наложи да се застояваш.

Том я изпрати до входната врата.

Сакс излезе и подуши дима във въздуха.

— Пфу — възкликна и се качи на горния етаж — извика отгоре: — Ще си взема душ.

След десет минути Райм я чу да слиза. Тя обаче не дойде веднага в стаята му. От друга част на къщата долетя шум от удари и скърцане, приглушен разговор с Том. Накрая тя се върна в стаята за гости. Носеше любимите си дрехи за спане — черна фланелка и бели шорти, — но и някои необичайни атрибути за леглото. Пистолета и фенера си.

Остави ги на масата.

— Този човек прониква твърде лесно където си поиска — обясни, след като легна до него. — Проверих всеки квадратен сантиметър от къщата, подпрях със столове всички врати и казах на Том да извика, ако чуе нещо, но да не влиза. Толкова съм напрегната, че съм готова да застрелям всеки, който открехне вратата.