Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (7)

7

Изпищях и сграбчих Тери за ръката.

Но в същия миг се досетих, че пак са ме надхитрили. Кога най-сетне ще престана да се хващам на шегичките на Сам?

— Вас двамата лесно може да ви уплаши човек — захили се той.

Тери сложи ръце на кръста и го погледна свирепо.

— Момчета, какво ще кажете да сключим мир? Тия шеги започват да стават много тъпи.

Всички погледи бяха вперени в Сам.

— Добре де. Съгласен. Мир — промърмори той. Но усмивката не слизаше от лицето му. Не знаех дали го казва на сериозно.

— Сам, разкажи ни на нас двамата с Джери малко повече за този твой призрак — настоя Тери. — Сериозно ли говореше, когато каза, че той е убил кучето, или това беше поредната ти прочута шега?

Сам изрита една купчина пръст.

— Някой друг път — промърмори той.

— Някой друг път? Защо не сега? — попитах.

Луиза понечи да каже нещо, но Сам я дръпна встрани.

— Да вървим — нареди той рязко. — Веднага.

На лицето на Тери се четеше объркване.

— Но аз мислех…

Сам закрачи към дърветата, като дърпаше Луиза след себе си. Нат се затича да ги догони.

— Чао — извика Луиза. — До скоро.

— Видя ли? — почти извика Тери. — Те наистина вярват, че в гората има призраци. Не искат да говорят за това и си тръгнаха.

Погледнах надолу, към скелета на непознатото животно.

Беше съвсем оглозган.

Оглозган от призрак.

Тези думи прокънтяха в главата ми.

Загледах се в щръкналите от черепа зъби. После обърнах глава.

— Да се връщаме в къщата — рекох.

 

 

Открихме Брад и Агата да седят в люлеещите се столове под сянката на едно дърво. Агата режеше праскови в една голяма дървена купа, а Брад я гледаше.

— Обичате ли сладкиш с праскови? — попита Агата.

Двамата с Тери отвърнахме, че ни е любимият.

Агата се усмихна.

— Довечера ще ви направя. Не зная дали баща ви ви е казвал, че моят сладкиш с праскови е истински специалитет. Намерихте ли индиански лулички?

— Не — отвърнах аз. — Но открихме скелет на куче.

Агата започна да реже малко по-бързо и острието на ножа се плъзгаше между навлажнените й от сока пръсти.

— О, боже — промърмори тя.

— Що за животно ще убие куче? — попита Тери.

— Да не би в гората да се въдят вълци и койоти?

— Никога не съм ги мярвал — отвърна припряно Брад.

— Тогава как ще обясниш скелета? — попитах. — Беше съвсем оглозган.

Агата и Брад си размениха обезпокоени погледи.

— Нямам представа — повдигна рамене Агата. Хряс. Хряс. Хряс. — Брад? Ти да знаеш нещо?

Брад продължаваше да се люшка напред-назад.

— Май не.

Не знаели, значи, рекох си аз.

— Запознахме се с три деца — продължих. Разказах им за Сам, Нат и Луиза. — Те казаха, че ви познават.

— Ами да — кимна Брад. — Съседи са ни.

— Казаха също, че кучето го е убил призрак.

Агата остави ножа, облегна глава назад и се засмя тихичко.

— Това ли казаха? О, боже. Подигравали са ви се. Умират да разправят истории за призраци. Особено най-големият — Сам.

— Така си помислих и аз — вметна Тери и ме изгледа.

Агата кимна.

— Те са добри деца. Трябва да ги поканите някой път с вас. Може заедно да берете къпини.

Брад се изкашля. Разглеждаше ме с безцветните си очи.

— Твърде голям си, за да се връзваш на приказки за духове, нали?

— Ами да. Предполагам — отвърнах неуверено.

 

 

Прекарахме остатъка от деня да помагаме на Брад в градината. Плевенето не влиза в представите ми за забавление. Но след като Брад ни показа кои растения са полезни и кои не, двамата с Тери си поиграхме добре, особено с инструментите, които ни даде.

Същата вечер ядохме сладкиш с праскови за десерт и той беше страшно вкусен. Агата и Брад искаха да им разкажем за училище и за нашите приятели.

След вечеря Брад ни покани да играем на вист. Този път се справих далеч по-добре. Брад ме заплаши с пръст само един-два пъти.

Не ми беше никак лесно да заспя. Пердето на прозореца бе съвсем прозрачно и луната грееше право в лицето ми. Имах чувството, че ме осветяват с прожектор.

Опитах се да си скрия лицето с възглавницата, но не можех да дишам. Тогава закрих очите си с ръце, но скоро ръцете ми започнаха да изтръпват.

Дръпнах чаршафа над главата си. Така бе далеч по-добре.

Затворих очи. Щурците вдигаха ужасна врява.

Изведнъж чух нещо да се удря отвън в стената. Трябва да е клон от дърво, рекох си.

Още едно тупване. Пъхнах се малко по-навътре под завивките.

Когато за трети път чух шума, въздъхнах и отметнах чаршафа.

Станах и огледах бавно стаята. Нищо.

Пак легнах.

Дъските на пода до вратата изскърцаха.

Обърнах се към прозореца.

Нещо помръдваше зад пердетата.

Нещо бледо. Призрачно.

Дъските изскърцаха отново и призрачната фигура се люшна към мен.