Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (25)

25

— Нееееее! — извика Нат и зарови лице във фланелката на сестра си. Сам и Луиза стояха като истукани. Трепкащата светлина на факлата озаряваше вцепенените им от ужас лица.

Харисън Садлер стърчеше на входа и запречваше единствената посока, в която можехме да избягаме. Хлътналите му очи ни стрелкаха един по един.

Зад него дъждът се стелеше като непрогледна пелена, раздирана само от блясъка на светкавиците.

Той се обърна към нас двамата с Тери.

— Вие доведохте призраците тук — рече.

— Ти си призракът! — извика Сам.

Нат се разрева и се притисна още по-силно към Луиза.

— Вие плашите хората от доста време насам — говореше старецът на трите треперещи деца. — Повече от триста години. Време е да напуснете това място. Време е да си отдъхнете.

— Той е побъркан! — извика ми Луиза. — Не го слушайте!

— Не му позволявайте да ви мами — добави Сам. — Погледнете го! Вижте очите му! Вижте как живее — съвсем сам, в тъмна пещера! Той е тристагодишният призрак. Той ви лъже!

— Не ни причинявай зло! — хленчеше Нат и се притискаше към Луиза. — Моля те, недей!

Дъждът внезапно отслабна. От входа на пещерата се стичаха ручеи. Прокънтя гръмотевица, но отдалече. Бурята се преместваше към морето.

Извърнах се и забелязах странно изражение на лицето на Тери. За моя изненада тя се усмихваше.

Изведнъж разбрах защо се бе съгласила да се върнем в пещерата и отново да се срещнем с ужасния старец.

Тери искаше да разреши загадката. Беше готова на всичко, за да узнае истината.

Кой е призракът?

Дали е Харисън Садлер? Или Харисън казва истината? Тогава призраци са нашите трима приятели!

Сестра ми е луда, помислих си и поклатих глава. Рискува нейния и моя живот заради някаква загадка.

— Пусни ни да си идем — примоли се Сам на стареца. — Пусни ни и няма да кажем никому, че сме видели призрак.

Откъм входа нахлу вятър и разлюля пламъка на факлата. Очите на Харисън сякаш бяха станали още по-тъмни.

— Толкова дълго чаках да ви вкарам тук — произнесе той.

Луиза внезапно протегна ръка към Тери.

— Помогни ни! — извика тя. — На нас вярваш, нали?

— Знаеш, че сме живи, че не сме призраци — обърна се Сам към мен. — Помогни ни да се отървем от него. Той е зъл, Джери. Виждали сме злините, които прави.

Наведох глава.

Кой казваше истината? Кой е живият? И кой е мъртъв от триста години?

Светлината на факлата озаряваше лицето на Харисън. Той отметна със свободната си ръка косата си назад. След това неочаквано оголи устни и изсвири пронизително.

Сърцето ми подскочи. Какво беше това? Защо старецът свиреше така?

И тогава чух стъпки — забързани стъпки по каменния под на пещерата.

Една приведена черна фигура изскочи от мрака.