Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (10)

10

Издадох сподавен вик и се задърпах.

Студените пръсти охлабиха хватката си.

— Шшшт — прошепна Тери. — Аз съм.

Изръмжах ядосано.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Няма значение — рече тя. — А ти какво си мислеше, че правиш?

— Аз ли… просто търся плажната кърпа — отвърнах.

Тери се засмя.

— Търсеше призрака, Джери. Признай си.

И двамата вдигнахме погледи към пещерата.

— Виждаш ли светлинката? — прошепнах.

— А? Каква светлина?

— Трепкащата светлина в пещерата — отвърнах нетърпеливо. — Какво ти става? Да нямаш нужда от очила?

— Съжалявам. Не виждам никаква светлина — настояваше Тери. — Пещерата е съвсем тъмна.

Погледнах към входа. Наистина беше тъмно.

Права беше. Трепкащата светлинка беше изчезнала.

 

 

Същата нощ, докато лежах в леглото, се опитах да приложа един метод, който нашият учител по физика г-н Хендриксън нарича „умение за критично мислене“. Това означава да се опитате да подредите фактите и да направите логично заключение.

Ето защо се запитах: Какво знам всъщност?

Зная, че имаше светлина. После тя изчезна.

Какво е обяснението? Оптическа илюзия? Моето въображение? Сам?

Под прозореца излая куче.

Странна работа, рекох си. Не бях виждал кучета наоколо.

Запуших ушите си с възглавницата.

Лаенето се усилваше, ставаше все по-предизвикателно. Идеше зад стената.

Седнах и се заслушах.

Спомних си какво ни бе казал Нат. Кучетата надушват духовете.

Затова ли лаеше толкова развълнувано това куче?

Да не е надушило призрака?

Целият разтреперан, скочих от леглото и се прокраднах до прозореца.

Погледнах навън.

Не видях никакво куче.

Заслушах се.

Лаят беше секнал.

Щурците пееха. Клоните на дърветата шумяха.

— Ела, куче — повиках тихо.

Никакъв отговор. Потреперих.

Тишина.

Какво става тук? — запитах се.

 

 

— Шшшшт. Ще ги изплашиш — прошепна Тери.

Ранното слънце все още беше червеникава топка ниско над хоризонта, когато наближавахме гнездото на чайките, открито от Тери предния ден.

Зяпането на птици бе третото любимо хоби на Тери. За разлика от копирането на надписи от надгробни камъни и събирането на диви цветя, с това можеше да се занимава и вкъщи, от прозореца на нейната стая.

Проснахме се на скалата. Само на десетина крачки от нас майката се опитваше да върне трите си малки обратно в гнездото. Тя писукаше пронизително и ги преследваше насам-натам.

— Не са ли сладки бебчетата? — прошепна Тери. — Приличат на плюшени играчки.

— На мен ми приличат на плъхове — озъбих се аз.

Тери ме сръга с лакът.

— Не бъди чудовище.

Известно време ги наблюдавахме мълчаливо.

— Разкажи ми сега за кучето, дето лаяло снощи — попита Тери. — Не мога да повярвам, че не съм го чула.

— Няма нищо за разказване — отвърнах. — Когато изтичах до прозореца, то млъкна.

Долу на брега видях тримата ни нови познати — по къси панталонки и фланелки, да се разхождат боси по пясъка. Скочих и се затичах към тях.

— За къде се забърза? — извика Тери зад мен.

— Искам да им кажа за трепкащата светлина — викнах през рамо.

— Почакай! — извика Тери и стана да ме последва.

Заслизахме надолу към брега. Видях, че Сам носи няколко стари въдици, а Луиза — кофа с вода.

— Здравейте — посрещна ни тя почти радостно.

— Хванахте ли нещо? — попитах.

— Не — отвърна Нат. — Още не сме хвърляли въдици.

— Какво има в кофата тогава? — попитах.

Нат бръкна вътре и извади дребна сребриста риба.

— Цаца. Ползваме я за стръв.

Наведох се и надникнах в кофата. Вътре имаше още дузина дребосъци, които щъкаха насам-натам.

Брей.

— Искате ли да дойдете? — покани ни Луиза.

Двамата с Тери се спогледахме. Идеята ни се стори примамлива. А и ще може да попитаме уж случайно за пещерата.

— Разбира се — отвърнах. — Защо не?

Последвахме ги до едно сенчесто място на брега.

— Обикновено тук хващаме по нещо — обясни Сам.

Той извади една малка рибка от кофата и подпря пръчката на крака си. С ловки движения закачи рибката на кукичката, сетне ми подаде пръчката. Рибката подскачаше нагоре-надолу.

— Ще опиташ ли? — попита.

Зачудих се защо изведнъж стана толкова любезен. Дали Луиза не го бе убедила? Или ме подготвяше за поредната шега.

— Разбира се, че ще опитам — отвърнах. — Какво да правя?

Сам ми показа как се хвърля примамката.

— Не се безпокой. Никой не се е научил отведнъж. Ще ти трябват доста тренировки.

Този Сам определено бе различен от другия, когото познавах. Може би му е нужно известно време, преди да се сприятели, рекох си.

— А сега какво да правя? — попитах.

— Хвърляй и вади — посъветва ме той. — Като усетиш дръпване, викай ме.

Сам се обърна към Тери.

— Искаш ли и ти да опиташ?

— Разбира се! — отвърна тя.

Сам се наведе да извади една цаца от кофата.

— Недей — спря го Тери. — Аз сама ще се справя.

Сам отстъпи назад и й предостави честта. Сигурен съм, че Тери искаше да се изфука. Никога досега не съм я виждал да поставя жива стръв. Мрази лигавите животни.

Тери започна да хвърля въдицата си без чужда помощ. Не се сдържах и тъкмо се готвех да я обвиня, задето се прави на по-голяма, когато кукичката й се закачи в клоните на дървото над нас.

Това разсмя всички — особено след като рибката се откачи от куката и падна в косата й. Тери изпищя, размаха ръце и рибката тупна във водата.

Сам толкова се смя, че седна на скалата. Останалите не падахме по-долу. Накрая всички налягахме по брега.

Моментът ми се стори подходящ, за да повдигна въпроса за пещерата.

— Знаете ли какво? — подех. — Снощи слязох на брега и забелязах трепкащата светлина в пещерата, за която говорехте.

Усмивката на Сам се стопи мигновено.

— Наистина ли?

Луиза ококори уплашено очи.

— Ти… не си се качвал там, нали? Моля те, кажи, че не си.

— Не, не съм влизал вътре — успокоих я.

— Защото е много опасно — продължи тя. — Не бива да се качваш горе. Наистина.

— Да, така е — побърза да се съгласи Сам. Очите му ме изгаряха.

Погледнах към Тери. Знаех какво си мисли. Тези тримата изглеждаха наистина уплашени. Не искаха да го признаят. Не искаха дори да говорим за това.

Но се страхуваха от пещерата.

Защо?

Знаех само едно: че трябва сам да открия отговора.