Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (18)

18

Втренчих очи в трите камъка, докато погледът ми започна да се замъглява.

Три надгробни камъка. Три деца.

Сам, Луиза и Нат.

Всичките починали в първата половина на седемнадесети век.

— Нищо не разбирам — промърморих. Виеше ми се свят. — Просто не мога да разбера.

— Ще трябва да попитаме Брад и Агата — рече Тери. — Тази история хич не ми харесва!

Тичахме почти през целия път до къщата. Пред очите ми все бяха трите камъка.

Сам, Луиза и Нат.

Открихме Агата и Брад в задния двор, настанени на люлеещите се столове.

Агата ни се присмя, когато се втурнахме в градината задъхани.

— Ама вие непрестанно ли търчите? Да имах вашите сили.

— Бяхме на гробището — изстрелях аз. — Трябва да ви питаме за нещо.

— Така ли? Отпечатъци ли снемахте?

— Не можахме да стигнем до тях — призна Тери. — Четохме надписите. Там всички са Садлерови. Всички до един.

Агата продължаваше да се люшка напред-назад. Тя кимна, но не каза нищо.

— Помните ли онези деца, с които се запознахме на брега? — намесих се аз. — Открихме гробове на Сам, Луиза и Нат Садлер. И тримата починали около 1640-та година. Но това са същите имена, като на децата от плажа!

Агата и Брад се люшкаха в синхрон. Агата ми се усмихна.

— Е, и какъв е въпросът ти, Джери?

— Защо има толкова много Садлерови в гробището? — попитах. — И защо на онези камъни са изписани имената на нашите нови приятели?

— Умни въпроси — кимна Брад.

Агата се засмя.

— Хубаво е, че вие двамата сте толкова наблюдателни. Сядайте. Това е дълга история.

Двамата с Тери седнахме на тревата.

— Разказвай — рекох нетърпеливо.

Агата си пое дъх и започна:

— През зимата на 1641-ва голяма група Садлерови, цял един род, пристигнали тук от Англия. Емигранти, дошли да дирят нов живот.

Тя погледна към Брад, който продължаваше да се люшка, загледан в дърветата.

— Зимата била необичайно сурова — заговори отново Агата. — За съжаление, семейството не било подготвено за студа. Те измрели един по един и били погребани в малкото гробище. До 1642-ра не останал почти никой.

Брад зацъка с език и поклати глава.

Агата продължи:

— Вашите приятели Сам, Нат и Луиза са ви далечни братовчеди. Също както ние двамата с Брад. Кръстени са на своите предци, децата, погребани в гробището. Ние също сме кръстени на предците си. В гробището ще откриете паметници на Агата и Брад Садлер.

— Така ли? — попита Тери.

Агата кимна замислено.

— Така е. Но и ние с Брад вече сме готови да се преместим там. Нали, Брад?

Брад поклати глава.

— Не, мамче — отвърна той захилено.

Двамата с Тери се засмяхме.

Радвах се, че получихме обяснение на мислите, които не ни даваха покой. Изведнъж ми се дощя да разкажа на Агата и Брад за призрака в пещерата.

Но Тери започна да говори за диви цветя, а аз се унесох в мисли.

 

 

На следващата сутрин Нат, Сам и Луиза ни очакваха на брега.

— Къде се загубихте? — попитах ги аз. — Чакахме ви вчера следобед.

— Как да дойдем, като валеше? — оправда се Сам. — Не ни пускаха навън.

— Ходихме в старото гробище — каза им Тери.

— Видяхме три надгробни паметника с вашите имена.

Луиза и Сам размениха погледи.

— Това са наши далечни предци — обясни Сам. — На тях сме кръстени.

— Джери каза, че имате план как да се отървете от призрака — прекъсна го Тери.

Сестра ми е много експедитивна.

— Така е — кимна Сам и лицето му стана сериозно. — Елате с нас. — Той тръгна по каменистия бряг към пещерата.

— Къде отиваме? — попитах, след като го догоних. — Няма да се кача пак горе. За нищо на света!

— Аз също — присъедини се Тери. — Не искам пак да ме преследват призраци.

Сам втренчи поглед в мен.

— Няма да влизаме в пещерата. Обещавам.

Той ни отведе при скалите в подножието на пещерата. Вдигнах глава и засенчих очи с длан.

През деня пещерата не изглеждаше толкова страшна. Камъните около нея блестяха ярко. Черният вход не излъчваше заплаха.

Сам посочи нагоре.

— Виждате ли тези черни камъни, струпани върху пещерата?

— И какво? — попитах.

— От вас се иска да се изкатерите и да ги бутнете долу. Камъните ще запушат входа на пещерата и старият призрак ще остане затворен вътре завинаги.

Двамата с Тери се загледахме в грамадните, назъбени камъни. Всеки от тях тежеше поне триста килограма.

— Шегуваш се, нали? — попитах.

Луиза поклати глава.

— Говорим напълно сериозно.

— Да запушим входа на пещерата? — повторих, загледан нагоре. Тъмната дупка приличаше на гигантско черно око. — И това, според вас, ще задържи призрака вътре? А какво ще го спре да не ни подгони отново? Той е призрак, не забравяйте. Може да минава през стените.

— Не, не може — обясни Луиза. — В една стара легенда се казва, че пещерата е светилище. Това означава, че ако злото бъде затворено вътре, няма да може да премине през скалите. Призракът ще бъде вечен затворник на пещерата.

Тери се намръщи.

— Защо тогава вие не бутнете онези камъни?

— Страх ни е — призна Нат.

— Ако не успеем, призракът може да ни подгони — обясни Сам. — Ние живеем тук. Ще намери къщата ни и ще си отмъсти.

— От доста време чакаме някой като вас, за да ни помогне — добави Луиза, като ме гледаше умолително. — Някой, комуто да се доверим.

— Ами ние? — попитах. — Ако се опитаме тази вечер да затворим призрака и не сполучим, няма ли да тръгне подире ни?

— Този път ще действаме заедно — отвърна спокойно Сам. — Всички ние. Ако призракът излезе, Нат, Луиза и аз ще му отвлечем вниманието. Няма да му позволим да види, че сте отгоре.

— Ще ни помогнете ли? Моля ви! — добави Луиза. — Този призрак ни преследва откак се помним.

— Ако се съгласите, толкова много хора ще бъдат щастливи — обясни Сам.

Колебаех се. Толкова много неща можеха да се объркат.

Ами ако скалата не поддаде? Ако призракът се покаже и ни завари двамата с Тери там? Ако се подхлъзнем и паднем в пещерата?

Не, рекох си. Няма начин. Не можем да го направим. Прекалено рисковано е.

Обърнах се да им съобщя решението си.

— Разбира се, че ще ви помогнем — чух Тери да казва.