Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (24)

24

Тери вървеше отпред. Аз пристъпвах след нея. Трите деца ни следваха в редица.

Нощта изведнъж ми се стори по-тъмна, сякаш някой бе намалил светлините. Вдигнах глава и потърсих луната. Но тя бе изчезнала зад гъсти облаци.

На ръката ми падна дъждовна капка, после още една на челото. Вятърът откъм океана се усилваше.

— Да не си полудяла? — зашепнах на сестра ми, когато излязохме на каменистия бряг. — Как можа да се съгласиш?

— Трябва да разрешим тази загадка — каза Тери и погледна нагоре към пещерата. Нямаше и следа от светлината. Нито от стария призрак.

— Това не е някоя от тъпите ти книжки — продължавах ядосано. — Случва се наистина и този път може да загазим здравата.

— Вече загазихме — отвърна тя загадъчно. Добави още нещо, но вятърът отнесе думите й.

Дъждът се усилваше. Падаха едри, тежки капки.

— Тери, спри — настоях аз. — Хайде да се връщаме. Ще кажем на децата, че се отказваме.

Тя поклати глава.

— Нека поне се върнем в къщата и да разкажем всичко на Агата и Брад — молех я. — Утре ще затворим призрака. През деня ще е по-лесно…

Тери продължаваше да върви. Дори ускори крачка.

— Трябва да разрешим тази загадка, Джери — подхвърли тя през рамо. — Онези два прясно изкопани гроба — ужасно ме изплашиха. Трябва да открия истината.

— Но, Тери… истината е, че може да ни убият!

Тя сякаш не ме чу. Избърсах дъждовните капки от челото си. Дъждът плющеше по камъните, сякаш удряха барабани.

Спряхме в подножието на скалата. Високо над нас пещерата тънеше в мрак.

— Ще ви чакаме долу — рече Сам. Все поглеждаше плахо към пещерата. Личеше си, че го е страх. — Този път обещавам да не бягаме, ако призракът се покаже.

— Дано да не се показва — промърморих.

Една светкавица раздра небето над нас.

Потреперих.

— Качете се с нас — предложи Тери на трите деца. — Тук долу не можете да ни помогнете с нищо.

Те се отдръпнаха назад. По лицата им се четеше неописуем страх.

— Елате поне до входа на пещерата — настояваше Тери. — Ако призракът се покаже, ще избягате надолу.

Луиза поклати глава.

— Страх ни е — призна тя.

— Нуждаем се от помощта ви — не се предаваше Тери. — Не искаме призракът да разбере, че сме се изкатерили на върха. Качете се — ще останете на площадката пред входа. После…

— Не! Той ще ни хване и ще ни изяде! — извика Нат.

— С Джери не можем да се изкатерим горе, ако не ни помогнете — запъна се Тери.

Луиза и Сам размениха изплашени погледи. Нат се притискаше към сестра си и трепереше. Дъждът ни шибаше по лицата.

Накрая Сам кимна.

— Добре. Ще ви чакаме при входа на пещерата.

— Нищо не можем да направим, разберете — заизвинява се Луиза. — Този призрак ни е взел страха. Той… той… — гласът й потрепери.

Обърнахме се и започнахме да се катерим. Този път беше много по-трудно. Беше съвсем тъмно, дъждът ни заслепяваше. Скалите бяха влажни и хлъзгави.

Подхлъзнах се веднъж, паднах напред и си издрасках коленете. Още една светкавица проряза небето и озари входа на пещерата.

Качихме се и спряхме на площадката пред входа. Треперех неудържимо. Заради дъжда, студа и от страх.

— Хайде да се постоплим вътре — предложи Тери. — Съвсем за малко.

Трите деца се притиснаха едно към друго.

— Не можем — отвърна Луиза. — Страх ни е.

— Само за малко — настояваше Тери. — Колкото да изтрием дъжда от лицата си. Вижте как вали на талази.

Тя почти избута Луиза и братята й в пещерата. Нат започна да плаче. Стискаше сестра си за ръката.

Една оглушителна гръмотевица ни накара да подскочим.

Това е най-глупавото нещо, което съм правил някога, рекох си аз.

Никога няма да го простя на Тери. Никога.

И тогава откъм входа на пещерата ни озари жълтеникава светлина.

След нея се показа и старият призрак. В едната си ръка носеше запалена факла. По бледото му лице играеше странна усмивка.

— Гледай, гледай — произнесе той с глас, заглушен от дъжда. — Виж кой е дошъл тук.