Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (11)

11

На вечеря седяхме около кръглата маса в гостната. Брад ронеше с ножа зърната от царевичния кочан, за да може да ги яде с вилица.

— Брад — заговорих аз. — Знаеш ли… исках да те питам за пещерата.

Усетих, че Тери ме побутва с крак под масата.

— Какво за нея? — попита Брад.

— Ами… уф… случи се нещо странно… — поколебах се.

Агата завъртя рязко глава.

— Не си влизал в пещерата, нали?

— Не — признах.

— Не бива да ходиш там — предупреди ме тя. — Опасно е.

— Точно за това исках да поговорим — продължих. Забелязах, че всички са спрели да се хранят. — Снощи, когато слизах на брега да търся кърпата, в пещерата трепкаше светлина. Знаете ли какво е това?

Брад ме погледна с присвити очи.

— Оптическа илюзия — рече той лаконично. След това отново се захвана с кочана.

— Не разбирам — рекох. — Какво искаш да кажеш?

Брад остави спокойно царевичния кочан.

— Джери, чувал ли си някога за Северното сияние? Аврора Бореалис?

— Ами да — рекох. — Разбира се, но…

— Такива са и тези светлини — отвърна той и отново се зае да рони царевицата.

— Аха — кимнах. Обърнах се към Агата с надежда тя да ми обясни останалото.

— Случва се в определени периоди от годината — започна Агата. — Във въздуха се насъбира електричество. Тогава цялото небе се подпалва като лампи.

Тя се пресегна към купата.

— Искаш ли още картофи?

— Да, благодаря — усетих крака на Тери отново да ме побутва под масата. Поклатих глава. Брад и Агата грешаха. Това не беше като Северното сияние. Светлините идеха откъм пещерата, не от небето.

Дали те грешаха?

Или ме лъжеха преднамерено?

След вечеря двамата с Тери слязохме на брега. Около луната се носеха облачни повлекла. Сенките ни се разтягаха далеч напред върху пясъчния бряг.

— Лъжат ни — настоявах пред Тери, пъхнал ръце в джобовете на джинсите. — Брад и Агата крият нещо. Не искат да узнаем истината за пещерата.

— По-скоро се тревожат — отвърна сестра ми.

— Сигурно не искат да се нараним. Чувстват се отговорни за нас…

— Тери, виж! — извиках и посочих нагоре към пещерата.

Този път и Тери видя трепкащите светлини.

Докато стояхме, вдигнали глави нагоре, облаците закриха луната и небето притъмня.

— Това не е Северно сияние — прошепнах. — Там горе има някой.

— Хайде да проверим — отвърна ми шепнешком Тери.

Преди още да осъзнаем какво правим, двамата вече се катерехме нагоре. Имах усещането, че съм притеглен от силен магнит.

Трябваше да се кача там горе и да разбера причината за тези светлини.

Зад нас океанските вълни се разбиваха в скалите и хвърляха пръски във всички посоки.

Почти стигнахме при входа на пещерата. Погледнах назад, към брега под нас. Светлината в пещерата продължаваше да мъждука.

Изкатерихме последния скален участък и се изправихме на площадката. Входът на пещерата се издигаше високо над нас.

Надникнах вътре. Колко ли е дълбока пещерата? — зачудих се.

Стори ми се, че зърнах тунел, който водеше встрани.

Пристъпих напред. Тери ме последва отблизо. Виждах, че лицето й е изкривено от страх. Беше прехапала долната си устна.

— Е? — попита ме с дрезгав шепот.

— Хайде да влезем — отвърнах.