Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (27)

27

Факлата затрепери и угасна.

Спусна се непрогледен мрак.

Усещах движение наоколо, драскане по влажния под.

Чувах умолителния шепот на трите призрака. По-близо и по-близо. И тогава една студена ръка ме сграбчи. Изпищях и чух шепот:

— Джери, бягай!

Тери!

Преди да успея да си поема дъх, сестра ми ме задърпа към изхода.

Излязохме на дъжда. Озовахме се на хлъзгавата площадка.

— Бягай! Бягай! — викаше Тери като подивяла.

— Бягай! Бягай!

Думите й се превърнаха в отчаян напев:

— Бягай! Бягай!

Но докато се спускахме надолу по скалите, екотът на гръмотевиците заглуши думите й. Земята се разтресе.

Подхлъзнах се и едва не полетях надолу.

Полузаслепени от дъжда, двамата с Тери се обърнахме тъкмо навреме, за да видим как подредените на върха камъни се катурват надолу.

Удряйки се един в друг, те се изтърколиха на площадката.

Падаха и падаха, докато накрая тъмният вход бе затрупан догоре.

Прикрил очите си с ръце от дъжда, аз се загледах в пещерата. Чаках и чаках.

Чаках да видя дали някой ще излезе.

Но никой не се подаваше.

Нямаше ги децата призраци.

Нито старецът.

Харисън Садлер бе пожертвал живота си, за да залови трите призрака.

Пещерата се озари от блясъка на поредната светкавица.

Сега беше мой ред да задърпам Тери.

— Да вървим — помолих я аз.

Но тя не помръдна. Стоеше под дъжда и не откъсваше очи от пещерата.

— Тери, моля те. Да вървим. Свърши се — рекох и я дръпнах отново. — Решихме загадката. Ужасът свърши.