Р. Л. Стайн
Брегът на призраците (16)

16

„Ела тук.“

Седнал в леглото, смразен от ужас, аз се загледах в прозореца, където се беше появило озареното от лунна светлина лице.

Първо зърнах бледия кичур коса. Сетне широкото чело. Чифт черни очи, сияещи с ярка светлина.

Нат!

Той ми се ухили иззад прозореца.

— Нат! Познах те! — извиках облекчено, скочих от леглото, наметнах се с халата и изтичах при отворения прозорец.

Той се кикотеше.

Надзърнах навън. Сам, който държеше Нат на раменете си, го положи внимателно на земята. До тях стоеше Луиза, с бели шорти за тенис и размъкнат сив пуловер.

— К-какво правите тук бе, хора? — запелтечих. — Изплашихте ме до смърт.

— Не сме искали да те плашим — отвърна Сам. — Видяхме ви с Тери да тичате от брега. Чудехме се какво може да е станало.

— Няма да повярвате! — възкликнах.

Едва сега се сетих, че Брад и Агата може да ни чуят. Не исках да ги събуждам.

— Влизайте в моята стая — махнах на трите деца. — Вътре ще ви разправям.

Сам повдигна Нат до прозореца. Издърпах го при мен. Другите двама се изкатериха след него.

Тримата се настаниха на леглото. Аз се изправих срещу тях.

— Двамата с Тери ходихме в пещерата — разказах им тихо. — Видяхме призрака. Седеше в една кухина, пълна със свещи.

И тримата изглеждаха изненадани от думите ми.

— Той е много стар и страшен на вид — продължих. — Не върви, а сякаш се носи. Когато ни видя, втурна се да ни преследва. Аз паднах и едва не ме сграбчи. Но успях да се измъкна.

— Брей — възкликна Сам. Другите двама ме гледаха с почуда.

— И после какво стана? — попита Нат.

— Побягнахме към къщи с всички сили. Това е.

Настъпи мълчание. Те ме разглеждаха удивено. Опитвах се да си представя какво си мислят. Дали ми вярваха?

Сам пръв се надигна и се приближи към прозореца.

— Не искахме да ти казваме за призрака — рече той и отметна черната си коса.

— Защо? — попитах.

Сам се поколеба.

— Не искахме да те плашим.

Изсмях се презрително.

— Опитвате се да ни изплашите всеки път, когато се срещаме.

— Това е за забавление — обясни Сам. — Но знаехме, че ако разберете за призрака… — Той млъкна.

— И вие ли сте го виждали? — попитах.

Тримата кимнаха едновременно.

— Но не ходим там — каза Нат. — Призракът е много страшен.

— Освен това е опасно — добави Луиза. — Мисля, че той иска да ни убие. — Тя впери очи в мен. — И вас с Тери също.

Неволно потреперих.

— Но защо? Ние нищо не сме му сторили.

— Няма значение. Никой не е в безопасност — отвърна приглушено Сам и погледна към прозореца. — Нали видя скелета в гората? Това ще направи призракът и с теб, ако те хване.

Потреперих отново. Сега вече бях изплашен здравата.

— Има начин да се отървем от призрака — заяви Луиза, прекъсвайки обърканите ми мисли. — Но ни е нужна вашата помощ — продължи тя. — Не можем да го направим без теб и Тери.

Преглътнах уплашено.

— Какво можем да ви помогнем двамата с Тери? — попитах.

Преди да успее да ми отговори, чухме поскърцване над главите ни. И гласове.

Дали не бяхме пробудили Агата и Брад?

Луиза и братята й изтичаха до прозореца и се спуснаха на земята.

— Ще се видим на брега — утре заранта — инструктира ме Сам.

Останах до прозореца и ги изпроводих с поглед, докато се скриха в гората.

В стаята се възцари тишина. Пердето помръдваше лекичко. Загледах се в поклащащите се борове.

С какво можехме да им помогнем, за да се отърват от стария призрак? — зачудих се аз.

Какво можехме да направим?