Агата Кристи
Смърт в Лимсток (43)

5.

Откъде идва страхът? Как се оформя и завладява цялото ви същество? Къде се крият всички страхове, преди да излязат открито?

Само една къса фраза. Чута, отбелязана и никога незабравена:

— Заведи ме някъде — толкова ужасно е да живееш тук, да се чувстваш част от дяволското зло…

Защо бе казала Меган това? Какво зло чувстваше около себе си?

Нямаше нищо в смъртта на госпожа Симингтън, което да кара Меган да чувства зло около себе си.

Защо бедното дете се чувстваше обхванато от дяволското зло? Защо? Защо?

Меган! Невъзможно! Тя не би могла да има нещо общо с тези писма — тези отвратителни и злобни писма.

Оуен Грифит знаеше за подобен случай на Север — ученичка…

Какво беше казал инспектор Грейвс?

Неща за детски ум…

Невинни дами на средна възраст, втренчили поглед в нищото, фъфлещи думи, чието значение не знаеха. Момчета, рисуващи с въглен по стените гротескни фигури.

Не, не, не Меган!

Наследственост? Лоша кръв? Неосъзната наследственост на нещо ненормално? Нещастие за нея, а не нейна грешка, проклятие, легнало върху нея от минали поколения?

„Не съм жена за теб. По-добра съм да мразя, отколкото да обичам.“

О, моя Меган, милото ми момиче! Не това!

Всичко друго, но не това. И тази стара, любопитна дама е сега по следите ти. Тя подозира нещо. Каза, че си имала смелост. Смелост за какво?

Всички тези мисли се въртяха в главата ми като паднали листа, подгонени от вятъра. Всичко полека мина. Но исках да видя Меган, да я видя на всяка цена.

В девет и половина тази нощ излязох от къщи и се отправих към градчето, по-точно към къщата на Симингтънови.

Точно тогава ми хрумна една нова идея за извършителя на престъплението. Идеята за жена, за която в момента никой не мислеше. (А може би Неш я слагаше в сметките си.)

Невероятна, почти невъзможна идея — така бих отвърнал досега, ако някой ми я кажеше. Но вече не беше така. Не, не, невъзможно.

Закрачих по-бързо. Сега беше повече от важно да видя Меган.

Преминах през портата на Симингтънови и се отправих към къщата. Беше тъмна, мрачна нощ. Започваше да вали и видимостта беше лоша. Видях светлина от един от прозорците. За момент се поколебах, след това вместо да отида до входната врата, се промъкнах и клекнах близо до прозореца. Движех се много внимателно, заобикаляйки един голям храст, като се стараех да не издавам нито звук.

Светлината идваше от полудръпнатата завеса, като лесно можеше да се погледне през отвора в стаята.

Сцената, която видях, беше странно мирна и домашна. Симингтън седеше в големия фотьойл, а Елзи Холанд зашиваше скъсана детска риза. Можех много добре да чувам какво си говорят, тъй като горният прозорец беше отворен. Говореше Елзи Холанд:

— Наистина мисля, господин Симингтън, че момчетата са достатъчно големи, за да отидат в подготвително училище. Не че няма да ми е приятно да съм с тях. Толкова съм привързана и към двамата.

— Мисля, че може би сте права за Брайън, госпожице Холанд — отвърна той. — Реших да започне от тази година в „Уинуейз“ — моето старо подготвително училище. Но Колин е малък. Предпочитам да го оставя още една година вкъщи.

— Да, разбира се, виждам какво имате предвид. Наистина Колин е още малък…

Спокойна домашна сцена, спокоен домашен разговор.

Тогава вратата се отвори и влезе Меган. Стоеше много изправена на вратата и усетих напрежение и възбуда в позата й. Кожата на лицето й беше изопната, очите й бяха блестящи и твърди. Тази нощ в нея нямаше нищо детско или неуверено.

Заговори на Симингтън, но без да се обърне към него. (Внезапно си спомних, че никога не бях чувал да го нарича с някакво име. Дали се обръщаше към него с Дик или татко.)

— Искам да говоря с теб, ако обичаш. Насаме.

Той изглеждаше изненадан и не особено доволен.

Промърмори нещо, но Меган продължи да настоява с неприсъщо за нея упорство.

Тя се обърна към Елзи Холанд:

— Имаш ли нещо против, Елзи?

— О, не, разбира се, че не! — Гувернантката скочи от стола си.

Изглеждаше стресната и малко уплашена.

Тя тръгна към вратата, а Меган влезе навътре в стаята.

Само за миг Елзи спря, поглеждайки безмълвно през рамо. Устните и бяха затворени, стоеше съвсем изправена, едната й ръка бе хванала дръжката на вратата, а с другата притискаше към гърдите си иглата и детската блуза.

Затаих дъх, замаян от красотата й.

Когато сега си мисля за нея, винаги си я представям така — застанала до вратата с тази несравнима, безсмъртна перфектност, създадена само от древните гърци. След това тя излезе и затвори вратата. Симингтън напрегнато попита:

— Е, добре, Меган, какво има? Какво искаш?

Тя бе застанала точно до масата. Гледаше към Симингтън и бях поразен от решителността, изписана на лицето й, и твърдостта на погледа й — нещо съвсем ново за мен.

След това разтвори устни и каза нещо, което направо ме разтърси:

— Искам пари.

Искането не подобри настроението на Симингтън. Той отвърна остро:

— Не можа ли да почакаш до утре сутринта? Какво става, не мислиш ли, че държанието ти е неадекватно?

Честен човек, помислих дори тогава аз.

— Искам много пари! — каза Меган.

Адвокатът се изправи във фотьойла си и отвърна студено:

— След няколко месеца ще станеш пълнолетна. Тогава парите, оставени от баба ти, ще ти бъдат дадени.

Тя го гледаше, без да мига.

— Не ме разбра. Искам пари от теб. — Тя продължи, говорейки по-бързо: — Никой не ми е говорил много за баща ми. Не искаха да зная нищо за него. Но аз знам, че е починал в затвора, и знам защо е бил там. За изнудване.

Тя млъкна за момент. Погледът й беше все така твърд, но сега забелязах в него и омраза.

— Добре, аз съм негова дъщеря. И може би ще стана като него. Както и да е, искам да ми дадеш пари, защото, ако не го направиш — тя спря и продължи много бавно, акцентирайки върху всяка дума, — ако не го направиш, ще кажа какво видях да правиш с лекарството в аптечката на майка ми онзи ден, когато тя умря.

Настъпи тишина.

След това Симингтън каза с глас, напълно лишен от емоции:

— Не знам за какво говориш.

— Мисля, че знаеш. — Меган се усмихна. Не беше хубава усмивка.

Той стана, отиде до писалището и извади някаква книжка от джоба си. Написа чек, откъсна го внимателно и се върна обратно. Подаде й го.

— Виждам, че вече си пораснала. Разбирам, че искаш да си купиш нещо много специално — дрехи или нещо подобно. Не знам за какво говориш, не обърнах внимание. Но ето чека.

Меган го погледна и каза:

— Благодаря, като за начало е добре.

Обърна се и излезе от стаята. Адвокатът стоеше вторачен след нея и след затворената врата и после се обърна. Когато видях лицето му, понечих да се хвърля напред.

Бях спрян по най-невероятен начин. Големият храст, който бях забелязал до стената, се размърда. Ръцете на Неш ме сграбчиха и гласът му беше като дихание в ухото ми:

— Спокойно, Бъртън, в името на Бога, спокойно!

След това с огромна предпазливост той се оттегли назад, ръцете му не ме пускаха и аз го придружих.

Зад ъгъла на къщата той се изправи и изтри потта от челото си.

— Разбира се! — каза. — Ти трябваше да се набъркаш и тук!

— Това момиче не е в безопасност — отвърнах. — Видяхте ли лицето му? Трябва да я махнем оттук.

Той сграбчи силно рамото ми.

— Виж какво, Бъртън, сега ти трябва да слушаш.