Агата Кристи
Смърт в Лимсток (31)

1.

Следващата седмица бе според мен най-странната, която бях преживял в Лимсток. Беше като сън, нищо не изглеждаше реално.

Съдебното следствие за смъртта на Агнес Потер бе проведено и почти цял Лимсток присъстваше в залата. Не бяха открити нови факти и единствената възможна присъда беше: „Убийство, причинено от един или повече извършители“.

Така малката Агнес Потер бе скромно погребана в тихия църковен двор и животът в Лимсток продължи както обикновено. Не, последното не беше вярно — в очите на всеки можеше да се види страх. Съседите се следяха. Поне едно нещо бе установено със сигурност по време на следствието — убиецът на Агнес Потер не беше външен човек. Нито скитници, нито някакви непознати бяха забелязани в района по това време. С една дума между жителите на Лимсток бродеше луд убиец, пробол с остър шиш мозъка на беззащитно момиче, почти дете. И никой не можеше да каже кой е той.

Както казах, дните минаваха като в сън. Гледах на всеки срещнат като на убиец. Не беше приятно усещане.

Вечер зад спуснатите завеси на прозорците дълго разговаряхме с Джоана за всички възможни извършители, говорехме и спорехме, повтаряхме всичко отначало, измисляхме различни драматични ситуации и версии, но всички изглеждаха фантастични и невероятни.

Сестра ми твърдо държеше на теорията си за господин Пай. Аз след известно колебание се върнах към първоначалното си подозрение — госпожица Гинч. Но отново и отново обсъждахме всички имена.

Господин Пай?

Госпожица Гинч?

Госпожа Дейн Калтроп?

Еме Грифит?

Емили Бартън?

Партридж?

И през цялото време очаквахме да се случи нещо.

Но нищо не се случи. Доколкото знам, никой не получи анонимно писмо. Неш правеше периодични посещения из града, но нямах понятие с каква цел, нито дали полицията бе напреднала в разследването. Грейвс си беше отишъл.

Емили Бартън дойде на чай. Меган дойде на обяд. Оуен Грифит се занимаваше с практиката си. Ходихме веднъж у господин Пай на чашка шери. Бяхме поканени на чай от викария.

Останах доволен, че госпожа Дейн Калтроп не показа нищо от войнствената напористост, която бе демонстрирала при последната ни среща. Сякаш бе забравила за всичко това. Сега бе погълната от унищожаването на белите пеперуди, които бяха нападнали зелето и калиите й.

Следобедът във викарството бе един от най-спокойните и приятни, които бяхме прекарали напоследък. Къщата на преподобния Калеб Дейн Калтроп бе стара, но добре поддържана и уютна, мебелите в голямата трапезария бяха тапицирани с избелял розов крепон.

Калтропови имаха гостенка, приятна възрастна дама, която през цялото време плетеше нещо от бяла вълна. Пихме ароматен чай с вкусни курабийки. Викарият се присъедини към нас ведро усмихнат и проведохме обичайния високоинтелектуален разговор. Беше много приятно.

Но накрая разговорът все пак стигна до най-голямата местна новина — убийството в Лимсток.

Госпожица Марпъл — така се казваше гостенката, естествено беше много заинтересована от случилото се.

— За толкова малко неща можем да си говорим в провинцията — каза тя, сякаш искаше да се извини за любопитството си.

Изглежда си беше внушила, че убитото момиче е приличало много на нейната прислужница Едит.

— Толкова е симпатична и добра и с такова желание изпълнява всичко, но понякога бавно схваща нещата — беше описанието за Едит.

Освен това се оказа, че госпожица Марпъл имала братовчедка, чиято племенница имала много неприятности с някакви анонимни писма, така че писмата също много заинтересуваха добродушната възрастна дама.

— Кажи ми, скъпа — обърна се тя към госпожа Дейн Калтроп, — какво говорят хората от селото, извинявай, исках да кажа градчето? Какво мислят те?

— Предполагам, че все още подозират госпожа Клийт — намеси се Джоана.

— О, не — отвърна госпожа Дейн Калтроп, — вече не!

Госпожица Марпъл попита коя е госпожа Клийт.

Джоана отвърна, че това е местната магьосница.

— Правилно — подкрепи я съпругата на викария.

Преподобният Калеб промърмори някаква латинска сентенция, предполагам за дяволската сила на вещиците. Ние го изгледахме с уважително, неразбиращо мълчание.

— Тя е много глупава жена — добави госпожа Дейн Калтроп. — Обича да се изтъква. Ходи да събира билки при пълнолуние, като предварително си прави труда всички да знаят.

— И глупавите млади момичета ходят при нея за съвети, предполагам? — попита госпожица Марпъл.

Забелязах, че викарият се готви да ни залее с нов поток от латински мъдрости, и бързо попитах:

— Но защо вече не я подозират в убийство? Всички бяха уверени, че анонимните писма са нейно дело.

— О, да, но момичето е било намушкано с шиш за скара, ако не се лъжа — отговори госпожица Марпъл. — Естествено, това веднага сваля всяко подозрение от госпожа Клийт. Защото, нали разбирате, тя е вещица и може да убие посредством някакво заклинание, без да докосва момичето.

— Странно как старинните суеверия продължават да се тачат, без да губят сила — намеси се викарият. — В ранните християнски времена местните суеверия са били включени в християнската доктрина, като впоследствие най-неприятните постепенно са били елиминирани.

— Тук няма суеверия, с които трябва да се справяме, а факти — рече госпожица Марпъл.

— Много неприятни факти — добавих аз.

— Колко сте прав, господин Бъртън — обърна се към мен възрастната жена. — Но вие, извинете, че навлизам в лични неща, вие сте чужденец за това място и имате широки познания за света в най-различните негови аспекти. Струва ми се, че сте в състояние да намерите решение на този ужасен проблем.

— Най-доброто решение, което успях да открия, беше по време на сън — усмихнах се аз. — В съня ми всичко си бе на мястото и бе абсолютно логично. За нещастие, когато се събудих, не можех да си спомня нищо от великото си откритие.

— Това е много интересно. Бихте ли ми разказали малко по-подробно за този ваш сън?

— О, май всичко започна с глупавата фраза „Няма дим без огън“. Тук я повтарят толкова често, че вече ме дразни, щом я чуя. После смесих това с военни термини — димни завеси, изрезки от вестници, телефонни съобщения — не, това май беше друг сън.

— И какъв беше той?

Възрастната дама бе толкова нетърпелива и напориста с въпросите си, бях сигурен, че имам пред себе си страстен поклонник на Наполеоновата „Книга на сънищата“, която бе настолната книга на старата ми бавачка.

— О, нищо. Елзи Холанд, гувернантката на децата на адвоката Симингтън, се омъжваше за доктор Грифит, а нашият любезен домакин четеше службата на латински („Много подходящо, скъпи“, обърна се госпожа Дейн Калтроп към съпруга си) и тогава госпожа Дейн Калтроп се изправи и каза, че на това трябва да се сложи край.

— Но тази част — продължих с усмивка — бе самата истина. Събудих се точно когато вие произнасяхте тези думи, изправена пред мен.

— И бях напълно права — каза съпругата на викария, — но трябва да призная, че бях много развълнувана.

— Не казахте нищо за телефонните съобщения — изведнъж се обади госпожица Марпъл.

— Страхувам се, че излезе доста глупаво. Не беше в съня ми, а точно преди да се унеса. Когато влязох в хола, забелязах, че Джоана е написала бележка какво да кажем, ако някой се обади.

Госпожица Марпъл се наведе към мен. На бузите й се бяха появили две алени петна.

— Ще ме помислите ли за много груба и невъзпитана, ако попитам какво пишеше в бележката? — Тя погледна Джоана. — Нали ще ме извините, скъпа?

Сестра ми бе силно увлечена от разговора.

— О, няма никакво значение — каза. — Аз сама не мога да си спомня какво бях написала в тази бележка, сигурно е било нещо маловажно. Но може би Джери помни.

Повторих съобщението, доколкото можех да си го спомня, като се забавлявах на значението, което възрастната госпожица му отдаваше.

Мислех, че прозаичното му съдържание ще я разочарова, но тя изглежда беше романтична натура, защото кимна доволно и каза:

— Виждам. Точно това очаквах.

Госпожа Дейн Калтроп веднага полюбопитства:

— Какво, Джейн?

— Нещо съвсем обикновено — отговори тя.

Тя ме гледа известно време и изведнъж заяви:

— Вие сте много умен млад човек, но не сте достатъчно сигурен в себе си. Трябва да преодолеете това чувство за несигурност.

Джоана въздъхна:

— За Бога, не го окуражавайте. Той и без това има прекалено високо мнение за себе си.

— Замълчи, Джоана — скарах й се аз. — Госпожица Марпъл ме е разбрала много добре.

Възрастната дама отново се бе захванала с плетивото си.

— Знаете ли — каза тя замислено. — Да извършиш успешно убийство е все едно да извършиш ловък фокус.

— Бързината на ръката заблуждава окото?

— Не само това. Трябва да накараш хората да гледат в неправилна посока, в нещо, което не е важно в момента — да съумееш да ги заблудиш.

— Добре забелязах. Засега всички гледат в погрешна посока, защото нашият луд убиец е все още на свобода.

— Аз самата съм по-склонна да търся някой умствено здрав — заяви госпожица Марпъл.

— Интересно, в общи линии същото смята и суперинтендант Неш — казах замислено. — Според него убиецът е уважаван член на нашето малко общество.

— Правилно. Много е важно да го имаме предвид.

Всички изразиха съгласие.

Обърнах се към госпожа Дейн Калтроп, която бе седнала зад възрастната дама:

— Неш твърди, че ще има още анонимни писма. Какво е вашето мнение?

— Може би ще има — отговори тя замислено.

— Щом това е мнението на полицията, несъмнено ще има — добави госпожица Марпъл.

— Все още ли съжалявате автора, госпожо?

Госпожа Дейн Калтроп се изчерви.

— Защо не?

— Не мисля, че мога да се съглася с теб, скъпа — каза госпожица Марпъл. — Не и в този случай.

— Тези писма докараха една нещастна жена до самоубийство, причиниха смъртта на едно невинно момиче и създадоха неизказано нещастие и мъка на толкова много хора — заявих разгорещено.

— И вие ли получихте такова писмо, госпожице Бъртън? — обърна се възрастната дама към сестра ми.

Джоана започна да се смее.

— Да, пълно с обиди, обвинения и цинични закани.

— Страхувам се — продължи госпожица Марпъл, — че всички млади и щастливи хора са най-подходяща цел на писача на анонимни писма.

— Точно затова се чудех защо госпожица Елзи Холанд не е получила нито едно писмо — намесих се аз.

Това силно развълнува госпожица Марпъл:

— Тя не е ли гувернантката на децата на господин Симингтън? Тази, която сте видели в съня си, господин Бъртън?

— Да.

— Може и да е получила, но да си мълчи — отбеляза Джоана.

— Не. Аз й вярвам. Също и суперинтендант Неш.

— Мили Боже! — възкликна госпожица Марпъл. — Това е най-интересното нещо, което научавам.