Агата Кристи
Смърт в Лимсток (24)

1.

Преди да напусна къщата, потърсих Меган. Намерих я в градината. Изглеждаше отново предишното жизнерадостно момиче. Поздрави ме доста весело.

Предложих й, ако желае отново да се пресели при нас, но след кратко колебание тя поклати глава:

— Много мило от твоя страна, но мисля, че ще остана тук. Въпреки всичко предполагам, че това е моят дом. И мисля, че мога да оказвам малка помощ в гледането на момчетата.

— Добре — съгласих се, — твоя воля.

— Да, ще остана. Мога ли… възможно ли е…

— Да? — опитах се да я окуража.

— Ако, се случи нещо, мога ли да ти се обадя по телефона и ти ще дойдеш, нали ще дойдеш?

Думите й ме развълнуваха.

— Разбира се, ще дойда веднага. Но какво мислиш, че може да се случи?

— О, не знам. — Тя изглеждаше малко несигурна. — Но сега нещата са точно такива, не е ли така?

— За Бога! — възкликнах. — Само недей да търсиш повече трупове! Не ти се отразява добре.

За миг очите й блеснаха.

— Вярно е. Почувствах се отвратително.

Не ми харесваше, че остава тук, но както тя сама изтъкна, това бе домът й. А и се надявах, че сега Елзи ще се чувства по-отговорна за нея.

Прибрах се в „Литъл Фърз“ заедно с Неш. Докато разказвах на Джоана за случилото се сутринта, Неш разпитваше Партридж. Върна се при нас доста обезкуражен.

— Почти нищо ново не можах да науча. Според вашата прислужница момичето само е казало, че е силно разтревожено за нещо и не знае как да постъпи, затова е възнамерявало да се обърне към Партридж за съвет.

— Партридж казала ли е на някой друг? — попита Джоана.

Суперинтендант Неш кимна.

— Да, казала е на госпожа Емори — вашата дневна прислужница, в смисъл, че има някои млади момичета, които търсят съвет от по-възрастните и не смятат, че с всичко могат да се оправят сами, и че Агнес може и да не била много интелигентна, но била добро момиче, с добри обноски, което уважава възрастните.

— Всъщност Партридж се е хвалила — промърмори Джоана, — а госпожа Емори светкавично е разпространила новината из селото.

— Точно така, госпожице Бартън.

— Едно нещо ме учудва — намесих се аз. — Защо аз и сестра ми сме включени в списъка на Отровното перо? Ние сме временни пришълци тук и никой не би могъл да има нещо против нас или да ни мрази.

— Не отчитате манталитета на неизвестния автор. Всичко, което може да бъде очернено, е подходящ материал. При тези хора омразата е насочена, така да се каже, към цялото човечество.

— Предполагам, че точно това имаше предвид госпожа Дейн Калтроп — каза Джоана замислено.

Неш я погледна въпросително, но тя не се зае да му обяснява.

— Не знам дали сте огледали внимателно плика на писмото, което получихте, госпожице Бъртън. Но ако го бяхте направили щяхте да забележите, че пликът всъщност е адресиран до госпожица Бартън, впоследствие „а“ е променено на „ъ“.

Тази забележка на суперинтендант Неш, разбрана и осмислена правилно, би ми дала ключа към цялата загадка, но за жалост никой не й обърна внимание.

Той си тръгна, аз останах да разговарям с Джоана. Тя ме попита:

— Ти не мислиш, че това писмо е било адресирано до Емили Бартън, нали?

— Съмнявам се, че би започнало с: „Ти, боядисана кукло…“ — забелязах и Джоана се съгласи с мен.

След това ми предложи да се разходя до селото.

— Трябва да разбереш какво говорят хората. Тази сутрин друга тема няма да има!

Предложих й да дойде с мен, но за мое учудване тя отказа. Заяви, че имала работа в градината. Спрях се на вратата на стаята и тихо казах:

— Надявам се, че Партридж е добре?

— Партридж!

Учудването й ме накара да се засрамя от хрумналата ми идея, затова отвърнах с нотка на извинение:

— Просто се чудех. Тя е доста особена в някои неща. Мрачна стара мома — нали разбираш, такива хора често имат мании.

— Това не е религиозна мания, или поне ти ми каза, че Грейвс смята така.

— Да, казва се сексмания. Понякога двете се свързани или са много близки помежду си, доколкото разбрах. Тя е жена, вдъхваща респект, но не забравяй, че е била затворена тук дълги години с много възрастни жени.

— Какво ти внуши тази мисъл?

— Виждаш ли, за всичко имаме единствено нейната дума. Имам предвид това, което Агнес й е казала. Нали така? А предположи, че Агнес се е обадила на Партридж да попита защо тя е идвала и е оставила писмо в този ден, а Партридж й е отговорила, че ще й се обади следобед и ще й обясни?

— И след това е дошла при нас да ни попита дали момичето може да дойде тук?

— Да.

— Но Партридж изобщо не е излизала този следобед.

— Не можем да сме сигурни в това. Спомни си, че ние също бяхме навън през това време.

— Да, прав си. Предполагам, че е възможно. — Джоана се замисли. — Но въпреки всичко не мисля, че това е вярно. Не мисля, че Партридж има нужната интелигентност, за да прикрие следите върху писмата, да изчисти отпечатъците и всичко останало. Знаеш, че за това се изисква не само омраза, но и интелигентност. Не мисля, че тя я притежава. — Джоана направи пауза и добави бавно:

— Предполагам, че те са сигурни, че е жена, нали?

— Да не мислиш, че е мъж? — извиках невярващо.

— Не, не обикновен мъж. Но даден тип мъж! Всъщност аз мисля за господин Пай.

— Значи твоят заподозрян е господин Пай?

— Не чувстваш ли ти самият, че това е възможно? Той е от хората, които са самотници — нещастни и злобни. Всеки му се подиграва. Не можеш ли да си го представиш тайничко да мрази всички нормални и чувствителни хора и да чувства по свой особен начин удоволствие от това, което прави?

— Грейвс каза, че е стара мома на средна възраст. — Сбъркан човек — изрекох бавно аз.

— Точно така. Богат е, но парите не могат да му помогнат. Имам чувството, че е малко откачен. Той наистина е един вдъхващ страх малък човек!

— Не забравяй, че той също е получил едно от тези писма.

— Но ние не знаем това със сигурност — отговори Джоана. — Само мислим така. Всичко, което видяхме, може да е една добре изиграна роля.

— В наша чест?

— Да. Достатъчно е умен да помисли и за това и да не преиграе.

— Трябва да е много добър актьор.

— Естествено, Джери. Който и да е, извършителят е първокласен актьор. За него това е неразделна част от удоволствието.

— За Бога, Джоана, не говори, сякаш знаеш всичко. Караш ме да се чувствам неудобно. Като че ли познаваш добре психиката на този престъпник!

— Мисля, че наистина я разбирам. Просто чувствам, че мога да разбера настроенията му. Ако не бях Джоана Бъртън, ако не бях млада и достатъчно привлекателна, способна да прекарвам времето си добре, ако бях — как да се изразя — зад решетка и да гледам останалите как се радват на живота, може би и в мен би се надигнала черна вълна от зло, което да ме кара да наранявам, да измъчвам, дори да унищожавам?

— Джоана? — Сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя потрепери, вперила очи някъде зад мен, и после ми се усмихна.

— Изплаших те, нали, Джери? Но мисля, че този е най-добрият начин за разрешаване на проблема. Трябва да влезеш в кожата на този човек, да почувстваш какво го кара да върши тези неща и едва тогава би могъл да предвидиш каква ще бъде следващата му постъпка.

— По дяволите! — казах аз. — И аз дойдох тук да си почивам и да се интересувам от дребните, мили скандалчета. Дребни, мили скандалчета: клевети, хулене, мръсен език и убийства.