Агата Кристи
Смърт в Лимсток (20)

5.

По време на вечерята Джоана попита Партридж дали партито й е имало успех.

Лицето на Партридж почервеня и тя застана още по-изправена, ако изобщо би могла да го направи.

— Благодаря ви госпожице, но Агнес изобщо не се появи.

— О, съжалявам.

— За мен това няма значение — отвърна прислужницата. Беше толкова изпълнена с възмущение, че изрази недоволството си пред нас: — Не мислех да я каня! Самата тя се обади по телефона, каза, че имала нещо, което би могла да сподели с мен, и понеже днес бил свободният й ден, помоли да дойде и да си поприказваме. И аз се съгласих, тъй като получих позволение от вас. И след всичко това нито следа от нея? Нито дума за извинение, макар да си мисля, че утре сутринта ще получа пощенска картичка, в която ще се извини за случилото се. Днешните момичета не си знаят мястото, просто не знаят как да се държат.

Джоана се помъчи да смекчи наранените чувства на Партридж.

— Може би не се е чувствала добре. Не позвънихте ли да разберете?

Партридж отново изпъчи гърди.

— Не, госпожице, не го направих. Наистина не го направих. Ако Агнес иска да се държи невъзпитано, това си е нейна работа, но когато се видим, ще й обясня някои неща.

Партридж излезе от стаята все още зачервена от смущение. С Джоана избухнахме в смях.

— Най-вероятният случай от книгата „Съветите на леля Нанси“ — казах аз. — „Моят приятел е много студен към мен, какво би трябвало да направя?“ Биха могли да извикат Партридж за съвети. Всъщност, надявам се, че сега Агнес и приятелят й са една от тези безделни двойки, прикрили се в най-затънтените и тъмни места, на които внезапно налиташ. Карат те да се чувстваш ужасно неудобно, но те не ти обръщат никакво внимание.

Джоана също се засмя и каза, че се надява всичко да е така, както го казвам.

Започнахме да говорим за анонимните писма и да се чудим как се чувстват Неш и меланхоличният Грейвс.

— Днес се навършва точно една седмица — каза Джоана — от самоубийството на госпожа Симингтън. Мисля, че вече би трябвало да са се добрали до нещо.

Отговорих й нещо неясно. Някъде дълбоко в мен беше започнало да расте нещо несигурно и мъгляво. По някакъв начин то беше свързано с думите на Джоана „точно една седмица“. Чувствах, че трябва някак си да съпоставя нещата. Може би неслучайно в главата ми се беше загнездило съмнение.

Както и да е, всичко вече се бе задействало. Чувството за несигурност се бе засилило и беше преминало в нещо като страх.

Джоана внезапно забеляза, че не слушам остроумните й забележки за хората в селото.

— Какво става. Джери?

Не отговорих. Умът ми беше зает да подрежда парчетата от мозайката.

Самоубийството на госпожа Симингтън… Тя е била сама вкъщи този следобед… Сама, защото прислужницата е имала свободен ден… Точно преди седмица.

— Джери, какво…

Аз я прекъснах:

— Джоана, прислужниците имат само един свободен ден през седмицата, нали така?

— Да, и една събота всяка втора седмица. Но какво…

— Съботите нямат значение. Но всяка седмица са свободни в един и същи ден, нали?

— Да. Обикновено така се прави.

Тя ме гледаше с любопитство. Явно не схващаше посоката на разсъжденията ми. Прекосих стаята и позвъних на звънеца. Партридж влезе в стаята.

— Кажете ми — попитах я аз, — тази Агнес Потер, тя работи ли някъде?

— Да, сър. При госпожа Симингтън. Всъщност сега вече е при господин Симингтън след нещастното събитие.

Поех дълбоко въздух, погледнах към часовника — беше десет и половина.

— Дали вече се е прибрала, Партридж, как мислите?

Тя ме погледна подозрително.

— Да, сър. Там прислужниците трябва да се приберат в десет. Господин Симингтън е доста старомоден за тези неща.

— Ще се обадя по телефона — казах аз.

Отидох в хола, последван от Партридж и Джоана. Партридж изглеждаше разярена, а сестра ми — учудена.

— Какво ще правиш, Джери? — попита ме тя, докато избирах номера.

— Искам да се уверя, че момичето се е прибрало живо и здраво.

Прислужницата изсумтя — не каза нищо, просто изсумтя. Но аз пет пари не давах за това.

Елзи Холанд отговори на обаждането ми.

— Съжалявам, ако съм ви събудил — казах. — Обажда се Джери Бъртън. Прислужничката ви Агнес върна ли се вече?

Едва когато произнесох тези думи, се почувствах малко глупаво. А ако момичето се беше върнало и всичко беше наред, как, по дяволите, бих обяснил повода за обаждането си. Трябваше да накарам Джоана да попита, макар че и тогава щеше да има нужда от някакво малко обяснение. Вече виждах пред себе си нова вълна, обхванала Лимсток, като на прицел този път щяхме да бъдем аз и непознатата за мен Агнес Потер. Гласът на Елзи Холанд естествено звучеше много изненадано:

— Агнес? О, тя сигурно вече е тук…

Почувствах се като глупак, но не престанах да упорствам:

— Имате ли нещо против просто да проверите дали се е прибрала, госпожице Холанд?

Едно нещо може със сигурност да се признае на гувернантките — свикнали са да изпълняват нещата, които им се казват. И без да задават въпроса защо! Елзи Холанд постави телефонната слушалка до телефона и послушно отиде да провери.

След две минути отново чух гласа й:

— Още ли сте на линията господин Бъртън?

— Да.

— Всъщност, Агнес още не се е върнала.

От другия край на линията чувах гласове и след момент се обади господин Симингтън:

— Ало, Бъртън, какво има?

— Прислужницата ви Агнес още ли не се е прибрала?

— Да, така е. Госпожица Холанд току-що провери. Какво има? Да не би да се е случил някакъв инцидент с нея?

— Не е имало инцидент — отговорих аз.

— Искате да кажете, че имате основание да вярвате, че нещо се е случило на момичето?

— Няма да се учудя — отговорих мрачно.