Агата Кристи
Смърт в Лимсток (2)

2.

Виждам, че започнах зле своя разказ. Не съм описал Лимсток, а без да се знае какво представлява Лимсток, ще е трудно да се разбере моята история.

Ще започна с миналото. Лимсток има своите корени в древността. По време на норманското нашествие е бил важен център. Значението му е било предимно свързано с религията. Лимсток има своята обител с традиционно силни и амбициозни игумени в миналото. За да са чисти пред съвестта си и Бога, местните лордове и барони са давали част от земите си на обителта, която станала много богата и имала силно влияние върху областта в продължение на много векове. Но по времето на Хенри VIII манастирът споделил съдбата на останалите си събратя и бил лишен от владенията си. Последвало управление от лорд и градът продължил да бъде важен център — имал богатства, права и привилегии.

След това някъде около хиляда седемстотин и някоя година техническият прогрес изпратил Лимсток в застояли води. Замъкът на лорда западнал и накрая се срутил. Наблизо не минавали нито важни пътища, нито железопътни линии. Градът се превърнал в малко провинциално село с пазар, незначително и забравено, заобиколено от ниви и ферми, едно от малкото останали кътчета, където природата все още не бе прогонена от настъпващата по всички фронтове цивилизация.

Пазарът беше веднъж седмично и в този ден всички улици и пътища се изпълваха с дребен и едър рогат добитък. Два пъти в годината се организираха конни надбягвания, на които обикновено се състезаваха малко известни коне. Главната улица бе очарователна, изтеглените леко назад къщи изглеждаха като че ли не на място със своите магазини, намиращи се в приземните етажи. По витрините им бяха изложени франзели, кифли, зеленчуци и плодове. Имаше дълъг, малко накриво разположен магазин за платове, голям и малко страшен железарски магазин, красива пощенска сграда, редица други магазини с най-разнообразен асортимент, две съперничещи си месарници и един супермаркет. Лекарят бе един, една бе и адвокатската кантора „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, църквата бе красива и неочаквано голяма, датираща от хиляда четиристотин и двайсета година, вътре в нея имаше древни саксонски гробове. Към останалите забележителности можеха да се причислят ново, ужасно грозно училище и две кръчми.

Накратко, това представляваше Лимсток. Насърчавани от Емили Бартън, всички, които се смятаха за важни, ни посетиха. Джоана си купи ръкавици и кадифена барета, която не й отиваше чак толкова, и се зае да връща визитите.

Това бе ново и интересно за нас. Не бяхме обречени да прекараме тук живота си. Всичко бе само една интерлюдия. Приготвих се да изпълня препоръките на Маркус Кент и да се заинтересувам живо от съседите си. Двамата с Джоана се забавлявахме. Припомних си инструкцията да се развличам с местните скандали. Но със сигурност никога нямаше да мога да предположа по какъв начин тези скандали щяха да бъдат предложени на вниманието ми.

Най-странно от всичко бе писмото и когато то дойде, ни стана по-забавно от всичко останало.

Спомням си, че пристигна, докато закусвахме. Разгледах го, без да бързам, по онзи ленив начин, към който прибягваме, когато нямаме какво да правим и се стремим да удължим максимално и най-незначителното събитие. Забелязах, че е изпратено от селото. Адресът бе написан на машина.

Отворих това писмо преди другите две, които бяха с лондонски печат, защото знаех съдържанието им: едното бе сметка, другото бе от наш доста скучен братовчед. Върху лист хартия бяха налепени думи и букви, изрязани от вестници. В първия момент само го разглеждах учуден и стреснат от вида му. Когато започнах да чета, ахнах от изненада.

Сестра ми, която се мръщеше над някакви сметки, ме погледна.

— Хей — каза. — Какво е това? Изглеждаш разтревожен.

С най-груби и нецензурни изрази авторът на писмото изразяваше мнението, че ние с Джоана не сме брат и сестра. С огромно въображение бяха описани сексуални сцени, които можеха само да бъдат продукт на изключително болно въображение. Но в никакъв случай не можеха да влязат сред бисерите в световната литература, тъй като езикът бе просташки.

— Това е едно твърде долно анонимно писмо.

Продължавах да съм под влиянието на първоначалния шок. Не можех да предполагам, че нещо толкова тъмно и мръсно може да се случи в спокойния, пасторален Лимсток.

Джоана изведнъж прояви жив интерес:

— И какво пише в него?

Забелязал съм, че в романите анонимните писма с долно и отвратително съдържание никога не се показват на героините, ако е възможно. Подразбира се, че жените на всяка цена трябва да бъдат защитени от шока, който подобни писания могат да причинят върху деликатната им нервна система.

Със съжаление трябва да призная, че и през ум не ми мина да скрия писмото от Джоана. Дори изпитвах удоволствие, докато й го подавах.

Тя затвърди моята вяра в нейната твърдост, като отбеляза само:

— Каква гадост! Бях чувала за анонимни писма, но никога не бях виждала. Всичките ли са като това?

— Не мога да ти кажа. На мен също ми се случва за пръв път.

Джоана започна да се смее:

— Ти си бил прав за грима ми, Джери. Предполагам, че наистина ме вземат за жена с леко поведение.

— Това — добавих — в съчетание с факта, че баща ни беше висок, тъмен мъж с дълго, тясно лице, а майка ни — русокосо, синеоко, нежно, мило създание. Аз приличам на него, а ти — на нея.

Тя кимна замислено:

— Да, никак не си приличаме. Никой не би ни взел за брат и сестра.

— А някой със сигурност е решил да направи капитал от това.

Джоана обяви, че смята цялата история за изключително смешна.

Като поклащаше замислено писмото, тя попита какво ще правим с него.

— Мисля, че най-правилната процедура ще бъде да го хвърлим в огъня с остро възклицание на отвращение.

Подкрепих думите си с действия, които Джоана аплодира:

— Направи го великолепно. Трябвало е да станеш актьор. Хубаво е, че имаме камина, нали?

— Права си, кошчето за боклук щеше да бъде далеч не толкова драматично — съгласих се. — Разбира се, можех да го запаля и да гледам как гори бавно — или бавно да гледам как гори.

— Да, но нали знаеш, че обикновено, когато искаш да изгориш нещо, то не гори. Можеше да се наложи да драскаш клечка след клечка.

С това изчерпихме всички шеги около необичайната случка.

Сестра ми се изправи и отиде до прозореца. След това изведнъж се обърна и рязко попита:

— Чудя се кой ли го е написал.

— Вероятно никога няма да разберем.

— Да, вероятно.

Тя дълго мълча, след това каза:

— Като се замислиш, не е чак толкова смешно. Знаеш ли, мислех, че те… те ни харесват.

— Харесват ни. Според мен това е някой идиот, който е на път да откачи напълно.

— Дано да е така. Уф, отвратително!

След тези думи тя излезе на слънце. Докато пушех лулата си след закуска, си помислих, че беше съвсем права. Наистина беше отвратително. Някой ни мразеше за това, че бяхме дошли тук, някой мразеше младата, свежа красота на Джоана — някой искаше да ни нарани. Да се надсмиваме над случилото се може би беше най-правилно, но всъщност съвсем не беше смешно…

Тази сутрин дойде доктор Грифит. Бях се договорил с него да ме преглежда всяка седмица. Харесвах Оуен Грифит. Беше тромав човек, който се движеше непохватно, но имаше внимателни и сръчни ръце. Говореше бързо, на пресекулки и бе доста свенлив.

Според него възстановяването ми беше окуражително. После добави:

— Чувствате се добре, нали? Въобразявам ли си или наистина нещо ви боли тази сутрин?

— Не, не е точно така. С кафето на закуска пристигна едно мръсно анонимно писмо, от което все още изпитвам неприятен вкус в устата.

Той пусна чантата си на пода. Лицето му изразяваше възбуда.

— Нима и вие сте получили едно от тях?

Стана ми интересно.

— Значи и други хора получават анонимни писма, така ли?

— Да. От известно време.

— О — казах, — разбирам. Бях останал с впечатлението, че присъствието ни тук е нежелано.

— Не, не, нищо подобно. Обаче… — Той се запъна, после продължи: — Какво пишеше в писмото? Понеже… — Изведнъж се изчерви, изглеждаше много притеснен. — Може би не би трябвало да питам?

— С удоволствие ще ви кажа. Пишеше, че готината мадама, която съм довел със себе си, изобщо не ми е сестра. И това е, ако мога да се изразя така, бодлеризираната версия.

На тъмното му лице се изписа гняв.

— Възмутително! Сестра ви… Тя не се ли притесни?

— Джоана може да изглежда като ангел небесен, но е изключително съвременно момиче и не се трогва лесно. Намери писмото забавно. Досега подобно нещо не се бе случвало нито на мен, нито на нея.

— Слава Богу! — възкликна Грифит.

— И в края на краищата според мен това е единствено правилното отношение — добавих твърдо. — Смехория, граничеща с абсурд.

— Да — вметна Оуен Грифит. — Единствено…

— Точно така — прекъснах го. — „Единствено“ е точната дума!

Без да се засегне, той продължи мисълта си:

— Бедата е там, че това нещо започна да придобива все по-широки размери.

— Мога да си представя.

— Трябва да знаете, че вероятно се отнася за патологичен случай.

Кимнах.

— Имате ли някаква представа кой може да е анонимният извършител?

— Не. А бих желал да зная. Искате ли малко теория? Обикновено анонимните писма се изпращат по две основни причини — или е конкретно насочена срещу един човек или група хора, с една дума, мотивирана е — някой мрази (или си въобразява, че мрази) някого и избира особено долен и подъл начин да задоволява това си чувство. Постъпката може да е грозна и отблъскваща, но не е задължително извършителят да е луд. Обикновено този тип се открива лесно — уволнен прислужник, ревнива съпруга и тъй нататък. Но ако омразата е обща, не конкретно насочена, става много опасно. Писмата се изпращат безразборно и служат за удовлетворяване на някакво голямо разочарование на автора. И както вече казах, тези хора са определено патологични случаи. Тяхната лудост непрекъснато нараства. Те не могат да спрат. Накрая, разбира се, ги залавят — най-често това са хора, за които е невероятно да се предположи, че са способни на подобни постъпки, но фактът си е факт. Миналата година в другия край на страната беше избухнала подобна епидемия — оказа се, че авторката е началничката на тъкачното отделение в една голяма текстилна фабрика. Тиха, скромна жена, работела във фабриката от дълги години. Спомням си и за друг случай при предишната ми практика в Северна Англия — но там се отнасяше за лична, целенасочена омраза. С една дума, запознат съм донякъде с тези проблеми и съвсем откровено, в този случай съм изплашен.

— Отдавна ли се появиха? — попитах аз.

— Не мисля. Трудно е да се каже. Обикновено хората, които получават анонимни писма, предпочитат да не се хвалят с тях. Просто ги изхвърлят или ги изгарят. — Той замълча. После добави спокойно: — Аз също получих анонимно писмо. И адвокатът Симингтън. А и няколко от по-бедните ми пациенти споделиха, че са получили.

— Всички писма ли са с неприлично съдържание?

— О, да. Определено може да се каже, че сексуалната тема е главна за всички писма. — Той се засмя. — Симингтън беше обвинен, че поддържа извънбрачна връзка със секретарката си — горката госпожица Гинч — тя е стара мома над четирийсетте, с пенсне и зъби като на заек… Той веднага отнесе писмото в полицията. А в писмата, които аз получих, ме обвиняват в неспазване на професионалната етика спрямо дамите, които са ми пациентки. Акцентът е главно върху сексуалните подробности. Написани са детински, звучат абсурдно, но преливат от злъч. — Лицето му се промени, стана много сериозно. — Въпреки всичко изпитвам страх. Може да стане много опасно…

— Представям си.

— Вижте, може да става дума за груба, детинска омраза, но рано или късно едно от тези писма ще нарани болезнено получателя. И тогава един Бог знае какво ще се случи! Освен това непредвидим е ефектът, който могат да имат върху необразованите местни умове. Повечето от тукашните хора са готови безрезервно да приемат, че всичко, което е написано върху хартия, е сто процента истина. И от това могат да възникнат непредвидими усложнения.

— Беше доста неграмотно написано писмо — отбелязах замислено. — Сякаш авторът е необразован грубиян.

— Мислите ли? — попита Оуен и се сбогува.

Когато малко по-късно размишлявах върху разговора ни, това „мислите ли?“ ми се стори доста тревожно.