Агата Кристи
Смърт в Лимсток (30)

7.

След като се наобядвахме, показах откритието си на Джоана.

Обсъдихме го от всяка гледна точка. След това отнесох книгата в полицейския участък. Там всички много се зарадваха на находката и бях потупан по гърба за нещо, което, честно казано, бе чист късмет.

Инспектор Грейвс не беше там, но суперинтендант Неш го уведоми по телефона. Книгата щеше да бъде изследвана за отпечатъци, въпреки че Неш не вярваше да открият нещо. Аз също. Единствените отпечатъци щяха да бъдат моите и на Партридж, тъй като тя съвестно чистеше книгите от прах всяка седмица.

Неш излезе да ме изпрати, когато си тръгнах. Попитах го има ли някакъв напредък.

— Стесняваме кръга, господин Бъртън. Вече елиминирахме хората, които са вън от всякакво подозрение, по-точно, които със сигурност не са извършители.

— О! И кои останаха?

— Госпожица Гинч например. Вчера следобед е посетила клиент. Имало е предварителна уговорка. Адресът е на Комбиейкър Роуд. Пътят към тази улица минава покрай къщата на Симингтън. А миналата седмица, в деня, когато госпожа Симингтън се самоуби, е бил последният й работен ден в кантората на Симингтън. Отначало той беше сигурен, че не е напускала офиса. При него е бил цял следобед сър Хенри Ленсингтън и на няколко пъти госпожица Гинч е била викана в канцеларията му. Но се оказа, че тя все пак е излизала между три и четири часа. Ходила до пощата да купи някакви марки с високи стойности. Трябвало да отиде момчето, но тя настояла, като казала, че я боли глава и иска да се разведри. Не се е бавила много, но според нашите преценки достатъчно дълго, за да може да притича до къщата на Симингтън, да пусне писмото в кутията и да се върне тичешком. За жалост не можах да открия някой да я е забелязал около къщата.

— А възможно ли е никой да не я е забелязал?

— Може би да, може би не.

— Кого още подозирате?

Неш гледаше мрачно пред себе си.

— Разбирате, че не можем да изключим никого, само хората с доказано алиби!

— Разбирам.

Той каза сериозно:

— Госпожица Грифит е ходила до Брентън на среща на „Момичетата-водачки“ вчера. Но е закъсняла доста за срещата.

— Не мислите, че…

— Нищо не мисля. Но не знам. Госпожицата изглежда толкова здравомислеща жена, но повтарям — не знам.

— А миналата седмица? Възможно ли е тя да е пуснала писмото в кутията на Симингтън?

— Възможно е. Била е на покупки из града. Но — Неш се усмихна мрачно — същото важи и за госпожица Емили Бартън. Вчера рано следобед тя е пазарувала. Същевременно миналата седмица се е разходила до домовете на някои свои приятели, всички много близо до къщата на Симингтън.

Поклатих глава. Не беше за вярване. Намирането на книгата с изрязаните страници в „Литъл Фърз“ според мен целеше да се насочи разследването в погрешна посока — към собственика на къщата. Спомних си как вчера госпожица Бартън се прибра с грейнало лице, щастлива и възбудена…

По дяволите, наистина беше възбудена… — с порозовели бузи, очите й блестяха — сигурно защото е бързала, а не защото, защото…

Казах с мъка:

— Това е дяволска работа. Виждаш разни неща, въобразяваш си…

— Да, никак не е приятно, когато започнеш да гледаш на всеки от околните като на потенциален лунатик и убиец — съгласи се Неш. После продължи: — В добавка имаме и господин Пай…

Това наистина ме изненада.

— Значи и господин Пай сте имали предвид?

Той се усмихна.

— Да, разбира се, че и него не сме забравили. Много любопитен характер — не, бих казал много деликатен характер. Той няма алиби. И в двата случая е бил сам в градината си.

— Значи не подозирате само жена?

— И аз, и инспектор Грейвс сме сигурни, че писмата са писани от жена. Но никога не сме изключвали господин Пай от кръга на възможните автори. Той, как да се изразя, има известна женственост в характера си. За вчера следобед сме проверили всички. Нали разбирате, вече става дума за убийство. Вие сте наред — той се засмя, — както и сестра ви и господин Симингтън, който вчера следобед изобщо не е напускал кантората си. Също и доктор Грифит — бил е на посещение в съвсем друга посока, засякохме всичките му вчерашни визити. — Той отново се усмихна: — Както виждате, не стоим със скръстени ръце.

— Значи случаят е сведен само до тези четирима — госпожица Гинч, господин Пай, госпожиците Бартън и Грифит?

— О, не, има още двама други и съпругата на викария в добавка.

— Мислили сте и за нея? — не можех да повярвам.

— Мислим за всички, но госпожа Дейн Калтроп е някак по-странна, сигурен съм, че ме разбирате. И въпреки всичко тя би могла да е извършителката. Била е в гората да гледа птиците вчера следобед — за жалост птиците са лоши свидетели.

Доктор Грифит дойде, при нас, поздрави ни и се обърна към Неш:

— Разбрах, че сте ме търсили? Нещо важно?

— Определям следствието в съда за петък. Това удобно ли е за вас, Грифит?

— Съгласен съм. Тази вечер ще изготвим пост мортема с Моресби.

Неш продължи:

— Има и нещо друго, Грифит. Госпожа Симингтън е вземала някакви хапчета по ваше предписание. — Той замълча.

Грифит попита:

— Да?

— Възможно ли е една прекалено голяма доза от тези лекарства да бъде фатална?

Лекарят сухо отговори:

— Със сигурност не. Могат да бъдат опасни само при положение, че вземе над двайсет и пет капсули наведнъж.

— Но според госпожица Холанд вие сте я предупредили веднъж да не превишава дозата.

— А, това ли? Да, госпожа Симингтън бе от пациентите, които си мислят, че ако вземат две хапчета от едно лекарство вместо едно, ще се излекуват два пъти по-бързо. Обърнах й внимание да не прекалява, въпреки че става дума за аспирин и фенацитин — те са вредни за черния дроб. Всъщност няма никакво съмнение за причината на смъртта — цианкалий.

— О, знам това, не разбирате смисъла на въпроса ми. Мислех само, че когато искаш да се самоубиеш, предпочиташ да вземеш голяма доза приспивателно, отколкото да се натъпчеш с циановодородна киселина.

— Възможно е. От друга страна, отравянето с циановодородна киселина е по-драматично и сто процента сигурно. С барбитуратите например жертвата може да бъде спасена, ако се вземат бързи мерки.

— Разбирам. Благодаря, докторе.

Разделихме се и аз бавно тръгнах по пътя за дома.

Джоана беше излязла, но до телефона беше оставено някакво тайнствено послание, предназначено за Партридж или мен:

Ако позвъни доктор Грифит, кажи, че не мога да продължавам да чакам. Няма да отида във вторник, но мога в сряда или в четвъртък.

Повдигнах вежди и отидох във всекидневната. Настаних се в най-удобния фотьойл (бяха еднакво неудобни, с прави гърбове и винаги ми напомняха за старата госпожа Бартън), протегнах крака и се опитах да премисля отново всичко.

С внезапно безпокойство си припомних, че срещата с Оуен бе прекъснала разговора ми със суперинтенданта точно в момента, когато ми бе казал, че има още двама заподозрени. Чудех се кои може да са те?

Може би една от заподозрените бе Партридж? Все пак книгата с изрязаните букви бе намерена в тази къща. А и нищо неподозиращата Агнес лесно би могла да бъде ударена отзад от своята наставница. Не, Партридж не можеше да бъде елиминирана.

Но кой бе другият?

Някой непознат? Госпожа Клийт? Някой по-подозрителен местен жител?

Затворих очи и отново прехвърлих в ума си имената на четиримата основни заподозрени. Всички бяха толкова различни един от друг. Нашата деликатна, дребничка Емили Бартън? Какви данни имахме срещу нея? Пропилян живот, доминиран и управляван още от най-ранно детство? Прекалено многото жертви, искани от нея? Нейният странен ужас да дискутира за неща, които „не са хубави“? Не бе ли този ужас знак, че всъщност е погълната именно от тези неща? А всъщност не ставах ли аз прекален фройдист? Но помнех какво ми бе разказвал един мой приятел психотерапевт за старите моми: „Не можеш да си представиш какви думи знаят.“

Еме Грифит?

При нея липсваше всякакво потискане или забрани. Весела, жънеща успехи навсякъде. Продуктивен, изпълнен с работа живот. И въпреки това госпожа Дейн Калтроп я бе нарекла „бедното създание“.

Имаше и нещо друго, нещо, което трябваше да си спомня. Да, досетих се! Оуен Грифит бе казал, че са имали подобен случай с анонимни писма, когато е практикувал в Северна Англия.

Да не би това също да е било дело на Еме? Две епидемии от един и същ тип и тя винаги е била там! Наистина странно съвпадение.

Не, не беше така. На север бяха открили автора на анонимните писма. Грифит ми каза. Някаква ученичка.

Изведнъж ми стана студено, може би защото духаше през отворения прозорец. Размърдах се в неудобния фотьойл. Защо изведнъж се почувствах толкова притеснен и неспокоен?

Продължавай да мислиш… Какво, ако е била Еме, а не другото момиче? А после са се преместили тук и тя отново се е превърнала в Отровното перо? И може би това е причината Оуен Грифит да се чувства толкова нещастен? Може би подозираше? Да, бях сигурен, че той подозираше нещо или някого…

Господин Пай? Да, някак си той не изглеждаше прекалено милия човек, за когото обичаше да се представя. Можех да си представя, че е способен на всичко това… кроящ планове… смеещ се.

Тази бележка до телефона в хола. Защо продължавах да мисля за нея?

Грифит и Джоана — той бе влюбен в нея… Не, не това ме тревожеше относно бележката. Беше нещо друго…

Унасях се, скоро щях да заспя. Повтарях си идиотски едно и също: „Няма дим без огън, няма дим без огън…“ Ето, това е, сега всичко се връзва…

После вървях по главната улица под ръка с Меган. Покрай нас мина Елзи Холанд, облечена като булка. Хората наоколо шушукаха: „Ще се жени за доктор Грифит, най-сетне. Били сгодени от години…“

После се отправихме към църквата, където преподобният Калеб Дейн Калтроп четеше службата на латински.

Изведнъж по средата на проповедта съпругата му скочи от мястото си и силно извика:

— Край! На това трябва да бъде сложен край, казвам ви!

За минута-две не можех да разбера дали спя, или съм буден. След това съзнанието ми се проясни и видях, че съм в „Литъл Фърз“ и срещу мен стои госпожа Дейн Калтроп, която току-що бе влязла през френския прозорец и ми говореше с глас, в който се прокрадваха нотки на заплаха:

— Казвам ви, че това трябва да спре.

Подскочих на мястото си.

— Извинете. Страхувам се, че бях задрямал. Какво казахте току-що?

— Трябва да бъдат спрени. Тези писма. Убийствата. Не може да се позволява невинни деца като Агнес Потер да бъдат убивани!

— Напълно сте права — отговорих. — Но имате ли идея какво трябва да се направи?

Тя заяви:

— Трябва да направим нещо!

Усмихнах се, може би малко високомерно.

— Все пак какво предлагате да направим?

— Цялото това място трябва да бъде прочистено. Преди казах, че не е зловещо място. Признавам, че съм сбъркала. Такова е!

Отговорих раздразнено и не много учтиво:

— Мила жено, какво желаете да се направи?

Госпожа Дейн Калтроп отговори невъзмутимо:

— Ще сложа край на всичко.

— Полицията прави всичко, което е възможно да бъде направено.

— Щом са допуснали Агнес да бъде убита вчера, тяхното „всичко, което е възможно“ нищо не струва.

— Значи вие разбирате тези неща по-добре от тях?

— Съвсем не. Аз не разбирам абсолютно нищо. Затова съм решила да повикам експерт.

Поклатих глава.

— Не можете да го направите. Скотланд Ярд се ангажират със случаи само по настояване на главния полицейски областен управител. Всъщност те изпратиха Грейвс.

— Нямам предвид полицай-експерт. И не говоря за хора, които разбират от анонимни писма или дори от разследване на убийства. Говоря за експерт, който познава човешката природа. Не разбирате ли? Необходим ни е някой, който е специалист по злото!

Това бе странна гледна точка. Но едновременно с това заслужаваше внимание.

Преди да успея да кажа нещо повече, госпожа Дейн Калтроп кимна и ми каза доверително:

— Още сега ще отида да оправя всичко това.

И без да се сбогува, напусна стаята по същия начин, по който се беше появила — внезапно.