Агата Кристи
Смърт в Лимсток (13)

3.

Малко по-късно през същия ден срещнах Симингтън.

— Нали не възразявате, ако задържим Меган още известно време с нас? — попитах. — Правят си чудесна компания с Джоана, а тя често се чувства самотна без приятелките си.

— О, м-м-м, Меган? О, да, да, много добре постъпихте, господин Бъртън.

В този момент Симингтън ми стана безкрайно неприятен и никога не успях да се освободя от това чувство. Той толкова очевидно бе забравил за съществуването на Меган. Не бих имал нищо напротив, ако я мразеше — един съпруг често ревнува съпругата от децата от предишния й брак, но той просто не я забелязваше. Нещо като човек, които не обича кучета, а има куче в къщата си. Забелязва бедното животинче само когато се препъне в него и тогава го ругае, понякога го милва разсеяно, ако то му се умилква. Пълното безразличие на Симингтън към доведената му дъщеря ме вбеси.

— Какво смятате да правите с нея? — попитах.

— С кого, с Меган?

Той ме погледна изненадано.

— Е, Меган ще продължи да живее с нас. В края на краищата това е и неин дом, естествено.

Моята баба, която много обичах и уважавах, често пееше стари песни, акомпанирайки си с китара. Помня, че една от тях завършваше така:

Любима, скъпа, мила, аз съм съвсем самин,

покой за мене няма по суша и море

и нийде нямам дом, освен един,

един-единствен — в твоето сърце.

Прибрах се в къщата на хълма, тананикайки си тази песен.