Агата Кристи
Смърт в Лимсток (26)

3.

Налетях на господин Пай до черквата. Той говореше с Емили Бартън, която изглеждаше много възбудена и с порозовели бузи. Господин Пай ме поздрави радостно:

— А, господин Бъртън, добро утро, добро утро! Как е очарователната ви сестра?

Казах му, че Джоана е добре.

— Но не идва да се присъедини към селския ни парламент? Всички сме превъзбудени от новините. Убийство! Истинско убийство, достойно за първите страници на съботните вестници! И всичко това тук, в това малко селце! Според мен това не е най-интересното престъпление, ако мога така да се изразя. Някак си това е мръсна работа. Брутално убийство на никому неизвестна прислужница. Но все пак това са новини.

Госпожица Бартън възбудено каза:

— Шокиращо е, наистина шокиращо!

Господин Пай се обърна към нея:

— Но ви харесва, скъпа лейди, харесва ви! Признайте си! Вие съжалявате, не сте съгласна с това, което е станало, но все пак има тръпка. Наистина има тръпка, настоявам да го признаете!

— Толкова добро момиче — рече Емили Бартън. — Дойде при мен от дома „Света Клотилда“. Беше груба, но много бързо се учеше. Превърна се в толкова хубава и способна домашна прислужница. Партридж много я харесваше.

— Тя трябваше да дойде на чай с Партридж вчера следобед — спомних си бързо аз. След това се обърнах към господин Пай: — Предполагам, че Еме Грифит ви е казала? — Тонът ми беше доста небрежен и той отговори, без да се замисли:

— Да, спомням си го. Спомням си, че ми каза, че е нещо съвсем ново прислужниците да се обаждат по телефоните на хората, които са ги наели.

— Партридж не би си и помислила да направи такова нещо — отбеляза госпожица Емили. — Много съм учудена, че и Агнес го е направила.

— Изостанали сте, скъпа лейди — отвърна господин Пай. — Прислужниците ми постоянно ползват телефона и пушат навсякъде из къщата, докато не им направя забележка. Но това не значи, че съм груб с тях. Прескот е божествен готвач, макар и малко темпераментен, а госпожа Прескот е домашна прислужница, достойна за възхищение.

— Да, наистина всички мислим, че сте щастливец, господин Пай.

Намесих се, защото не исках разговорът да се измести от темата.

— Новината за убийството е дошла много бързо.

— Разбира се, разбира се — отвърна господин Пай, — касапинът, хлебарят и свещеникът, нали знаете? Когато един слух се появи, обикновено той не само се разпространява светкавично, но и всеки го украсява по малко. Лимсток за жалост се променя — анонимни писма, убийства, изобщо всички факти за нарастваща криминална тенденция.

Госпожица Емили запита нервно:

— Предполага се, че те не мислят, че нямат представа, че двете неща може да са свързани.

Господин Пай се вкопчи в думите й:

— Интересно предположение. Момичето е знаело нещо и затова е било убито. Да, наистина, много обещаваща хипотеза. Колко умно от ваша страна да го помислите!

— Аз, аз не мога да понасям повече това. — Емили Бартън се обърна и се отдалечи с бързи крачки от нас.

Пай се загледа след нея. Ангелското му лице бе добило насмешливо изражение. Той се обърна отново към мен и поклати глава:

— Чувствителна душа. Прекрасно създание, но мислите ли така и вие? Знаете ли, тя не е от собственото си поколение, а от генерацията преди него. Майка й трябва да е била жена с изключително силен характер. Бих казал, че е запазила времето в семейството около 1870 година. Цяло семейство под стъклен похлупак. Бих искал да мога да видя такова нещо.

Не ми се говореше на такава тема.

— Какво мислите наистина за цялата тази работа? — запитах аз.

— Какво имате предвид?

— Ами анонимните писма, убийството…

— За нашата локална вълна от престъпления? А вие?

— Аз първи ви попитах — казах любезно.

— Знаете, че изследвам ненормалното. Такива неща ме интересуват. И такива изглеждащи съвсем нормални хора извършват най-фантастичните неща, които можете да си представите. Вземете случая „Лизи Борден“. За него наистина няма логично обяснение. В този случай съветът ми към полицаите би бил да се проучи характерът на извършителя. Оставете микроскопите, измерванията, графологията и пръстовите отпечатъци. На тяхно място наблюдавайте какво правят хората с ръцете си, промените в маниерите им, начина, по който се хранят, и дали понякога се смеят без особена причина.

Повдигнах вежди.

— Някоя луда?

— Много, много луда — каза господин Пай, — но никога няма да го заподозрете?

— Кого?

Погледите ни се срещнаха. Той се усмихна.

— Не, не, Бъртън, това ще бъде клевета. Не можем да си позволим и клевета на всичкото отгоре.

Той се обърна и тръгна по улицата.